20
Издателство: eBook
първо издание, 2014 г.
Разкази, 86 с.
Книгата може да свалите от тук:
20 кратки диалогични разказа
Образ и подобие
- Готина мацка, а? – отбеляза безпристрастно младежът.
Не го произнесе сухо, а именно безпристрастно.
- Не ви закачам – каза възрастният мъж.
Осъзна, че младите хора го плашат вече по някакъв особен начин. Осъзна го, без да се учуди ни най-малко. Кой знае откога го плашеха. Едва сега го осъзнаваше.
- И аз не те закачам – отвърна младокът. – Просто ми направи впечатление, че често я заглеждаш.
- Механично.
- Механично, но честичко.
Младият се засмя без злоба, без сарказъм, без грубост или каквото и да е желание да се заяжда. Може би в гласа му прозвуча лека ирония, ала добродушна, весела. И пак някаква такава безпристрастна.
Седяха на различни пейки, с една обща стена зад гърбовете им. Разделяше ги тесен проход, през който се провираше сервитьорката откъм кухнята. Разделяха ги и компаниите им, разположени на дългите маси от двете страни на прохода. Младият мъж бе дошъл преди час с приятели да вечерят. Аперитива си го бяха взели някъде другаде. По-скоро аперитивите. Възрастният се задоволяваше със собствената си компания, макар на масата му да седяха и други хора.
- Може би защото младата госпожица наистина е много хубава – рече той след малко.
- Какво?
В тясната заличка бе доста шумно в съботната вечер. Белокосият повтори.
- Сигурно затова ще е – кимна младокът.
- Дамата вашата приятелка ли е? – попита възпитано възрастният.
Момчето отново се ухили.
- Дамата!
Мъжът го гледаше през пътечката, все така леко наведен към него.
- О, не! И двете мацета не са мои! И двете дами – поправи се младият с нова широка усмивка. – Не си ли личи?
- Не – рече старият.
- Да те черпя едно пиене? – предложи неочаквано младокът. – Втора вода пиеш вече, откакто съм дошъл.
- Наблюдателен сте.
- По-скоро ми е скучно. Виж, такава вкусна манджа не върви с тази гола водичка! Кажи какво искаш, паралия съм.
- Толкова млад!
Вече говореха, почти допрели глави. Запречваха пътеката, но пък и сервитьорката не се вясваше никаква.
- Млад, но паралия!
- Благодаря, но ще си остана на голата водичка.
- Що не вземеш да се отпуснеш – заяви фамилиарно младият. – Тъкмо сега си на години да махнеш с ръка на ядовете и да си живееш живота. Цитирам баща ми, той така приказва за живота си. И е прав, разбирам го.
Старият го слушаше внимателно.
- Хайде, пийни нещо, аз черпя.
- Не пия.
- Ами защо си тука тогава? Можеше да си хапнеш и вкъщи.
- Дощя ми се да поседя сред хора – вдигна рамене белокосият. – Макар и да сте доста шумни.
- Дощя ти се да си поседиш на шумно сред хора, да си пийнеш водица...
- Ще ви обясня – търпеливо заговори възрастният. – Аз съм все още едно уплашено момче – досущ като вас. Но ме е страх не само от хилядите ужасии, от които вие се боите. Аз се плаша от още нещо, за което на вас ви е твърде рано. Страх ме е от теча на времето. От скоростта му, от летежа му, от беса му, ако щете. А и много рядко разбирам смисъла на времето. Ето такива проблеми. Понеже ако не проумяваме поне малко от малко смисъла му, как тогава бихме могли да се надяваме да го озаптим в съзнанието си? Дори в минимална степен да го забавим! Като усещане имам предвид. Страх ме е от моето собствено време, млади господине. Затова и ми се прииска да постоя между хора.
