Визитацията
Издателство: Изток-Запад
първо издание, 2008 г.
Роман, 529 с.
Книгата може да свалите от тук:
167-те часа на съвършено необичайното, извън всякакъв небесен график, неподвластно на какъвто и да е кармичен дълг и поради това напълно доброволно въплъщение на един бивш български поет и революционер
Христо Ботйов Петков оглеждаше центъра на София, столицата на Република България. От няколко минути отново бе земен човек. Харесваше му да е земен човек. Не бе очаквал, но наистина му харесваше. Харесваше му и центърът на големия град, като изключим мръсотията, шума, израза върху лицата на повечето от хората и еманациите, които почти всички излъчваха. Еманациите не му пречеха, само малко го потискаха, но някак отдалечено, като насън. За броените минути, докато наблюдаваше кръстовището на площад “Света Неделя”, бивш площад “Ленин”, бе свикнал с тялото си. И него харесваше. Харесваше му радостното усещане, че вече е свикнал с тялото си. Толкова бързо! Все едно никога не беше излизал от човешко тяло! Невероятно! Чувстваше се бодър, млад, уверен. Дори еманациите, изригвани от потомците на бившите му съотечественици, не му причиняваха болка. Чувстваше се силен. Очите му бяха зорки, слухът му – въпреки грохота на автомобилите и дрънченето на трамваите – улавяше не само човешкия говор, а дори и птичия брътвеж в клоните на брезите около храма.
Знаеше къде е. Точно къде е.
След като на изпроводяк бе прегърнал за последен път Дякона и бе целунал почтително ръка на своя благословен Ангел-хранител, Учителя си, беше преминал през нещо тъмно и дълго, от което пазеше смътен спомен, после не помнеше нищо, ако изобщо бе имало после. И от четири-пет минути стоеше на кръстовището.
Учудваше се. По-скоро дори бе изумен, че само за секунди се бе сраснал с този живот, с човешкия живот от първите години на третото хилядолетие след светлозарното земно въплъщение на Учителя на Любовта. Всичко се бе променило, а той го приемаше без притеснения. Живот като живот. Не, нищо не го притесняваше, що се отнася до самото възприемане на живота.
Бе пропуснал вече няколко зелени светофара.
Знаеше какво е зелен и червен светофар. Знаеше кой е площадът, веднага го бе разпознал. Специално за този площад знаеше много неща. Знаеше какво се бе случило с храма зад гърба му преди осемдесетина земни години. Знаеше откога и защо по-късно площадът се бе казвал “Ленин”; сякаш онези незрели души, които бяха замислили и извършили безсмисленото братоубийство, бяха избрали - заедно с верните си следовници - най-подходящото име за кървавия си площад. Знаеше и точно кога бе преименуван на “Света Неделя” след падането на Берлинската стена. Знаеше и за Берлинската стена. Знаеше и как се казва певецът, който бе изпял онази боговдъхновена песен за стената пред ликуващото милионно множество. Роджър Уотърс се казваше. Роджър Уотърс имаше и други боговдъхновени песни, за които Ботев знаеше.
Както му бе отмерено и отсъдено, помнеше всичко, каквото му трябваше: кой е, къде е, за какво е дошъл, кой му е разрешил да дойде. Не се страхуваше от бъдещето. Не знаеше какво ще се случи оттук нататък, нямаше идея какво го чака през тези седем земни дни, но се надяваше, че ще се ориентира в сложния живот на 21-вия земен век след Учителя на Любовта. Чувстваше се добре. Само му бе доста непривично все още. И малко все още мъчно за небесните приятели. Тъгуваше малко и за светлината, покоя и радостта, в които често блаженстваше горе. Помнеше и тях.
Ала се чувстваше добре и тук, долу. Наистина се чувстваше добре. Невероятно колко добре се чувстваше вече! Бе готов да пресече кръстовището. Отпускаше се, отпускаше се, отпускаше се все повече. Птиците весело шумяха в листака, а той чакаше някакъв знак накъде да поеме.
Тогава забеляза двете деца отсреща. Бяха се вторачили в него със зяпнали усти, дишаха плитко, възбудено пристъпяха на място с крачета, сякаш всеки момент щяха да се втурнат напред. Приличаха си почти като сестри, но не бяха сестри. И двете искаха да минат за тийнейджърки, но още им беше рано. И двете носеха къси полички и къси фланелки, под които надничаха пъпчетата им, на вратлетата им висяха почти еднакви джиесеми, даже устичките им бяха зяпнали по един и същ начин. И двете бяха хубавички по своему. Загрозяваше ги единствено неистовото им, ала все още неосъществимо желание да изглеждат по-големи.
- Леле! Ама наистина ма! – произнесе високо едното момиче и пак сръчка приятелката си.
Христо Ботев не го чу какво каза.
- Снимката миналата година в учебника! – сочеше го с пръст другото момиче.
- Само на тоя дето му е по-дълга брадата.
- По-дълга е друг път! Като близнаци са!
Ботев не ги чуваше, но се досещаше за кого си говорят.
В часа пик площадът бе претъпкан, юлската жега сякаш изсмукваше усмивките от лицата на хората, слънцето припичаше безмилостно.
- Досущ като Левски!
- Какъв Левски ма! Ботев ма!
- Ботев де!
Децата продължаваха да го зяпат втренчено, а мъничкото пръстче все така сочеше право към него.
Христо Ботйов Петков внезапно осъзна две напълно несвързани едно с друго неща: досега изобщо не бе погледнал как е облечен; нямаше представа колко е часът, макар, странно, да знаеше, че в момента действа лятно часово време. Погледна лявата си ръка: притежаваше поочукан, но работещ стар часовник. Часът бе пет и половина по лятното часово време.
“Как няма да е жега” – помисли си простичко.
