Седем нощи в Светлината
Издателство: Факел
първо издание, 2013 г.
Роман, 197 с.
Книгата може да свалите от тук:
Ето как се роди тази правдива книга. В началото пак бе словото – в случая удивителният разказ на едно петгодишно момче. А аз бях благословен да пресъздам приключенията му така, както ги чувах и както виждах чутото във въображението си. Стремях се никъде да не се отклонявам от истината, ала въображението ми тук-там може и да ме е подвело. Надявам се – не прекалено. Ех, момчето с удоволствие сам-самичко би написало много по-правдива и многократно по-красива книга за своите невероятни преживелици къде ли не по широкия свят! Ама нали още не може да пише. Слава Богу, всички деца на пет години задължително не могат да пишат, за да имат време за изумителни приключения. Така че детето разправяше, разправяше и пак разправяше, а на мен остана да предам, доколкото и както мога, смайващата му история. Горещото желание на нашия малък герой бе да сътворим книга за деца. Бог ми е свидетел, опитах се. Дълбоко се съмнявам, че се е получила само за деца, но нека кажат най-вече възрастните, които направят избора да я прочетат. Мен ако питат – това ще е добър избор. Може би книгата е подходяща за онези възрастни, които понякога тайничко си мечтаят да бъдат пак деца. Или пък тайничко съжаляват, че не са си останали деца. Има, има такива възрастни. Постарах се това да е възможно най-краткият вариант на истинските и така възхитителни приключения на този петгодишен малък мъж. Толкова кратък вариант, че на нито едно дете да не му омръзне, а и на възрастните да не дотегне, защото възрастните, Господ ги знае защо, вече не обичат да четат дълги истории. Накрая съм длъжен да отбележа, че тази книга вижда бял свят най-малко по две важни причини. Първата и безкрайно по-важната причина е, че Господ Бог Иисус Христос рече: „Това всичко беше самата Божа истина.” Рече го в една свята нощ, истинно свята нощ, малко преди да настъпи полупролетно-полулятното вълшебно утро. Рече го, след като майката и таткото на нашето момче току-що бяха изслушали фантастичния задъхан разказ на сина си. И този фантастичен разказ най-вероятно щеше да си остане мила семейна тайна, поредното мило свидетелство за твърде буйната фантазия на детето, ако Господ Бог Иисус Христос не беше се обадил. Ала той се обади. Оттук насетне мама и татко нямаха друг избор, освен да повярват. Втората причина, разбира се, е добрата воля на нашия сърцат герой. Тъкмо заради добрата си воля той реши да сподели с всички деца и възрастни, които имат желание да четат за истинските чудеса, какво може да се случи на всяко дете – ама наистина на всяко дете, ако нощем, насред най-сладките му сънища, чичо Христос пристъпи в стаята му.
Глава 1.
Момчето бе на цели-целенички пет години без съвсем мъничко. Притежаваше спокойния здрав сън на почти петгодишните мъже и по правило се будеше извънредно трудно. Особено пък когато трябваше да ходи на детска градина, а то постоянно трябваше да ходи, на мама и татко често се налагаше да го изриват едва ли не от леглото с любимия му камион булдозер с огромната кофа отпред. Такова дете си беше – типично дете, обикновено.
Тази странна, фантастична нощ срещу понеделник момчето пак си спеше много дълбоко, когато в стаята му се появи Господ Бог Иисус Христос. То се събуди само за миг, още един миг му бе необходим, за да се разсъни напълно и да се втренчи с широко отворени по детски очи в застаналия до леглото му Спасител.
Господ Бог хем приличаше досущ на себе си от релефната икона на стената оттатък в хола, хем бе съвършено различен. Първото, което изуми детето, бе липсата на трънения венец. А веднага след това то потъна в очите на Христа, които му се усмихваха, галеха го, топлеха го, привличаха го, обичаха го. О, очите на този среднощен чичо Христос изобщо не напомняха за скръбните очи на оня чичо Христос от иконата.
Малкият не бе уплашен, никак даже. Бог знае как осъзнаваше, че няма от какво да се плаши. Може би заради тези топли, ласкави очи не се плашеше. Ала бе доста озадачен. Ходеше от две години на детска градина и се възприемаше – с пълно основание – за самостоятелен голям мъж. Имаше самочувствието на малък голям мъж, който сравнително рядко и сравнително трудно се озадачава. (Какво като не знаеше значението на думата озадачавам!) Тези разлики обаче го смутиха. Разликите във външния облик на чичо Христос. Ако се бе сетил да се вгледа по-внимателно в красивото младежко лице, обрамчено с вълнистите дълги коси, със сигурност щеше да забележи много и много други разлики, но тези двете – тръненият венец и очите – веднага грабнаха ума му и той не се сети да се вгледа по-внимателно. Съвсем обяснимо беше защо не се сети. Най-напред, макар и самостоятелен малък голям мъж, той си бе още дете на пет години без съвсем мъничко, което мъничко хич не се броеше. Но имаше и друга причина, голяма причина, да не се сети да се вгледа по-внимателно в останалите разлики. Ето я голямата причина. Момчето отдавна бе научило, че релефната икона на стената в хола изобразява разпятието. Още от мъничък, още като проходи, то обичаше да застава под иконата на разпятието и да я съзерцава. Нямаше дори идея какво означава съзерцание (както впрочем нямаше идея и за значението на много още думи, между които, както споменах вече, и значението на думата озадачавам), но тъкмо това правеше – съзерцаваше я. Като попорасна, но преди детската градина, караше възрастните да го вдигат на ръце, за да гали чичо Христос по лицето и отгоре точно по трънения венец, чиито зелени керамични връхчета приятно го боцкаха. И все се питаше оттогава – какво правиш, чичо, къде живееш, какво е това зеленото на главата ти, защо гледаш така… В началото не назоваваше Господ по име, понеже не му знаеше името. Сетне взе да пита и гласно, да разпитва едно-друго за чичото. Бе едва на три години и половина, когато бе наясно и как се казва чичото, и че чичо Христос е фактически Господ Бог Иисус Христос, и за разпятието научи, и какво е трънен венец научи, а оттам и защо са му такива тъжни очите на Господ Бог поне на иконата. Да, много знаеше за своите почти пет години за чичо Христос, но две неща никога не му бяха правили впечатление: че на другите икони из дома им Господ е без трънен венец, а очите му, макар и там да не се усмихваше, не бяха нажалени и печални, сякаш някой го бе изоставил, както мама и татко всяка сутрин го изоставяха него в детската градина, а бяха по-скоро замислени, мъдри, божествени очи.
А сега тези очи се усмихваха гальовно и някак весело дори, някак закачливо дори. А отгоре им не надвисваше оня зелен трънен венец с острите връхчета.
Момчето бе почти на пет години и макар всички да го смятаха за типично, обикновено дете, все пак бе много умно за годините си. Така че то лежеше в уютното си топло легло с ококорени очи и бавно възвръщаше самообладанието си. Продължаваше да не се бои, никак даже. Просто бавно възвръщаше самообладанието си. Каза си, че ако не спре да се озадачава (каза си го с по-различни думи, понеже нали не знаеше какво означава да се озадачава), няма да може да съобразява смисъла на фантастичните неща, които му се случваха в момента. И спря да се озадачава, за да съобразява чудесата пред очите си. А ги усещаше чудесата, усещаше ги с всяка фибра на душата си!
В този момент Господ Бог му се усмихна още по-сърдечно, още по-благо. И то тутакси съобрази, че чудесно вижда как чичо Христос му се усмихва, въпреки че беше нощ и стаята му бе съвсем тъмна. Веднага след това съобрази и още нещо извънредно странно и твърде важно, както му се стори. Не знаеше защо е твърде важно, но бе убеден, че е важно. Съобрази, че до този момент много лесно бе свързвал чичо Христос като детенце с възрастния чичо Христос. Момчето много харесваше няколкото икони в дома си, където момченцето чичо Христос седеше или в скута на майка си леля Мария, или тя го държеше на ръце досущ както мама държеше него, малкия ни герой. Досущ както го гушкаше. Та харесваше тези икони и за него бе съвсем леко да вярва и да приема, че леля Мария (той така си я наричаше, макар да знаеше и другото й, важното й, възрастното й име – Богородица) е отгледала чичо Христос още от бебе, после той е пораснал и е станал голям Господ Бог. Точно по същия начин и той щеше да порасне и да стане голям, въпреки че не бе Господ Бог. Ето така. Ала досега никога, никога, никога не бе свързвал разпятието с малкия Иисус. Тази нощ обаче съобрази и ги свърза. Съобрази, свърза ги и осъзнаваше, че това е твърде важно.
Съобрази, че е важно дори и в съня му.
Ала сън ли беше всичко наоколо? И това съобрази да се запита.
