Тази извадка е допълнение към 4-те текста за св. Йоан Рилски, публикувани на сайта ми.
Разбира се, нека да започнем с общоизвестното. Св. Йоан Рилски е най-почитания български светец. Всички ние го приемаме за наш небесен закрилник и покровител на българския народ. Той е патрон и основател на най-големия ставропигиален манастир в България – Рилския манастир „Свети Йоан Рилски“.
Светецът е роден в село Скрино край Дупница. Смята се, че това се е случило през 876 г. До 25-годишна възраст св. Йоан Рилски е пастир. След това отива в манастира „Св. Димитър“, където изучава богослужебни книги, преди да напусне и се отдаде на отшелничество.
След години на премеждия, лишения, смъртни опасности, отдаден на пост и молитва, светецът стига до Рила и се заселва в пещера. Там извършва чудеса и изцеления, придобива широка известност. По-късно заедно с учениците си основава едноименния манастир.
Славата му стига и до цар Петър. Той решава да се срещне със светеца и прекосява България от столицата Велики Преслав до Рила. Св. Йоан Рилски обаче отказва да се срещне с монарха. Царят му изпраща дарове по свои пратеници, но светецът приема само плодовете, но не и златото.
Св. Йоан Рилски издъхва през 946 г. и е погребан близо до манастира. Скоро след това цар Петър нарежда мощите да бъдат пренесени в град Средец. Някъде по това време българският светец е и канонизиран.
През 1183 г. унгарският крал Бела III воюва с Византия и превзема Средец. Той отнася мощите на св. Йоан Рилски в столицата си Естергом (нем.: Гран). Съществува предание, че римокатолическият архиепископ на града заявил, че не е чувал за такъв светец, заради което бил наказан да онемее. Архиепископът поискал прошка пред мощехранителницата и говорът му се възвърнал. След това чудо през 1187 г. унгарците върнали мощите на св. Йоан в България.
През 1195 г. цар Иван Асен I разпорежда мощите да бъдат пренесени тържествено в столицата Търново. През 1469 г. с разрешението на султан Мехмед II и след застъпничеството на мащехата му Мара Бранкович монасите от Рилския манастир върнали мощите на светеца от Търново в основаната от него обител.
Българският народ отбелязва светлата памет на св. Йоан Рилски на 18 август (неговото Успение); на 19 октомври (Пренасяне на мощите на свети Йоан Рилски в град Средец); на 1 юли (Връщане на мощите от Търново в Рилския манастир през 1469 г.)
Символично 19 октомври по стария календар е празникът на българските будители. Тази дата е приемана и за празник на Пренасяне на мощите на свети Йоан Рилски от Средец в Търново през 1195 г.
А сега да се спрем накратко на източниците, от които черпим сведения за св. Йоан Рилски. На отшелника, а впоследствие и манастирски първоигумен е посветена извънредно богата като обем и разнообразна по жанр книжнина. Тя обхваща период от 8-9 века и огромни пространства от Източна Европа, включително Украйна и Русия. Книжовното наследство за небесния ни закрилник включва агиографски (посветени на живота на светци) съчинения, химни, панегирици, чети-минеи, пролози и др. За св. Йоан Рилски са писани пространни и проложни жития, всякакви други малки жанрови църковни форми, легенди, предания. Отделно стои устното народно творчество, прославящо богоугодните му дела.
Агиографските творби за св. Йоан Рилски е редно да започнем с пространните му жития.
Първите две запазени пространни житиета са Народното житие (познато и като Безименно) и Пространното житие от Георги Скилица, византийския книжовник и висш сановник, управител на град Средец по времето, когато мощите на светеца са се съхранявали там. Народното житие е написано преди 1183 г., тъй като в него липсват събитията около нахлуването на крал Бела ІІІ по нашите земи и отнасянето на мощите в Унгария. Пространното житие от Георги Скилица се датира между 1166 и 1183 г. и е писано естествено на гръцки език. Запазено е за поколенията в преписи на превод на старобългарски.
Пространното житие на св. Йоан (Иван) Рилски от Евтимий Търновски е съчинено след 1341 г. Св. патриарх Евтимий черпи сведения за рилския светец от Народното житие и от творбата на Георги Скилица, както и от Първото проложно житие (Стишния пролог).
Както споменах, части от високохудожественото съчинение на св. Евтимий Търновски ще приведа във втората част на тази публикация.
Владислав Граматик, български книжовник от втората половина на XV в., е автор на творбата „Разказ за пренасяне мощите на Иван Рилски в Рилския манастир“ („Рилска повест“). Тя е посветена на пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски от Търново в Рила през 1469 г.
Димитър Кантакузин, също български книжовник от втората половина на XV в., чиято писателска дейност е свързана с пребиваването му в Рилския манастир, пише „Житие с малка похвала“ – агиографско съчинение, но същевременно носи жанровите белези и на похвалното слово. От творбата черпим сведения и за Рилската обител, и за мощите на светеца.
Накрая ще спомена за многобройните проложни жития на св. Йоан Рилски. Проложното житие е жанр на средновековната християнска литература, съкратен вариант на пространното житие. Такива жития се четат при богослужението в дните на църковните празници на даден светец. Повече за конкретните проложни жития на св. Йоан всеки читател може да намери в литературата, посветена на българския небесен закрилник.
Пространно житие на св. Йоан Рилски
от св. Патриарх Евтимий
Понеже душевната храна се поднася и на едните, и на другите – на повествуващите, както е известно, и на слушащите, – подобно житие ще стане и лек за спасение, и Бог ще се прослави чрез него. Мисля, че и едните, и другите имат еднаква нужда и стремеж: за едните прочее – да не пропускат ни най-малко [от разказа за] полезното, и за другите – безразделно да го следват, но най-вече и за едните, и за другите – да се стремят към подражание.
[…]
Ако прочее този пребожествен мъж поне малко би вниквал с ума си в долните и тленните неща или би се грижил за нещо земно, бързо щяхме да отминем паметта му и да я отпратим към дълбините на забравата. Но понеже той, оставил долу всичко гореспоменато, вникваше в Горното отечество, в свободното, безпечалното и твърдото, и по всякакъв начин се стремеше да постигне общия Отец и Създател, затова и ние трябва да разкажем поне отчасти за него.
Нещата, отнасящи се до него, които нашите предшественици написаха някак неумело и грубо, тях ние усърдно се постарахме да разкажем изискано, както подобава, знаейки твърдо, че повестта за отеца има свойството да весели душите на отцелюбците и да ги тласка към по-гореща ревност.
Родителите на този блажения бяха благочестиви във всичко, българи по род, родени и израснали в селото, наречено Скрино, намиращо се в Средечка област. А този Средец е в европейските предели, един от славните и забележителни градове. Докато те прочее пребиваваха в това село, благочестиви по живот, милостиви по нрав, станаха родители на две отрочета; едно от тях е този дивен Иван. Добре възпитан от своите родители, той живееше, подчинявайки им се във всичко и отдавайки им нужната почит.
Когато измина немалко време и родителите му умряха, той пребиваваше винаги в страх от Господа, без да се откъсва от църквата, като изслушваше божествените слова и свещените учения, с пост и молитви благоугаждаше на Господа и беше всецяло запленен в божията любов, сякаш един от серафимите, горящ духом към Господа, своя Бог; и даваше плод, наистина стократен, сякаш дърво, засадено при водни извори.
Някои пък, обхванати от завист, понеже се леняха за доброто, го обсипваха с обиди и укори, наричайки го лицемер и съвсем негоден за мирски живот. Понеже беше в такова положение, той измисли добро решение: каквото му принадлежеше, разпредели в ръцете на бедните, предаде кесаревото кесарю, та да може без отлагане да даде божието Богу.
А Бог, казал, щото от мрака да възсияе светлина, казал някога и на Авраам: „Излез от своята земя и от своя род и иди в земята, която аз ще ти посоча“, се явява по същия начин и на тогова, говорейки му не по-маловажни от ония думи, като му показа и мястото, където ще може да Му благоугажда. Щом прочее се събуди от сън и разбра силата на видението, разпали се както елен за водни извори, въоръжи се, както Давид срещу мисления Голиат, взе, според древната повест, три камъка, сиреч: вярата, надеждата и любовта, облече се в бронята на правдата; налага си и шлема на спасението – божествения покров, отрязва си косите заедно със страстите и похотите.
Като отиде в манастир и остана там известно време заради обучението, той оставя пръстта на земните и от пепел [сътворените хора]. Напуска света и владетеля на света, без да вземе нищо освен една кожена дреха. Отиде в посочената му планина и, направил малка колиба от клони, остана да живее там, измъчвайки тялото си с пост и бдение, като пееше заедно с Давид: „Ето, отдалечих се, бягайки, заселих се в пустинята и очаквах Бога, който ме спасява от малодушие и буря“, като въздигаше преподобните си ръце без гняв и смущение, без да има за храна нищо, освен тревното биле, що земята има свойството да ражда за животните и водата, що изворите обилно изливат. Той възгласяваше: „Добиче бях пред Тебе. И аз съм с Тебе навеки!“
Кой прочее ще може да разкаже подвизите му, които извършваше тогава? Защото той дори самата онази пустинна трева не ядеше до насита, но твърде малко и оскъдно и след залез слънце; така и водата – само колкото да разхлади вътрешностите си. И още – кой ще разкрие достойно неговия поток от сълзи, а също и всенощните бдения и коленопреклонения? Многократно бесовете идваха, преобразявайки се под образите на различни зверове, понеже искаха да го изплашат и изгонят. Но доблестният оставаше непоколебим пред техните измами, сякаш някаква твърда скала, разбиваща и отблъскваща налетелите срещу нея вълни, или по-точно сякаш диамант не биваше повреден от никакво желязо.
Когато измина немалко време, той преминава оттук в друго място, където намери пещера, твърде тъмна и мрачна. Там се засели, като прибавяше подвизи към подвизите и към желанието – желание, изпълняше сякаш трудолюбива пчела медените пити и ги скътваше в сърдечната съкровищница. Докато той живееше така, синът на брат му, укривайки се от баща и майка, дойде в пустинята, където пребиваваше преподобният, и с много мъка едва успя да го намери. Блаженият, видял го отдалече да идва, мислеше, че е привидение, и се отдаде на молитва. Щом дойде, паднал ничком, молеше да получи благословение. А [отецът], повярвал, че е истински, а не привидение, като го удостои с благослов, питаше за причината на идването. Той пък съобщава на мъжа всичко за себе си и веднага бива приет от него. Името му беше Лука.
[…]
…гордият и велеречив враг, като не можеше да търпи добродетелите и подвизите на мъжа, изпълни се със завист, зачена болест и роди беззаконие. Отива той прочее при родния брат на светеца в образа на някакъв познат, намира го обхванат от печал и жилен от стрелите на природата, объркан поради загубата на отрока и му изрича такива речи: „Лишилият твоята старост от опори и твоя дом от наследник, и твоето семе от плод, и майчината утроба и твоето лоно от дете, Иван е, твоят брат! Защото той насам дойде през нощта и като взе твоето отроче, държи го при себе си. Ако не отидеш веднага и не го вземеш, то ще стане сладка храна за зверовете. А ти, ако го не потърсиш усърдно, ще се превърнеш в чедоубийца! Иди прочее, иди, друже, и ще ти покажа мястото, и ти, отивайки веднага, вземи плода на семето си.“
Щом той чу това, облече се в ненавистта сякаш в риза и облакът на гнева го обгърна, и какво ли не говори, и какво ли не стори срещу неповинния? А дяволът, като го взе, водеше го в пустинята и го разпалваше да оскърбява мъжа. И когато приближиха мястото, веднага си тръгна, показвайки му отдалече пещерата. Оня пък, след като отиде на посоченото място, намира светеца. И какво ли не направи тогава срещу него, обсипвайки го с хули и укори… […]
Но какво стори кроткият ученик на кроткия владика? Той стоеше мълчащ и нищо никак неговорещ, в ума си реченото пазещ: „Аз съм като глух, нечуващ и като ням, устата си неотварящ!“ Грабнал с гняв и крясък отрока – о, умилен детски вик! – [бащата] вървеше към света, към света – скверна блудница, към майката на нечистотата и всякаква сквернота; откъсна го от божията планина, планината тучна, планината, за която Бог благоволи [детето] да живее в нея.
Щом блаженият видя това и разбра, че то е дяволско коварство, обгръща го облак от печал и облян в сълзи, пада ничком, молейки се и говорейки: „Господи, който си казал: „Призови Ме в деня на твоята печал и ще те избавя“, избави ме сега, Владико, погледни към мен с милосърдния Си взор и отгони скръбта на моето сърце, и направи с мене знамение за добро, защото Си благословен във вековете, амин!“ И след молитвата седеше, скърбящ и тъгуващ за загубата на отрока, понеже се боеше да не би, след като бъде отведен в света, той да се оплете в житейските грижи.
Но какво прави Бог, който е заповядал да се оставят децата да идват при Него? Говори и тук на бащата на отрока, макар и не с думи, но с дела: „Остави детето да дойде при Мене и не му пречи, понеже за такива е Царството небесно.“ Докато той вървеше по пътя, змия ухапа отрока и веднага смъртта го прие с кротки длани. Когато бащата на детето видя това, не знаеше какво да направи, обаче връщайки се при преподобния със срам и едновременно с горест му разказва случилото се по пътя. А той му заповяда да го погребе и да отиде в дома си, което и стори. Като прослави прочее преподобният Бога много за това, живееше без печал.
[Преподобният] прекара там в пещерата 12 години, без да има никакъв телесен покой, прибавяйки към подвизите подвизи и към мъките – мъки. Дяволът пък, като виждаше това, не преставаше всякак да го измъчва, понякога с униние, понякога с леност; когато може – със страхове, а многократно също и с призраци. Но, диамант по душа, Иван никак не биваше пленен от неговите лукавства, пеейки: „Наобиколиха ме сякаш пчели питата и се разпалиха сякаш огън в тръни; и с името Господне им се противих.“
След доста много дни вселукавият взима със себе си дружина от бесове под образа на разбойници и нахвърлили се жестоко срещу светеца, биха го немилосърдно. И блъскайки, и влачейки го, изгониха го от мястото, като му забраниха по никакъв начин да не смее да се приближи там. […] …от пустинята отива в друго място на немалко разстояние; и там, намерил като оня древен Авраам огромен дъб, заселва се в него.
[…]
…там някъде наблизо пасяха пастири, както ония, що бяха някога при раждането на моя Христос, овцете, както добропослушно си стояха около пасбището, отведнъж, като се засилиха, побягнаха не по някакъв привичен път, но съвсем без посока, по пусти и стръмни, и необичайни места. И щом дойдоха до мястото, където бе преподобният, спряха. А пастирите, както тичаха след [тях] и не можеха да ги спрат, идват и те, където спряха овцете, и като видяха светеца, учудиха се: „Кой и откъде си и как дойде насам – питаха, – откъде е домът и отечеството ти?“
„Моят дом, според апостола, е на Небесата, откъдето чакам Спасителя – отговаряше той, – а отечеството – Горният Йерусалим, а кое отечество или град ме отгледа тук не вам е [дадено] да знаете. Обаче, щом сте се оказали тук, редно е да ви нахраня с храната на пустинята.“ И им заповяда да вземат от израсналия там сланутък. Те пък, взели си, ядоха до насита.
[…]
Някои от христолюбците пожелаха да отидат при светеца и да получат благослов от него. Един мъж, от дълги години измъчван жестоко от нечист дух, като ги видя да отиват, вървеше след тях, понеже искаше да се избави от болестта. […] Понеже видя прочее, че прилежно настояват и неспирно го принуждават, облян в сълзи, падна на земята, като въздъхна от все сърце и рече: „Боже, комуто се кланяме в светата Троица, сътворил всичко видимо и невидимо, от Когото всичко се бои и трепери, помилуй Своето творение! И не заради нашата правдивост, но заради Твоята благост и Твоята щедрост не оставяй този човек дълго да бъде измъчван!“ […] Щом той се помоли така, веднага бесът излезе от човека и беше напълно здрав, и славеше и възхваляваше Бога. Тези, които бяха с него, когато видяха това, обхванати бяха от ужас, и получиха още по-голяма вяра в светеца, и молеха го да живеят с него. Но той не разреши. Като ги поучи грижливо и ги нагости добре от сланутъка, що беше там, отпрати ги по домовете им и при това им забрани да не смеят да дойдат при него. А те, връщайки се по домовете си, бяха съпътствувани и добросъпровождани от оня, който преди това беше бесноват.
Оттогава, тъй като славата за него се разнесе по цялата оная област, всички възхваляваха Бога, а спрямо [светеца] питаеха голяма любов и ревност.
А доблестният Иван, щом узна ставащото, вдигна се, та си отиде оттам, понеже се боеше, а още повече – ненавиждаше всецяло славата човешка, но залягаше за божествената и сладостно възгласяше: „За мене е добре към Бога да се присъединявам и върху Господа своето упование да възлагам!“ И намерил прочее твърде висока скала, веднага се възкачва както някога боговидецът на Синайската [планина], възхожда в невъзходимия мрак на боговидението, приема и той богонаписаните скрижали, при това не на скрижали каменни, но на скрижали сърдечни, като мокри със сълзи скалата и с всенощни бдения и въздишки стократно умножава мъките, сам със Самия беседва, с леки крила към небесата се въззема, нощния мраз изтърпява и дневната жега. Незадрямващото око, виждайки го така доблестно да търпи, даваше му невидимо сила и най-вече – твърдост!
Дяволът, ненавистник на доброто, не изтърпя за дълго толкова голямата доблест на мъжа, но като взема със себе си легион бесове, нахвърлиха се жестоко срещу светеца; какво ли не правеха и какво ли не вършеха, биейки, блъскайки и влачейки; и веднага си отиват, щом го хвърлят от скалата, понеже смятат, че той е окончателно мъртъв и никак не ще оживее.
[…]
Докато той живееше така и по такъв начин, мълвата за него, както вече се каза, се разнасяше, така че и царят да чуе за него и да изпита желание [да го види]. Когато благочестивият цар Петър, държащ тогава хоругвите на българското царство, отиде по същото време в Средец и чу за преподобния, изпраща мъже, твърде опитни ловци, деветима на брой, да потърсят мъжа, като им заповяда да не се връщат, ако го не намерят.
[…]
По-късно по някое време намериха някаква малка диря, та чрез нея достигнаха жилището на мъжа и молеха да получат благословение от него. А той, като ги удостои с благослов, питаше ги за причината на идването. Те пък му разкриват всичко. Когато той прозря с душевното си око, че от пет дни гладуват, предлага им трапеза. И ги нагости любезно. Защото Оня, който нахрани от 5 хляба 5000-те, и тук нахранва 9 мъже от един хляб. И, о чудо! – както там останаха много трохи, така и тук остана начупен половината хляб. Когато те видяха това, изпаднаха в почуда. Те, които бяха помислили, че един хляб не ще стигне, след като се нахраниха, оставиха половин хляб. И завръщайки се, известиха всичко на царя.
Царят прочее се разпали от божествена ревност и облак от радост го обгърна. Бързаше сякаш елен по време на жътва към водни извори, взе със себе си и приближените си и се устремиха към планината. И когато дойдоха до реката, наричана Рила, намериха голяма скала, твърде висока и стръмна, и съвсем непристъпна. И като не можеха да вървят напред, върнаха се.
Веднага се изкачват на друга висока планина, която местните хора бяха свикнали да наричат Книшава, и оттук му показваха планината и скалата, където живееше преподобният. И царят не можа да отиде там поради стръмнината и суровостта на мястото. И незабавно изпраща двама слуги, които обича много, молейки и призовавайки, та да се сподоби с благослов, понеже много страстно желаеше да го види. А слугите, щом получиха поръчението на царя, отиват там, съобщават на светеца. Той пък каза, че това е невъзможно.
„Обаче, чеда – рече, – кажете на царя: „Твоят труд и твоето приношение принесени бяха на Бога сякаш кадило благовонно и приети бяха! Но ти бързо си иди оттук, понеже мястото не е яко, да не би да пострадаш случайно и ти, и хората с тебе. А наше смирение не ще можеш да видиш в тукашния живот, но в бъдещия и до насита ще се гледаме, и на онази неизказана радост ще се насладим, ако отправим оттук [към небето] достойни плодове на покаянието.“
Царят беше много печален и си отиде с много горест и скръб, мислейки, че е загубил нещо велико. И щом стигна в двореца, отново му изпрати за благословение немалко злато, а също и различни плодове, подходящи за монасите. Изпраща и послание със следното съдържание:
„Цар Петър до всечестния отец пустинножител Иван.
Чух за благолюбивия характер на твоята душа и за заселването в пустинята, и за неземното и ангелско пребиваване, а също и за окончателното ти напускане на света и твърде много възжаждах да видя твое преподобие и да се насладя от медоточивите ти речи, понеже мислех да придобия немалка полза, като те видя. Но желанието за Богатство и суетната слава, а също и страстите не оставят нас, които се люшкаме в морето на суетния живот, да стигнем до светлината на чистото и невеществено пребивание, защото помръкнаха нашите душевни очи от печал и от смут заради света. И ето сега, разбуден сякаш от някакъв дълбок сън, поисках да видя Твоя святост. Но понеже се лиших, окаяният аз, и от тази благодат поради множеството си грехове, моля се и се покланям на твое преподобие да ни изпратиш някаква утешителна отрада и да прохладиш зноя на скръбта. Защото знае, знае твое преподобие какви светски бури и какви метежни облаци са свикнали да вълнуват царските сърца!“
Блаженият Иван склони пред молбата и пред постническите храни, като сломи силата на възвисеността си, но на златото не обърна никакво внимание и му извести така:
„Убогият Иван до благочестивия и самодържец на българския скиптър цар Петър.
Да изпълним цялата ти молба нам не е позволено, но заради твоята вяра и усърдие изпълняваме вече онова, що ни подобава, като приемаме постническата храна. А твоето злато си задръж сам, защото такива неща вредят много на иночествуващите, а най-вече – на пребиваващите в пустинни и безутешни места. Пък и за какво ще потрябват те на оня, който никога не вкусва хляб до насита, нито самата вода – та да угаси жаждата си? Защото за нас животът е Христос, а смъртта е придобивка. […]
И така, ако искаш заедно със земното да наследиш и небесното царство, бъди щедър, както е щедър нашият небесен отец. Не се уповавай на неправда и не скланяй на грабеж. Бъди кротък и тих, и благодостъпен за всички и нека очите ти са отворени за всички! Нека елеят на твоето милосърдие да се излива върху всички! Да не знае лявата ти ръка що прави десницата ти! Да излизат бедните радостни от твоя палат, а князете ти да отварят уста за похвали! Да сияе твоята багреница със светлината на добродетелите ти, а въздишките и сълзите да са ти чеда! Споменът за смъртта да ти идва винаги наум, а твоята мисъл да мечтае неленостно за бъдещото царство!“
[…]
Прекара прочее блаженият Иван на това място общо седем години и четири месеца, без да прояви нито за един час отпускане или униние, но прибавяйки към ревността още повече ревност и към усърдието – усърдие и казано накратко, в старческа възраст показваше юношеско старание. Мнозина идваха при него, като донасяха своите болни и, получили ги чрез молитвите му здрави, отиваха си.
Когато голямата [му] слава се разнесе по цялата земя, мнозина възревнаха на добродетелния му живот и пожелаха да живеят с него, създадоха в съседната пещера църква и основаха обител, имайки преподобния за началник и пастир. А той, като пасеше добре стадото си, и приведе мнозина към Господа, и извърши големи и преславни чудеса, достигна до дълбока старост. И когато разбра за своето преселение при Господа, отдаде се на молитва и изливаше от очи топли сълзи, и прегънал колене към земята, говореше:
„Боже Вседържителю, приеми ме, грешния и недостойния свой раб, и ме причисли към ликовете на Твоите избраници. Понеже нищо добро не направих на земята, добри, затова и моля Тебе добрия, да дойде ангел добър, та духовете на лукавството да не попречат на възлизането ми!“ И прибавяйки: „Господи, в твоите ръце предавам духа си!“, веднага предаде дух в ръцете Божии, след като бе живял приблизително чак до 70 години. И тук бе погребан от своите ученици.
Беше изминало немалко време, а [от гроба] се разнасяше пресилно благоухание. Щом отвориха ковчега му, видяха тялото на преподобния напълно запазено и недокоснато от каквото и да е тление, изпускащо благоухание и подтикващо към божествена ревност. След като бе отслужено обичайното славословие, пренесоха с почит светите му мощи в славния град Средец. И бяха положени в църквата на светия евангелист Лука. По-късно бе създадена църква на негово име и в нея бяха положени светите му мощи, които правеха дивни и преславни чудеса.
След дълго време при царуването на гръцкия цар Андроник угърски войски със техния си крал преминаха Дунав река и завладяха гръцката земя чак до Средец и покориха под нозете си всичко. Те взеха и мощите на преподобния и ги отнесоха в своята страна. Понеже оня крал бе чувал за видните и велики чудеса на преподобния, той нареди да положат светите му мощи в църквата в града, наричан Остригом. И там те вършеха преславни и дивни чудеса и прогонваха от хората всякакъв недъг и всякаква болест. Тъй като мълвата се разнесе по цялата оная страна и всички се стичаха там, дяволът – ненавистник на доброто – не изтърпя преподобният да бъде много славен, но устрели със стрелата на неверието сърцето на епископа на оня град. И той не искаше в никакъв случай да отиде на поклонение пред мощите на преподобния, говорейки, че не намира този преподобен изобщо да е сред светците. Не само това, но и на другите забраняваше да отиват на поклонение пред него: „Аз, рече, познавам точно всички светци и изобщо не го намирам сред другите светци.“ И тозчас чрез праведния Божи съд му бе надяната юзда на езика и беше напълно ням и никак не можеше да говори. […] Щом прочее дойде на себе си и размисли за причината на подобна немота, разбра, че пострада поради неверието в светеца, бързо се затече към ковчега на светеца и обливайки го с горещи сълзи, с чести въздишки разкриваше сърдечната [си] покруса. А божият угодник и във всичко Христов подражател Иван не поиска да го мъчи дълго, но бързо разкъса оковите на езика му и пак го направи благоречив. Той пък, получил [изцеление], въздаваше непрестанни благодарствия на Бога и на неговия угодник.
Когато всички видяха и чуха тези неща, показваха по-голяма вяра и усърдие към светеца. Той направи в Угърската земя и много други дивни и страховити чудеса, за които времето не ни позволява да разкажем подробно. След като угърският крал подробно научи за всички тях, той бе обхванат от страх и ужас; украси ковчега на преподобния със злато и сребро, целуна прилежно светите му мощи и пак с велика чест ги върна в Средец, та ги положи в църквата, съградена в негово име в 1187 г.
Не след дълго, когато Бог благоволи да обнови българската държава[…], той въздигна рога на българското царство при преблагочестивия цар Асен, който в светото кръщение бе наречен Иван. […] Той […] покоряваше околните области, градовете и селата. Когато стигна до Средец и го подчини на властта си, и чу за преславните и безбройни чудеса на преподобния, веднага се притече към неговата църква и целунал с почит преподобните мощи на светеца, мислеше, че е намерил някакво многоценно съкровище. Изпълнен със силна радост и духовно веселие, той замисли добър замисъл – за по-голяма чест и утвърждение на царството си да пренесе мощите на преподобния отец в своя преславен град Търнов. И веднага изпрати до своя патриарх кир Василий, намиращ се във великия Търновград, писмо, гласящо така:
„До всечестния архиерей Божи и духовен отец на наше царско величество кир Василий.
Когато дойдох по Божие желание в тези предели и стигнах до Средечкия град, щом намерих светите мощи на преподобния отец Иван, изобилствуващ с чудеса и изцеления, струваше ми се, сякаш от радост летя по въздуха. […] При това положение умът на наше царско величество отсъди твоя светлост да дойде тук с целия църковен клир и с подобаваща почит, та да пренесе тези свети мощи на преподобния отец в преславния наш царски град за похвала на цялата църковна общност и за утвърждение на нашето благочестиво царство.“
След като божественият светител чу това, възрадва се духом и към Бога отправя благодарствена молитва. И незабавно събра бързо целия църковен клир и им каза всичко гореречено. Те пък с топло усърдие и с пламнала душа всичко сладостно приеха. И единодушно се устремиха усърдно, искайки да грабнат сякаш някакво съкровище многоценно, и скоро достигнаха Средец заедно със своя патриарх и учител. Благочестивият цар Иван Асен, приготвил с почест всичко за изпращането на светеца, всичко предаде на патриарха, оставяйки му и 300 мъжествени воини за съпровождането на светеца. А сам той се устреми, та дойде спешно в своя царски град и започна да изгражда църква на името на светеца в славния град Трапезица. Патриархът, взел честните мощи на преподобния, с целия клир шествуваше по пътя, радвайки се и славейки Бога. След тях вървеше и игуменът на обителта на преподобния и всички ръководени от него монаси. И когато царят разбра, че патриархът е дошъл, бързо излезе да го посрещне на мястото, наричано Кръстец, с целия си синклит. И като целуна с почитание мощите на светеца, задържа ги да останат там за 7 дни, докле беше доизградена църквата. И така, щом я осветиха, с почест положиха в нея мощите на преподобния в 1195 г., където те лежат и до ден днешен, давайки различни изцеления на всички, които с вяра прибягват към тях за слава на Христос, истинния Бог наш, нему слава с отца и със Светия дух, сега и винаги, и во веки веков!
Преводът е на проф. Клементина Иванова по сборника от жития на проф. Йордан Иванов и по преписа от Зографския сборник.
Извадки от Завета на св. Йоан Рилски
[…] Зная аз, възлюбени в Господа чедца, зная добре, че вие като новоначални, още не сте утвърдени в иноческия живот. Но не бойте се, защото Божията сила в немощ се показва съвършена. Тъкмо поради това и намислих да ви напиша това мое грубо и неуко завещание, та, като го имате винаги в паметта си, да се укрепвате телесно и душевно в Господа и да напредвате чрез добродетелите в страх Божий. Защото вярвам в моя Бог, Комуто служа от моята младост и усърдно му се покорих, че след моето заминаване тази пустиня, която досега беше страшна и необитаема, ще бъде населена от множество пустинни жители и за нея ще се изпълни писаното: чедата на запустялата са много повече, отколкото на тази, която има мъж.
[…]
И, преди всичко, завещавам ви да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво зломислие, както я приехме от светите отци, без да се отдавате на чужди и различни учения. Стойте добре и дръжте преданията, които сте чули и видели от мене. Не се отклонявайте нито надясно, нито наляво, но ходете по царския път. Пазете се грижливо от светски увлечения и винаги помнете заради що сте излезли от света и заради що презряхте света и светските неща.
А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини, според апостола, който го нарича второ идолослужение. Защото за инока богатството не е сребро и злато, но съвършената бедност, отречението от своята воля и възвишеното смирение. Не ви казвам това като мои заповеди, но ви напомням Христовите заповеди. Защото Той казва на Своите свети ученици, а чрез тях и на всички, които са се отрекли от света: „Не притежавайте злато, нито сребро, нито торба, нито медни пари в пояса си и прочее.“ Защото златото и среброто са големи врагове на инока и подобно на змия ухапват оногова, който ги има. Ако прочее, имаме безсъмнена надежда в Бога, Той не ще ни остави лишени от нищо, защото сам Той казва: „Ако жена би забравила своите чеда, то Аз не ще ви забравя.“ И другаде: „Търсете първо царството Божие и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.“ Защото в началото, когато дойдох в тази пустиня, лукавият опита да изкуси чрез сребролюбие и мене – понеже благочестивият цар ми изпрати множество злато. Когато се отказах да го видя заради Господа, аз разбрах, че това е било коварство на дявола. Не го приех, но го върнах на оногова, който го изпрати, понеже така помислих в себе си: Ако бях желал да имам злато и сребро и подобни тям неща, то защо дойдох в тази страшна и непроходима пустиня, гдето не намерих човек, но диви зверове – и така се избавих от козните на лукавия изкусител, който се старае да ни спъва в онези неща, от които самоволно се отрекохме. Поради това и вие не търсете нищо от тези неща. Защото вашия Небесен Отец преди вашите молитви знае от що се нуждаете.
Нито пък търсете да бъдете познавани и обичани от земните царе и князе, нито се поддавайте на тях, като оставяте Небесния цар, Комуто се записахте да бъдете войни и да воювате не по плът и кръв, а против миродържителя на тъмата на този свят. […] Щом веднъж сте излезли от света, не се възвръщайте назад нито с тялото си, нито с ума, защото никой, според казаното, като положи ръка на ралото и поглежда назад, не ще бъде насочен към Небесното царство. Но и апостолът, прочее, учи да забравяме онова, що е отзад и да се стремим към това, що е напред. Що означава, чедца мои, това: да забравяме нещата, които са зад нас? Нищо друго, освен да предаваме всячески на глъбините на забвението всичко онова, което – излизайки заради Бога от света – сме изоставили и презрели, а да се стремим към лежащия пред нас подвиг, към който бидохме призовани от нашия основоположник – преблагия наш Бог Господа Исуса Христа, Който ни е удостоил да понесем Неговия благ ярем, защото Неговото иго е благо и Неговото бреме е леко.
И както ви събра в едно благодатта на Светия Дух, така и вие се старайте да живеете единодушно и единомислено, като дихаете еднакво, отправяйки поглед само към вечното въздаяние, което Бог е подготвил за онези, които Го залюбиха. Общежителното пребиваване в много неща е по-полезно за иноците, отколкото уединеното. Защото уединеното не подхожда на мнозина, но на твърде малобройни и съвършени във всички иночески добродетели. Общият пък живот изобщо е полезен за всички, както и отческите книги достатъчно ни казват това и ни учат.
[…]
Не търсете първенство и началства, но помнете Оногова, Който е казал: „Онзи, който иска да бъде по-голям всред вас, нека бъде слуга на всички.“ Избирайте си наставници и си поставяйте началници, които Бог ви покаже, сиреч мъже, засвидетелствани от всички в духовните деяния и превъзхождащи всички по разум и духовно разсъждение и години да пасат добре и богоугодно повереното им стадо по ливадите на благочестието и на животворните заповеди Христови. За тези подобава да се иска потвърждение повече от Бога, отколкото от своето си мнение. Ако ли пък, както казва великия наш отец и иночески наставник преподобния Ефрем Сирски, всички започнете да желаете началства и предстоятелства и всички да бъдете игумени, и всички наставници, и тълкуватели, и учители, и поникнат всред вас съперничества, свади, разпри, ревност, клевети, високомерия, завист и други неподходящи за монасите страсти, тогава знайте положително, че Христос не е между вас, защото Христос не е учител на раздор и несъгласие, но на мир и съединение. Защото той се моли към Бога и Отца и за Своите свети ученици да бъдат единни, сиреч единомислени, именно тези и всички, които чрез тях вярват в Него…
[…]
Като живеете пък вкупом заради Господа и понасяте тежестите един другиму, не пренебрегвайте и онези, които живеят в уединение и се скитат в пустините, и в пещерите, и в земните пропасти – за които не бе достоен целият свят – но ги снабдявайте, когато може, за да ги имате като молители пред Бога, защото молитвата на праведника може много да постигне.
[…]
Ръчната работа да не бъде пренебрегвана от вас, но, прочее, в ръцете ви да има работа, а молитвата: „Господи, Исусе, Христе, Сине Божий, помилвай мене грешния“ да бъде постоянно в устата ви, както и в ума ви – споменът за смъртта. Такова беше деянието на древните пустинни отци и те не ядоха напразно своя хляб, и не само те самите се препитаваха от труда на своите ръце, но отдаваха и на нуждаещите се, и така не се излъгаха в своята надежда. Защото, както казва апостолът, добре е сърцето да се утвърждава с благодат, а не чрез храни, от които не са получили полза онези, които са живели всред тях. А той казва: „Да пребивава братолюбието, не забравяйте странолюбието, понеже чрез него някои, без да знаят, са угостили ангели.“
Новопросветените люде от единокръвния свой народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и злите нрави, които дори и след приемането на светата вяра поддържат. Но те вършат това поради простота и заради това се нуждаят от вразумение.
Още много имах да ви говоря, възлюблени ми в Господа мои чедца, но не е възможно всичко да се напише. Предавам ви на Тогова, Който е извор на всяка премъдрост и разум и истински Утешител – на Светия и животворящия Дух, та той сам да ви даде мъдрост, да ви вразуми, да ви просвети, да ви научи и настави на всяко добро дело.
А сега ви оставям възлюбения наш брат Григорий за наставник и началник вместо мене, за когото вие всички свидетелствате, че е годен да ви управлява добре и според Бога, и единомислено го избирате за началник, ако и да не желае, но поради послушание и смирение се повинува на вашето искане. А след това – когото Бог ви покаже.
Аз пък отсега желая да пребивавам в тишина и безмълвие, за да се покая за своите прегрешения и да изпрося милост от Бога. А вие винаги поменувайте във вашите молитви мене, грешния ваш отец, за да получа милост в съдния ден, понеже нищо добро не сторих на земята и се боя от [Страшния] съд и мъките, които са приготвили за грешниците като мене, и Божията благодат да бъде с всички вас, като ви осенява и закриля от всички злини. Амин.
Написа се в годината от създаването от света 6449 [941 от Р. Хр.], в 25-ия ден от месец март.
Аз, смиреният и многогрешен Йоан, първи жител на Рилската пустиня, подписвам със своята ръка и потвърждавам гореказаното.
Извадката е по сайта „Православието“.
Това е последният текст от поредицата за Учителите Мория и Сен Жермен и за св. Йоан Рилски.
