Островът на утехата
Издателство: ДАО & АРТ
първо издание, 2024 г.
Роман, 532 с.
Книгата може да свалите от тук:
Голямо щастие ме споходи с този роман. Изненадващо и всеобхватно творческо щастие. Замисля ли се, дълбоко се съмнявам, че е роман. Вярно, прилича. Всъщност има ли значение какъв точно е жанрът на тази творба? Нека го нарека просто сън. Щастливо многомесечно (за мен) съновидение – не само в картини, не само в слово, но и разгръщащо се в два плана, два свята, в две паралелни вселени. Едната – тази реалната, сетивната, тази безкрайната и съвсем близката около клавиатурата на лаптопа. И другата вселена – измислената, въображаемата, уж призрачната, в която се чувствах така приласкан, усмирен и смирен, а най-вече така утешен. „Насъне”, ала и наяве. Но сънят не е жанр, ще рекат мнозина. И защо да не е, ще река пък аз. В края на краищата – всеки сам избира в какъв жанр да твори. А и да живее живота си. Божи дар е способността ни да сътворяваме каквото и да е – роман, картина, „Лунната соната”, мостовете на Кольо Фичето и Кьолнската катедрала или вкусна супа, красива рокля, дялкана свирчица. Ала дваж Божи дар е да я разпознаваме, да я обгрижваме, да я ползваме в служба на Светлината. И да ѝ се радваме на дадената ни свише способност да творим – тази Божия искра у нас – каква е необятна и благодатна. Голямо щастие ме споходи с този сън. Споделям го.
Господата Педро Санчес и Бели
Наближаваше единадесет сутринта, когато Иво включи лаптопа си.
После дни и седмици наред превърташе в ума си накъде би потръгнало всичко, ако бе постъпил, както го бе замислил. Бе възнамерявал да се запилее нанякъде през тази събота, да избяга от града и от всичко, свързано с лудницата, да преспи, където го отвееше вятърът надвечер, а в неделя да се върне колкото се може по-късно.
Вероятно по същия начин щеше да потръгне, отговаряше си. Щяха да го изчакат ден-два. Ала кой би могъл да каже? Със сигурност не той.
Потръгна както потръгна. Успа се, размотава се със закуската и кафето, съвсем се размързеливи, реши да прати плановете си те да се разходят, а той първо да обядва в съседната пицария, та да се запилява на пълен стомах. Хитро го измъдри, защото преди пицата разполагаше с време да види какво става по света през тия пролетно-летни дни на 2018-а, да провери пощата си, да позяпа из фейсбука, да си спретне багажа набързо, да го хвърли в колата. И докато чака да му препекат хубаво краищата на тестото, дори да се обади по телефона, за да излъже за пореден път, че и този уикенд е много зает със служебна работа и все такива глупотевини, на които Ати отдавна не вярваше, но се правеше, че вярва – тя си знаеше защо.
Влезе във фейсбук в десет и петдесет и две минути и в същия миг получи съобщение от непознат подател. Човекът най-любезно го молеше да си пусне скайпа. Провери акаунта на пишещия, но не научи абсолютно нищо за младия усмихнат господин, който го гледаше от снимката. Вместо липсващото име стоеше поздрав. Много странен акаунт, фалшив, разбира се, но май съдържаше разните стандартни атрибути. Стандартните атрибути – очаквано – бяха празни до един.
Не изруга, защото бе събота и го мързеше дори да ругае. След време се удивяваше до каква степен го е мързяло, та да не съобрази още по-странното обстоятелство, че въпросният мъж не предлага да го потърси на месинджъра, а по скайпа. И на всичкото отгоре знае какъв му е скайпът!
Изчисти прозореца със съобщението и начаса получи ново. Ведрият млад господин пак така любезно го съветваше да не си губи времето с догадки за фалшификати, а просто да включи скайпа си. Изразяваше се на чист, книжовен, при това културен български език. Пишеше на кирилица.
Колебаеше се, но любопитството надделя. Той бе „изчислил” и любопитството му, както щеше да научи съвсем скоро.
Не се поколеба да пусне камерата, нека го вижда. Позвъни се веднага. От лаптопа грееше усмивката на същия мъж. Сега изглеждаше дори по-млад отколкото на снимката си в оня шантав профил във фейсбук.
- Много ви благодаря, че се отзовахте на нашия зов – заговори непознатият на френски. – Уверявам ви, че няма да съжалявате.
Това „зов” никак не хареса на Иво. Нито пък множественото число.
- Кой сте вие? Кои сте вие?
- Името ми е Санчес. Педро Санчес. Бих бил радостен да ми казвате Педро, а аз ще ви наричам господин Иво, защото ще ми е трудно да произнасям правилно фамилията ви.
И се започна каквото започна.
„Господин Иво” се опитваше да съобразява някои неща, но скоро се отказа, а само слушаше, стараеше се да запомня и вметваше само по някой от лавината налагащи се въпроси.
Първото, което съобрази с огромна изненада, бе, че се справя чудесно с френския език. Беше го учил за кратко преди много години, когато всички вече се бяха ориентирали към английския, но допреди минута не би могъл да прочете и едно изречение без речник, камо ли с лекота да разбира какво му говорят. А непознатият приказваше равно, но доста бързо. Изказът му бе мек, извънредно мелодичен, звучеше като старите шансони от петдесетте-шестдесетте години на миналия век. И Иво разбираше всичко, сякаш слушаше правилен, книжовен, културен български език. А младежът, от своя страна, очевидно разбираше чудесно български, защото Иво говореше на родния си език.
И защо непознатият – това си бе Педро Санчес, сладкопойният.
Второто, което схвана Иво, още повече го стъписа. Мистериозният Педро стоеше прав на безлюден плаж, отзад се простираше синьо-зелено спокойно море или океан – изключително красив, до болка просто красив и мамещ един такъв, буквално като в рекламите; ала пред него нямаше никакъв компютър, някаква невидима камера сякаш го снимаше от сравнително немалка дистанция, след като се виждаше в цял ръст – но тогава как говореше по скайпа?
След минута-две обаче Педро Санчес бе изсипал толкова обезумяваща информация, че това със скайпа вече изглеждаше като дреболия.