Извънвремието
Издателство: Мартилен
първо издание, 2002 г.
Роман, 288 с.
Книгата може да свалите от тук:
Тази книга, писана през първата половина на 1997 година, няма много общо с календарното време. То присъства постоянно, без умора, понякога натрапчиво. Ала присъства само дотолкова, доколкото свободата и несвободата да бъдем човеци винаги – и завинаги – свиват гнездо в тази прозрачна, приспивно тиктакаща, неуловима като предвечерен зефир абстракция, измислена и раздробена на късове за удобство от самите нас. Дотук с календарното време. Думите, които следват, са просто резултат от дълга и болезнена ревизия на духа, от мъчителен облагателен, по-скоро самооблагателен ревизионен акт на духа и нищо повече, ако не броим жестокия начет, който той плащаше, плаща и ще трябва да плаща още и още. В този смисъл календарният пъзел, нареден с моя, а най-често без моя помощ, нареден като че от само себе си, е без особено значение. Макар и да сглобява някаква картина на парчето време от края на 89-ата до последните дни на 96-ата година от двадесетия век след Христа, календарният пъзел само сглобява картината, нарисувана от друг. И нищо повече. Защото картината е нарисувана от нас. Времето в края на краищата не е единствено календарно понятие. То е най-малкото календарно понятие. То е много повече, несъизмеримо повече нравствена категория. Нравствена категория от оня извечен наръчник, който ни учи как да прочитаме самите себе си и в който никога и нищо не тиктака, камо ли приспивно. Вярно е, нашият Левски ни е завещал, че времето е в нас, а ние сме във времето, но все ми се струва, че Дяконът е имал пред вид тъкмо споменатия вечно буден наръчник по съвест. Може би затова и нарекох тези редове „Извънвремието”. Ако пък греша, ако през споменатите над седем години все пак сме били във, а не извън времето като нравствена категория, толкова по-добре. Питам се обаче – за кого? Питам се обаче – за какво е по-добре? Така че нека да е „Извънвремието” – с всички рискове, че съм се заблудил.
ЯНУАРИ
I. КАРТИТЕ. 1996
Победата над Родопа (в цвят)
- Бай Тодоре, я сипи още една ракия на Митю!
- Господ здраве да ти дава - набожно промърква Митю.
- Ама лъжеш!
- Не лъжа, нямам.
- Лъжеш като дърт циганин!
- Не лъжа - упорства Митю. - Пукната пара нямам - повтаря може би за десети път.
Безхитростните му очи едва-едва се усмихват. Приятно му е все пак, че е в центъра на вниманието. Пък и бай Тодор вече отново налива чашата му догоре.
- Ще те пребъркам - казва приятелят ми, който от няколко дена е леко на градус и чудесно се забавлява.
Митю го поглежда мълком откъм ъгъла, чака някакъв знак, но така и не го дочаква, размърдва се неспокойно върху дървеното столче без облегалка, навежда се полека и оставя чашата си върху ламарината под бумтящото кюмбе. Готов е.
Приятелят ми весело го наблюдава, колебае се още миг, два, три.
- Значи така - решава се най-накрая, - хващаме бас. - Бърка в джоба си, вади хиляда лева и ги хлопва на голата маса пред себе си. - Ще те пребъркам и ако не намеря нито един лев, печелиш тия хиляда лева. Ако намеря обаче, прибирам ти всичките пари! Освен това няма да близнеш и глътка повече тази вечер! Съгласен?
Митю рипва с изненадваща лекота, пристъпва, олюлявайки се, към средата на малката стаичка и разперва ръце в очакване на обиска.
- Ще ти сваля и гащите, ако трябва! - надига се насреща му и приятелят ми.
Селската кръчмица, която същевременно се ползва и за клуб на Българската социалистическа партия, гръмва. Десетината старци високо се смеят, подвикват закачки, кашлят, удрят с длани по масите или с бастуни по дюшемето. Очите им весело шарят от Митю върху приятеля ми, от приятеля ми към саморазпъналия се на невидимата си голгота Митю и току поглеждат към чисто новата, наскоро отпечатана шаренозелена хилядарка с № АА 3371934. Дяконът под № АА 3371934 също гледа, ала покрай тях, покрай всички ни. И той - убеден съм - следи като старците какво вършим в кръчмата клуб, ала е абсолютно сериозен, дълбоко, някак скръбно, пророчески е умислен и съвършено трезвен. Високото му тревожно чело над бадемовите умни очи напомня за святост. Апостолска святост.
- Дано да си ги скрил по-надълбочко отдире, Митю! - подвиква бай Тодор и се захласва от смях.
- Рови, рови по-навътре!
- Провери и в галошите!
- Не го жали, бръкни му в пазвата!
- Стискай задника, Митю! Хиляда лева накуп не си и сънувал!
Леко смутен, приятелят ми започва от десния джоб на панталона. Панталонът е военен, без съмнение е бил тъмнозелен, когато са го ушивали някъде по времето на Брежнев или най-късно при Андропов, но от дебелия слой мазнина, многобройните лекета и засъхналата ръждива кал е добил неопределения цвят на маскировъчните десантни униформи. Под тесните крачоли, стигащи едва до средата на черните от мръсотия глезени, зеят проядените дупки на домашно плетени сиви вълнени чорапи. Огромните галоши не са закопчани, понеже каишките вероятно са прокъсани и изгубени дълго преди падането на Берлинската стена. Отгоре Митю носи овчия си кожух, с който не се разделя, макар че мястото му е досами кюмбето, а под раздрания на места кожух, бълващ леки валма пара и воня, е навлякъл на голо дебел пуловер, през пробойните на който любопитно заничат космалаците на гърдите и корема му. Най-отгоре стърчат, сякаш взели за почест, наушниците на войнишката му ушанка, откриващи малки прилепнали уши, отвсякъде се измушват посивели коси, а лицето с изпъкнали скули и тънки устни е скрито зад неколкоседмична прошарена брада. Само очите на човека играят ли, играят.
Гълчавата не стихва, всички старци жадно следят, кискайки се, развоя на финансовата драма. На Митю все пак не му се налага да разпасва полувоенно-полудиверсантските си гащи. С добре прикрита погнуса от Митювите миризми, които щедро го облъхват, ала принуден вече да изиграе играта докрай, приятелят ми припряно обискира четвъртия поред джоб - левия на кожуха, изважда някакви хартийки, нещо като кибрит, но без клечки, прехвърля ги от едната в другата си длан, следват някакво подобие на носна кърпа, служещо Бог знае за какво, копче, Бог знае защо кламер... Изведнъж ръката му застива дълбоко навътре.
- Оп-паа! - произнася той лукаво.
Ръката му обаче все така си кротува в бездънния джоб. Митю го зяпа глуповато, не проумявайки още, че неочаквано и за самия себе си се е оказал по-богат от обикновено, а в клуба на Българската социалистическа партия, който понякога обед и вечер се ползва по съвместителство и за кръчма, ляга напрегната тишина.
Приятелят ми полека изважда ръката си, стисната в юмрук, разтваря го и в шепата му лъсва нова-новеничка жълта монета от един лев.
