Зрящият и Незрящата
Издателство: Изток-Запад
първо издание, 2007 г.
Роман, 176 с.
Книгата може да свалите от тук:
„Зрящият и Незрящата” е вторият роман-притча от трилогията, събрана в „Триптих” (трите книги са качени поотделно). Книгата пресъздава светлия оазис на любовта и красотата, който героите успяват заедно да изградят въпреки драматичните житейски обстоятелства, през които преминават.
Когато пак се срещнаха сега, Зрящият притежаваше малко повече богатства от Незрящата. Те не го правеха по-значим от нея, само го различаваха. И то донякъде. Той беше богат с искрената си вяра, че под Божието небе стават чудеса. А напоследък бе благословен и лично да се убеждава в чудесата Божии, да им става свидетел. Това едно. Виждаше горе-долу добре с очите си. Също богатство. И още нещо, стига по-дългият да означава и по-богат живот: този път имаше зад гърба си десетина години повече живот от нея. От този живот. Поне засега. Иначе си приличаха, както си приличат всички хора на тоя свят. Ако изключим, разбира се, дълбоките понякога отлики. Между Зрящия и Незрящата обаче нямаше дълбоки отлики.
Срещнаха се в очната клиника на огромната болница. Зрящият водеше майка си за последния контролен преглед преди операцията на лявото ѝ око. Пред нея лекарите твърдяха, че операцията ще бъде лека, рутинна. Щяха да махнат старческото перде, както преди месеци бяха го отстранили от другото ѝ око. С дясното ѝ око се бяха получили усложнения. Наложи се да го чистят втори път. Сега обаче докторите го уверяваха, че всичко ще бъде наред. Уверяваха и майка му. Лекуващият лекар му беше вече добър познат. От известно време и хирургът. Зрящият познаваше всички офталмолози и повечето сестри в клиниката. Някои бегло, други само по лице. Покрай проблемите с дясното око на майка си бе идвал тук почти всяка седмица. И преди, и след операцията ѝ. Свикна с персонала. И те с него.
Не усети нищо в коридора, където хора на всякаква възраст търпеливо чакаха да ги извикат по кабинетите. Дори не огледа пациентите. По навик застана до втората врата вляво, втренчи се в познатите табелки. Когато сестрата се показа, той надникна през рамото Ѝ и само помаха на своя познат, че са тук. Сестрата набързо покани двама-трима души да влязат. Помнеше имената, оплакванията, болестите на почти всички от насядалите по кожените канапета. Взря се в разширените преди малко лично от нея зеници на възрастна двойка, каза им, че остава да потърпят още минутка-две, и се прибра вътре. Зрящият се настани до майка си, кимна ѝ мълчаливо, замисли се за нещо свое си.
Лекарят излезе след малко, поздрави ги, разтвори с пръсти очите на майка му, огледа ги внимателно, промърмори одобрително, извади шишенце от джоба на бялата си престилка и ѝ капна в лявото око. Усмихна се, произнесе познатите дежурни фрази колко да изчакат. После отиде при двете млади жени в ъгъла до балкончето.
Тогава Зрящият усети светлината. Заливаше го чиста, мека, топла светлина. Светлината бе невидима, но той имаше чувството, че може да я пипне, да я вземе в шепи, да пие от нея. Идеше от ъгъла, излъчваше се на нежни, ефирни талази, които го обгръщаха, проникваха в него, изпълваха го със сиянието си. Настръхна целият. Усещаше се замаян, безтегловен, опиянен от нещо непознато и прекрасно.
— Обади се, че ще дойде до няколко минути — чу да казва лекарят.
Колко време бе минало? Секунда, две, пет? Или десет?
— Ще ви приеме веднага.
Едната жена отвърна нещо. Другата, Незрящата, почти не се виждаше зад гърба ѝ. Офталмологът кимна с търпеливата си добра усмивка и влезе обратно в кабинета си.
— Какво има? — попита майка му.
Гледаше го изпитателно и малко притеснено с дясното си око, което вече виждаше след двете операции.
— Не знам — рече тихо той.
— Сякаш трепериш отвътре — пошепна тя тревожно.
— Не знам — повтори той.
Но вече знаеше от кого струи светлината.
— Няма нищо. — Опита се да се съсредоточи върху лявата ѝ зеница, която бе започнала бързо да се разширява. — Сторило ти се е. — Погали я по ръката. — Напрегната си и ти се е сторило, че и аз съм напрегнат.
Само към него ли струеше? Само той ли я усещаше?
Остави дланта си за малко върху нейната, пъхна ръце в джобовете на якето си и се извърна. Не забеляза как тя недоверчиво поклати глава. Опитваше се да се овладее. Светлината сякаш бе отслабнала, но все така се излъчваше на тихи, ласкави, абсолютно осезаеми за него топли вълни. Не знаеше какво да прави със себе си. Не знаеше какво да прави с невероятната, преливаща от сърцето му радост, със сладостния, никога неизпитван досега възторг. Чист възторг. Чист като светлината.
— Елате — долови като насън гласа на своя познат.
Майка му се изправи и тръгна към кабинета. Зрящият понечи да я последва, но лекарят му направи знак, че вътре е пълно с хора и по-добре да изчака отвън. Вратата хлопна веднага.
Седеше прав насред коридора. Всички го гледаха с някакво странно любопитство в болните си очи. Освен Незрящата в ъгъла. Той мина покрай нея, сякаш плуваше през светлината ѝ. Не посмя да я погледне. Все още не бе видял как изглежда. Излезе на балкончето и внимателно затвори стъклената врата.
Светлината продължаваше да струи откъм гърба му
