Верникът и неверникът
Издателство: Мартилен
първо издание, 2003 г.
Роман, 206 с.
Книгата може да свалите от тук:
Книгата се написа странно и излезе малко странна. Понякога героите говорят на поостарял език, но такъв си им е езикът – какво да ги правя? Нали важното е да се разбират какво си приказват? На оная далечна планета пък тамошният блажен пророк споделя и върши неща, които често съвпадат, ала често и съвсем не приличат на притчите и деянията, завещани ни от един велик наш, на Земята Учител. Какво да сторя обаче, след като и планетите, и хората по тях, и учителите им са толкова близки и толкова различни? Още нещо. Правописът на някои думи също е някак странен – ту с главни букви по-често, ту с малки. Да ги оставим обаче така, както си се написаха. Трябва да има защо. И накрая: за да улесня читателя, прилагам отзад кратък речник на позабравените думи, които при първата им употреба съм отбелязал със звездичка.
Верникът беше на четиридесет и седем години. Личаха му най-вече по побелялата брада, по дълбоките бръчки тук-там. Иначе правата вяра държеше гърба му изправен, едрото му тяло – здраво, строгите очи – бистри. Верникът не усещаше годините си като тежест, а само като мъдрост. Не се боеше от смъртта, защото досега бе живял праведно и не виждаше каквато и да е причина да заживее другояче оттук нататък. Подобен избор означаваше да се изкуши, а той отдавна познаваше изкушението. Още от времето, когато изкушението се бе опитало да пусне козните си в душата му, но той бе откъснал отровните му пипала и то се бе провлачило с осакатеното си безобразно тяло да търси късмета си другаде.
Верникът не бе самомнителен. Не се смяташе за нещо много повече от останалите, които изповядваха истинската вяра. Просто бе по-умен, по-талантлив, по-упорит, по-късметлия от почти всичките си едноверци. Бе и по-корав, що се отнася до козните на изкушението. Може би защото имаше корени. Не бе пришълец отнякъде си. Не бе дошъл от някой затънтен край на огромната империя, без да знае баща и майка. Не беше от раята, която къде заради изгода, къде насила приемаше правата вяра. С една дума – не беше дьонме*. Не беше и чужденец на служба заради пари или облаги. Знаеше баща си, бе израсъл в дома му. Баща му не бе богат, ала бе имотен, сдържан, дисциплиниран. Гордееше се, че е добър, дори примерен поданик на падишаха. Живееха щастливо, спазваха законите, почитаха Бога и вярваха в него и на великия му Пророк на земята.
“Чудесен баща беше” – усмихна се Верникът. Лицето му се подмлади, сините му очи светнаха, заискриха, докато оглеждаха пътеката, горите, ливадите над тях.
Прекрасният кон под него крачеше полека, мирно, достойно. Копитата му меко тупкаха по отъпканата земя, а конете на двамата слуги отзад отдавна бяха си равнили крачката с коня на господаря и общият звук от дванадесетте изваяни крака наподобяваше бавни, но хармонични удари на тъпани.
“Имах и чудесна майка – помисли си Верникът, все така усмихнат и на спомените си, и на бухващото лято наоколо си. – А баща ми беше мъдър да не ме отдели от нея. Оцени я колко е умна. Не беше фанатик. Разбираше, че докато съм дете, тя ще ми даде много повече, отколкото целият останал свят. Военната кариера така или иначе не ми избяга. Ала вече бях научен аз да бягам от жестокостта. И не само от нея, но и от изкушенията й. Е, доколкото е възможно. А баща ми ме научи да служа на султана вярно, дисциплинирано, всеотдайно. Смяташе, че така е редно за един мъж. И аз така смятам.”
Верникът въздъхна. Машинално потупа коня по шията, погали го. Бе имал много жени през дългия си, отдаден на служба живот, имаше доста чудесни дъщери, коя от коя по-хубави и той ги обичаше. Обичаше и внуците си, някои от които не беше виждал. Бе притежавал великолепни коне като този под него, бе получавал заслужени награди, бе имал и имаше доста пари, но не бе имал щастието да му се роди син. Велик е Бог, така бе решил. А Верникът бе приел решението му.
“Това бе най-мъдрото, което можех да направя” – помисли си той. Не се усмихваше вече, но и не въздъхна. Бе все още здрав, пълноценен, корав воин на истинската вяра. В дома му го чакаха с трепет три здрави, красиви, меки жени. Едната все още раждаше. Милостив е Бог, можеше и да го сподоби с наследник.
Пак се огледа. Не бе минавал по тези места. Виж, съседните райони бе опознал добре. Особено няколко котловини на два-три дни път оттук, където бе служил последните години на Бог и на вярата си. Ала тукашните места виждаше за първи път. Харесваха му сега, в самото начало на лятото. Харесваше горите на тая красива планина, чистите й реки, в които обичаше да се къпе, докато конете почиваха. Обичаше и небето й, когато слънцето огряваше в ранните утрини росните пасища; обичаше го и привечер, когато се обагряше в розово-червено и като някакво божествено ехо нежно връщаше прекрасните песни от звънците на многобройните стада. А отскоро това дивно небе връщаше и сладостните песни на мюезините* тук-там, сякаш неговият Бог напяваше отгоре заедно с тях. Да, прекрасна планина беше тази.
Трябваше да свърши още една работа по тия места и да се прибере в големия град при жените си. Кой знае кога щеше да види пак тези красоти, тези ручеи, тези сенки. Може би затова и се върна, макар и за малко.
“Не се заблуждавай – каза си Верникът. – Върна се тук от любопитство. Може би и заради праха, шума, суетата в града. Заради скуката му.” Е, и заради бейлербея*, който се бе съгласил Верникът да обиколи района, да види какво правят “новите” правоверни, да намери магьосника и да го вкара в правата вяра. Или да прати на бейлербея главата му. “Никой да не ми каже за него! – бе скръцнал със зъби беят. - Подбери си доверен човек за дружина! Ще ти дам и един от моите довереници за слуга. Ти го познаваш.” Да, така се случи. “Но все пак се връщаш най-вече от любопитство – рече си весело Верникът. - Ще ти се да си поговориш с умен човек. Откога не си говорил с умен човек, с много умен човек? Дано да е умен.”
