Балада за златната есен
Издателство: ДАО & АРТ
първо издание, 2025 г.
Роман, 210 с.
Книгата може да свалите от тук:
Незначителна досадна разсеяност и мимолетен „случаен“ порив раждат странно приятелство. То ще отвори светли мъдри страници в нелеката съдба на неколцина наши съвременници. И в новия си роман „Балада за златната есен“ Васил Пекунов остава верен на постоянната тематика, втъкана във всички негови творби. Битката между доброто и злото в душите ни; милостта, състраданието, взаимната подкрепа и взаимният кураж, без които животът ни пресъхва; самотата и приятелството; вечната, безсмъртната, неунищожимата, неподвластната на никакви обстоятелства – включително и на напредналата възраст – духовна и физическа любов между човеците; животът и смъртта; животът ни отвъд смъртта чрез делата ни и спомените, които оставяме у живите. Цялата тази древна и все така „млада“ проблематика – в поредната топла балада на писателя.
Балада за златната есен
Кръжокът на съдията Жечев при Клуба на смирените сърца
Съдията и поетът се запознаха през късната есен. По-нататък, когато станаха приятели, те все така не откриваха нищо изключително в срещата си. А поводът, който ги събра онази надвечер, намираха за най-прозаичен, макар и малко комично-умилителен пред вид възрастта на съдията, която все още нарядко, но вече го поставяше в неудобно положение. В случая – да е без стотинка в джобовете си.
В никакъв случай обаче не би могло да се каже, че не осъзнаваха съдбовния характер на срещата си. И двамата бяха наясно, че тя е дело именно на съдбата. Доста позакъсняло, но неизбежно, неотвратимо дело според нейното си деловодство. И те се стремяха да наваксат пропуснатото време.
Истина е, че „се познаваха“, и то не отскоро. Всеки бе забелязал другия, но както се случва по пазарите или в метрото. Купуваш домати и срещаш някого на същата сергия, но дори не му кимаш въпреки сравнително постоянните засечки. Или често пътуваш с някого в метрото, мярваш го ей там през три врати в блъсканицата сутрин – и какво от това, след секунди си го забравил.
Съдията и поетът не бяха се засичали нито сред тълпата на близкия пазар, нито в метро или трамвай, нито по улиците. Случваше се обаче да посещават кварталната църква по едно и също време. Тя обикновено бе полупразна и съвсем тиха. И двамата бяха местни енориаши в някакъв смисъл, въпреки че поетът живееше относително далеч.
А сега съдията си бе забравил портфейла в къщи, което установи пред масата, където продаваха свещите. Подразни се доста, защото това бе вторият път за тази есен. Преди месец бе оставил джиесема си в къщи. Винаги проверяваше за парите и телефона си, преди да излезе. Винаги, винаги, но очевидно не съвсем винаги. Джиесемът му поне бе на мястото си сега. Вдигна глава, огледа се, отпред срещу олтара седеше поетът.
Слез месеци двамата вече бяха обсъждали защо съдията не бе помолил жената зад масичката да му даде двете евтини свещи. Нямаше да му откаже. И тя го познаваше по лице. Не си го бе помислил дори. Съдба, щяха да поклатят напролет глави двамата бъдещи приятели.
Ето така стана. Съдията наистина се поколеба, но реши, че не бива да си губи времето с предразсъдъци, и пристъпи напред.
Поетът бе приключил отдавна с молитвите си пред иконите и сега си мислеше – както обикновено тук – що е животът. Или поне неговият живот. Погледът му бе зареян в Христос и Богородица, а мислите му течаха леко и покойно.
Най-напред му бе хрумнало Бог знаеше откъде, че животът е сбор, комплект от 365-366 залеза, който комплект трябва да преживееш 70-80-90 пъти. Да издържиш, без да прекъснеш поредицата нито веднъж. Да устоиш и на радостта им на залезите, и на тъгата им, и на красотата им в радост и тъга – това едно на ръка, мислеше си поетът. Основното бе да няма срив във веригата залези. Дупка да няма. Залез след залез без срив. Понеже ако някоя халкичка, някоя брънка се разкачи и отпадне – смърт.
Значи, умнико, не основното, а задължителното е да няма срив, рече си кротко поетът.
Така е.
Така е, умнико. Само 70-80-90 пъти по твоя симпатичен комплект от 365-366 залеза. Е, ако не ти се случи някое „произшествие”. Примерно дреболията да се спънеш и да се сринеш в дупката. И ето ти срив в милата редичка залези. Понеже си се спънал по обед.
Сега разсъждаваме за живота в спокойния, в равния случай.
Ти разсъждаваш, аз се забавлявам, усмихна се в мислите си поетът.
Приятно ми е да го чуя.
Значи, разсъждаваш за живота без фатални произшествия и трагични спъвания?
Да де.
Ех, какъв живот!
Поне е дълъг.
И се свежда до задачата да избуташ около 30 хиляди залеза.
Без дупка между тях.
Това го минахме вече. Някоя друга формула ще измъдриш ли за живота след днешния щастлив залез? Или да си ходим, че е време да вечеряш?
Поне пет определения мога да измисля. Ей така, импромпто.
Импромпто?
Импровизирано.
Какъв е тоя крив латински?
Мой си.
Казва се експромто.
Ти не ме учи, сопна се поетът на самия себе си.
Добре, давай! „Що е животът?”, проба втора. И по-бързо, че огладнях.
Животът е рибена кост току пред гърлото ти, за която 70-80-90 години трябва да внимаваш да не те задави и да те убие. Ако успееш да го сториш за около 30 хиляди дни и нощи, костта се стопява, а ти отиваш по живо, по здраво при Отца си.
Впечатлен съм. Особено от това как умираш по живо. Значи, умираш по живо, по здраво и хоп – при Отца си.
Такъв е моделът.
Моделът или промисълът.
Нека да е моделът.
Страх ме е да те питам за третия дубъл.
Требъл, не дубъл.
Поетът си играеше с четвъртата формула „що е животът”, когато съдията приближи, приседна на съседния стол, помоли за извинение, че нарушава усамотението му, и с две изречения обясни срамотната ситуация, в която бе попаднал.
Ставаше дума за 80 стотинки назаем за две от най-евтините свещи.
- Виждал съм ви тук – почти шепнеше съдията, – вие също сигурно ме помните.
- Помня ви – кимна поетът.
- Още утре ще ви върна парите. Или когато кажете. Тук или другаде.
Поетът се позасмя, извади от портмонето си монета от един лев.
- Най-добре тук. Следващия път може би аз ще съм си забравил парите.
- Аз ще идвам пак в края на седмицата, ще ги оставя при касиерката.
- Кои тях? Монетата от един лев ли?
- Може да са няколко по-дребни – усмихна се за първи път и съдията.
- Искате ли да забравим за тези стотинки? – предложи поетът.
- О, много бих искал! – възкликна с участие другият. – Но няма да мога. Абсурд.
Стана, благодари, почти се насочи към жената зад масата, но се спря:
- Извинете ме още веднъж, че ви прекъснах молитвите – вдигна ръка.
И този път щеше наистина да си тръгне, ако поетът не бе отвърнал:
- Не се молех вече. Мислех си какво представлява животът.
- И докъде я докарахте? – направи крачка обратно съдията.
- Тъкмо бях стигнал до четвъртото определение. Наскоро прочетох книга, там имаше такъв образ – за бобслея.
- Животът както бобслей, така ли?
- Там само е загатнато. Представям си улея, шейничката, наклонът надолу. Прилича. Особено ако вярваш в предопределението на някои от нещата, които ти се случват в живота.
- Улеят?
- Аха.
- А свободният ни избор къде е?
- Там, в улея. Онзи там, житейският улей, е доста широк.
- Разбирам – кимна съдията. – Представям си го обаче с екипажи осморки. Шейната е тежка, лети. Ние сме на възраст, когато шейната вече лети. Улеят скоро ще свърши, финалът наближава. И си забравяш портфейла заради изумителната гледка на стените от лед, които профучават покрай главата ти.
- Красиво.
- Впрочем, вие сте още далеч от финала – рече ведро съдията.
- Скоро станах на 70.
- Ето, младеж – остана сякаш доволен от чутото съдията и кой знае защо премести монетата в другата си ръка. – Аз подкарах 77-ата. Още летя надолу, добре съм, само дето забравям едно-друго и ме болят кокалите понякога.
Спри да лъжеш, нареди си.
- Бива – каза поетът.
- Повече от бива. Затова идвам, да благодаря на Господ. Мнозина мои приятели вече не ги болят кокалите. Ей сега ще им запаля свещичка. До скоро, господине. След три дни ще оставя парите на жената.
Съдията се извърна и се насочи към масата със свещите и иконките. Така и не попита за името на поета, нито пък поетът попита за неговото. В буквалния смисъл те не бяха се запознали все още, но тази подробност едва ли занимаваше някого от двамата.
Поетът дори не се сбогува, когато си тръгна. Съдията стоеше гърбом пред пясъчника долу на земята, свещичката му за Бог да прости вече бе изгоряла наполовина, а другата догаряше горе в свещника.
Малко странно запознанство се получи. Че те дори не знаеха още, че единият е съдията, а другият поетът.
