Милост Божия
Издателство: Изток-Запад
първо издание, 2010 г.
Роман, 222 с.
Книгата може да свалите от тук:
Романът „Милост Божия” ни връща далеч назад във времето, за да споделим възторга на три благословени човешки души, сполучили да открият красотата и смисъла на своя живот. А в този смисъл няма нищо ново и нищо оригинално: човекът е роден да изживее живота си в хармония с Бога и със себе си и в служба на ближните си. Колцина измежду нас обаче успяват приживе да открият красотата на такъв благословен живот?
Милост и истина ще се срещнат, правда и мир ще се целунат;
истината ще изникне из земята, и правдата ще надникне от небесата;
и Господ ще даде добро, и нашата земя ще даде своя плод.
Псалом 84
Идете и се научете, що значи: „милост искам, а не жертва”.
От Матея Свето Евангелие, 9:13
1.
Марта го видя преди мене, защото очите й бяха по-зорки. А и обичаше да пие планината с поглед надлъж и нашир. Бе го забелязала далече долу в ниското и това промени завинаги живота й. Из дъно. Неговия също. Понеже тъкмо си тръгвахме. Побутна ме, извърнах се и тя мълком ми го посочи с глава. Ето в този момент и моят живот, предишният, се сбогува отведнъж с мен. И тихо, смирено, ала много бързо пристъпи новият, напълно неочакваният, невъобразимият, немислимият, невъзможният допреди миг живот, който реално живях и живея до ден днешен. Само дето тогава не успях веднага нито да усетя, нито да разпозная какво си е отишло и какво е дошло в оня далечен летен или по-скоро предесенен подиробед. Имаше как да различа чудото, но нямах развити сетива за чудесата все още. Да бях обърнал внимание дори само на светлината! Да бях само се взрял по-будно в светлината откъм изток, срещу залеза! Сега си мисля, че светлината щеше да ми подскаже какво се е случвало тогава и с трима ни. Само да бях по-зрял и по-мъдър, та да прочета посланието й. Каква светлина беше! Особена, фина, прозирна такава, ама дълбока, розово-виолетова уж, но със сини жилчици и зеленикави отсенки. И всичко това поръсено с невидим оранжев прашец. Също и заради разноцветните облачета вероятно ставаше такава вълшебна и дивна, докато ги милваше и прикъткваше. Ами въздухът как трептеше! Ех, забелязах я аз светлината, гледах я, радвах й се, възхищавах й се, ала не провидях тогава какво ми говори.
Било що било.
Веднага разбрах, че е от кръстоносците. По нищичко обаче не приличаше на тях. Не беше облечен и като слугите им, конярите им, готвачите им. Знаех вече как се обличаше кръстоносното простолюдие, местните около Станимака ми бяха разказвали. Но че беше дошъл с войската на Фридрих Червенобрадия, че пришълец беше, дума да няма, не бе трудно да се отгатне. Дори от толкова далеко, през речната долина, биеше на очи, че не е тукашен. Носеше проста, здрава чуждоземна дреха, дълга до коленете и пристегната в кръста. Бе обут в някакви странни обувки, но комай му бяха удобни, стъпяше леко. Нямаше оръжие. Най-много нож да бе мушнал някъде. Шапка на главата, тояга в ръката, две бохчи на гърба. Едната малка, по-после се оказа, че там му е храната, другата тумбеста, крива, непослушна една такава. Както разбрахме съвсем скоро, тая бохча бе обиталището на второто му сърце, домът на втората му душа, на лютнята.
И хубав беше проклетникът, млад все още, макар и на години вече, малко повече от моите трябваше да са. Крачеше напето, волно, леко, озърташе се, усмихваше се. Харесваше му планината час-два преди залеза, хем лятна все още, хем есенна почти, прошарена тук-там, тиха, суха, приветлива. E, ти си я знаеш каква е, чедо.
Марта не шукваше. Веднъж поне да я беше видял, щеше да разбереш какво ти говоря сега. Марта и кротуване!
Онзи спря сякаш нарочно точно под нас, отсреща през реката, свали си бохчите, приседна под един юнак букак, настани се от удобно преудобно, извади от по-голямата торба лютнята си, почовърка й нещо, засвири.
Бях виждал лютни преди години, докато скитосвах. Бях чувал и каква музика раждат. Но бях забравил, че се казва лютня това чудо.
А Марта спря и да диша. Ех, свиреше като вълшебник този странник, появил се Бог го знае от кой край на света. Мислех, че ще е нещо тяхно, нещо северно, студено, тежко като рицарите им, като броните и железата им. Сбърках. Клисурата екна от жизнерадостна песен, от бликаща светла радост песен – весела, бърза, топла, свободна, любовна. И страстна! А и си подхождаха те двамата, човекът и песента. Слушах, слушах и си рекох, че хрумването ми е било нелепо, дето този мъж може да засвири нещо студено или мрачно-тържествено насред тая красота наоколо ни. Нямаше той душа за такава свирня, по принцип си я нямаше, друга нагласа имаше душата му, друга хармония звънтеше в нея, различна, мека, гореща бе връзката на тая душа с небето. Това по-късно го научих.
Мене ако питаш, Марта още тогава ще да се е влюбвала вече. Младо момиче, чисто, неопитно, кръвта й – огън! Той не й остави избор. Или пък й бе оставил, Господ ги вижда тия неща, но тя си го избра него, чуждоземеца – и пътя с него избра, и всичко с него. Сърцето й направи избора си за тоя има-няма половин час, докато той приближи до нас през полянките из гората, докато се разположи досами реката и засвири.
Нашите клисури Бог ги е създал и за свирене, така да помниш от мене. За красота също, за сладостно потръпване в гърдите и наслада за очите също, за дърва, за риба, за свежа трева и за меко сено, за вкусна вода и весели птичета. За величие и смирение, за да се изпълни промисълът... И за още, още, но и за свирене.
Нямаше как да ни види в гъстата стръмна гора отсам реката, ала за всеки случай стиснах ръката на Марта, изправих я и се поскрихме още навътре. Избрахме си място хем да го наблюдаваме, хем и да го чуваме добре. Пошушнах й да мирува, макар да нямаше никакъв смисъл да я озаптвам – тя и без това кротуваше като примряла.
Извадих свирката си и тихичко наченах да му пригласям. Стараех се да уловя ритъма му, да следвам бързината му, мъчех се да се вмъкна в извивките му, без да му преча на Матеуж. Чуждоземецът се казваше Матеуж. Получи се, и то много бързо. Някак много близка ми се стори онази дълга негова песен, разпознавах някак мелодията като своя. Надух внезапно свирката, долината проехтя, попресъхналата рекица едва бълбукаше, ветрецът още не беше излязъл, чуваше се идеално. Чу ме той веднага, но продължи още малко да свири, сякаш не му се искаше да спре тъкмо преди края на песента. Спря обаче. Настръхна, вдърви се някак целият, вкопчи се в лютнята си, заслуша се. Но не се озърташе, не се опитваше да определи откъде идва свирнята, само поглъщаше музиката ми. Не, не го беше страх този Матеуж, брат ми Матеуж.
Отпочнах една от любимите си мелодии, една от най-сърцатите песни, които знаех тогава – и ти, сине, я знаеш. Звукът се носеше вълшебен от земята към небето, въздигаше се и се сливаше с небето. Или обратното: слизаше вълшебен от небето, изпълваше с възторг гърдите ми, движеше пръстите ми и се разстилаше като топъл килим по земята. Прелест!
Той наклони глава по едно време, съвсем застина, потъна между небето и земята.
Свърших, прибрах свирката си и поехме мълком към къщурката ни. Ако тоя човек искаше да се прибере на смрачаване в Станимака, трябваше веднага да тръгва обратно и да бърза, да бърза. Размирно време беше тогава, къде бе хукнал?
След малко чухме лютнята му. Опитваше се да изсвири моята песен, хвана я, заигра си с мелодията, пречупи я, поомеси я по своему и ми я върна. Струните звънтяха в тишината. Някаква закачка усещах, някаква детинска палавост. И копнеж. И мъка някаква дълбока, и радост дълбока, и решителност. А може би си въобразявам сега, понеже се случи каквото се случи.
Както и да е, пак измъкнах свирката си и кратичко му отвърнах. Продължихме с Марта по пътеката. Тя мълчеше, гледаше си в краката и ровеше листата с тоягата си. По едно време го чухме как просвирва почти срещу нас през реката. Вървеше срещу течението, нагоре, все по-далеч от крепостта. Изсвирих малък откъс. Той ми отговори бързо и радостно, като че ме питаше наистина ли приемам играта ни. Горе на малкото било, гористото, пак го подкачих. Бе изостанал, а и реката прави там широка чупка в ниското. Отвърна ми дълго и някак възторжено. Видяхме го през една от просеките как прецапва рекицата и тръгва нагоре след нас право през гората. Свирнах му и заизкачвахме стръмнината.
Още няколко пъти го насочвах, а той тутакси откликваше, като ни пращаше мили, ведри, жизнерадостни мелодии, всеки път различни. И всеки път в пълно съзвучие с моите. Невероятен беше чуждоземецът, находчив, талантлив. Бях се отпуснал, душата ми се къпеше в някаква странна омая, в покой и в особено, причудливо чувство за красота и порядъчност. А слънчицето падаше все по-ниско и галеше нежно-нежно кожата, галеше сърцето.
От голямата поляна, където седнахме да починем, се откриваше величествена гледка към цялата околна планина. Светлината, светлината! Как пулсираше тя във вълшебни преливки! Ама де тогава акъл и вътрешен Божи усет да вникнеш в този особен знак на съдбата за съдбовния привкус на нашата среща! Гледах я светлината и пак не я виждах...
Засвирих най-хубавата, най-скъпата ми по онова време песен. Дарявах му я. И тогава Марта неочаквано запя. И думите й бяха хубави на оная песен като звуците й, като мелодията й, като душата й, ала по-красив и от песента, и от моето свирене бе гласът на Марта. Приглуших силата на свирката си, само тихо й пригласях, за да се насладим на пеенето й. Той и аз.
Бързаше. Усещах го как бързаше и се потеше по стръмнището. Два пъти се обади за кратко, все едно казваше: „Тук съм, тук съм, идвам, изчакайте ме!” И пак лютнята му бе в хармония с нас, нищо че едва-едва прозвънваше.
Марта поде втора, трета песен. После нова. Уморил се бе явно нашият лютнист, никакъв не шукваше. И току се показа долу измежду буките. Зърна ни горе, спря, огледа ни, захвърли тоягата си, стовари се на тревата, пое си дълбоко въздух, усмихна ни се широко и засвири заедно с мен. Нито взорът му, нито мускулче по лицето му, нито някакво движение издаваха, че вижда срещу себе си млада цъфтяща хубавица. Дори след мъничко вдигна поглед нагоре. Просто гледаше небето и свиреше заедно с мен, докато Марта огласяше планината. Слънцето още склони надолу, почти полягаше върху западното било, но топлеше, природата съвсем притихна, птичка не гъкваше, ни клонче, ни тревица не се полюшваше, потокът в ниското едва-едва прибълбукваше... И ние тримата с този чуждоземец, дето с Марта името му даже не знаехме. Не, не си спомням някога да съм имал по-магическо изживяване. Нито преди, та и после.
Тогава сигурно и аз съм го обикнал. Без да знам още.
