Докато той живееше така и по такъв начин, мълвата за него, както вече се каза, се разнасяше, така че и царят да чуе за него и да изпита желание [да го види]. Когато благочестивият цар Петър, държащ тогава хоругвите на българското царство, отиде по същото време в Средец и чу за преподобния, изпраща мъже, твърде опитни ловци, деветима на брой, да потърсят мъжа, като им заповяда да не се връщат, ако го не намерят.
[…]
По-късно по някое време намериха някаква малка диря, та чрез нея достигнаха жилището на мъжа и молеха да получат благословение от него. А той, като ги удостои с благослов, питаше ги за причината на идването. Те пък му разкриват всичко. Когато той прозря с душевното си око, че от пет дни гладуват, предлага им трапеза. И ги нагости любезно. Защото Оня, който нахрани от 5 хляба 5000-те, и тук нахранва 9 мъже от един хляб. И, о чудо! – както там останаха много трохи, така и тук остана начупен половината хляб. Когато те видяха това, изпаднаха в почуда. Те, които бяха помислили, че един хляб не ще стигне, след като се нахраниха, оставиха половин хляб. И завръщайки се, известиха всичко на царя.
Царят прочее се разпали от божествена ревност и облак от радост го обгърна. Бързаше сякаш елен по време на жътва към водни извори, взе със себе си и приближените си и се устремиха към планината. И когато дойдоха до реката, наричана Рила, намериха голяма скала, твърде висока и стръмна, и съвсем непристъпна. И като не можеха да вървят напред, върнаха се.
Веднага се изкачват на друга висока планина, която местните хора бяха свикнали да наричат Книшава, и оттук му показваха планината и скалата, където живееше преподобният. И царят не можа да отиде там поради стръмнината и суровостта на мястото. И незабавно изпраща двама слуги, които обича много, молейки и призовавайки, та да се сподоби с благослов, понеже много страстно желаеше да го види. А слугите, щом получиха поръчението на царя, отиват там, съобщават на светеца. Той пък каза, че това е невъзможно.
„Обаче, чеда – рече, – кажете на царя: „Твоят труд и твоето приношение принесени бяха на Бога сякаш кадило благовонно и приети бяха! Но ти бързо си иди оттук, понеже мястото не е яко, да не би да пострадаш случайно и ти, и хората с тебе. А наше смирение не ще можеш да видиш в тукашния живот, но в бъдещия и до насита ще се гледаме, и на онази неизказана радост ще се насладим, ако отправим оттук [към небето] достойни плодове на покаянието.“
Царят беше много печален и си отиде с много горест и скръб, мислейки, че е загубил нещо велико. И щом стигна в двореца, отново му изпрати за благословение немалко злато, а също и различни плодове, подходящи за монасите. Изпраща и послание със следното съдържание:
„Цар Петър до всечестния отец пустинножител Иван.
Чух за благолюбивия характер на твоята душа и за заселването в пустинята, и за неземното и ангелско пребиваване, а също и за окончателното ти напускане на света и твърде много възжаждах да видя твое преподобие и да се насладя от медоточивите ти речи, понеже мислех да придобия немалка полза, като те видя. Но желанието за Богатство и суетната слава, а също и страстите не оставят нас, които се люшкаме в морето на суетния живот, да стигнем до светлината на чистото и невеществено пребивание, защото помръкнаха нашите душевни очи от печал и от смут заради света. И ето сега, разбуден сякаш от някакъв дълбок сън, поисках да видя Твоя святост. Но понеже се лиших, окаяният аз, и от тази благодат поради множеството си грехове, моля се и се покланям на твое преподобие да ни изпратиш някаква утешителна отрада и да прохладиш зноя на скръбта. Защото знае, знае твое преподобие какви светски бури и какви метежни облаци са свикнали да вълнуват царските сърца!“
Блаженият Иван склони пред молбата и пред постническите храни, като сломи силата на възвисеността си, но на златото не обърна никакво внимание и му извести така:
„Убогият Иван до благочестивия и самодържец на българския скиптър цар Петър.
Да изпълним цялата ти молба нам не е позволено, но заради твоята вяра и усърдие изпълняваме вече онова, що ни подобава, като приемаме постническата храна. А твоето злато си задръж сам, защото такива неща вредят много на иночествуващите, а най-вече – на пребиваващите в пустинни и безутешни места. Пък и за какво ще потрябват те на оня, който никога не вкусва хляб до насита, нито самата вода – та да угаси жаждата си? Защото за нас животът е Христос, а смъртта е придобивка. […]
И така, ако искаш заедно със земното да наследиш и небесното царство, бъди щедър, както е щедър нашият небесен отец. Не се уповавай на неправда и не скланяй на грабеж. Бъди кротък и тих, и благодостъпен за всички и нека очите ти са отворени за всички! Нека елеят на твоето милосърдие да се излива върху всички! Да не знае лявата ти ръка що прави десницата ти! Да излизат бедните радостни от твоя палат, а князете ти да отварят уста за похвали! Да сияе твоята багреница със светлината на добродетелите ти, а въздишките и сълзите да са ти чеда! Споменът за смъртта да ти идва винаги наум, а твоята мисъл да мечтае неленостно за бъдещото царство!“
[…]
Прекара прочее блаженият Иван на това място общо седем години и четири месеца, без да прояви нито за един час отпускане или униние, но прибавяйки към ревността още повече ревност и към усърдието – усърдие и казано накратко, в старческа възраст показваше юношеско старание. Мнозина идваха при него, като донасяха своите болни и, получили ги чрез молитвите му здрави, отиваха си.
Когато голямата [му] слава се разнесе по цялата земя, мнозина възревнаха на добродетелния му живот и пожелаха да живеят с него, създадоха в съседната пещера църква и основаха обител, имайки преподобния за началник и пастир. А той, като пасеше добре стадото си, и приведе мнозина към Господа, и извърши големи и преславни чудеса, достигна до дълбока старост. И когато разбра за своето преселение при Господа, отдаде се на молитва и изливаше от очи топли сълзи, и прегънал колене към земята, говореше:
„Боже Вседържителю, приеми ме, грешния и недостойния свой раб, и ме причисли към ликовете на Твоите избраници. Понеже нищо добро не направих на земята, добри, затова и моля Тебе добрия, да дойде ангел добър, та духовете на лукавството да не попречат на възлизането ми!“ И прибавяйки: „Господи, в твоите ръце предавам духа си!“, веднага предаде дух в ръцете Божии, след като бе живял приблизително чак до 70 години. И тук бе погребан от своите ученици.
Беше изминало немалко време, а [от гроба] се разнасяше пресилно благоухание. Щом отвориха ковчега му, видяха тялото на преподобния напълно запазено и недокоснато от каквото и да е тление, изпускащо благоухание и подтикващо към божествена ревност. След като бе отслужено обичайното славословие, пренесоха с почит светите му мощи в славния град Средец. И бяха положени в църквата на светия евангелист Лука. По-късно бе създадена църква на негово име и в нея бяха положени светите му мощи, които правеха дивни и преславни чудеса.
След дълго време при царуването на гръцкия цар Андроник угърски войски със техния си крал преминаха Дунав река и завладяха гръцката земя чак до Средец и покориха под нозете си всичко. Те взеха и мощите на преподобния и ги отнесоха в своята страна. Понеже оня крал бе чувал за видните и велики чудеса на преподобния, той нареди да положат светите му мощи в църквата в града, наричан Остригом. И там те вършеха преславни и дивни чудеса и прогонваха от хората всякакъв недъг и всякаква болест. Тъй като мълвата се разнесе по цялата оная страна и всички се стичаха там, дяволът – ненавистник на доброто – не изтърпя преподобният да бъде много славен, но устрели със стрелата на неверието сърцето на епископа на оня град. И той не искаше в никакъв случай да отиде на поклонение пред мощите на преподобния, говорейки, че не намира този преподобен изобщо да е сред светците. Не само това, но и на другите забраняваше да отиват на поклонение пред него: „Аз, рече, познавам точно всички светци и изобщо не го намирам сред другите светци.“ И тозчас чрез праведния Божи съд му бе надяната юзда на езика и беше напълно ням и никак не можеше да говори. […] Щом прочее дойде на себе си и размисли за причината на подобна немота, разбра, че пострада поради неверието в светеца, бързо се затече към ковчега на светеца и обливайки го с горещи сълзи, с чести въздишки разкриваше сърдечната [си] покруса. А божият угодник и във всичко Христов подражател Иван не поиска да го мъчи дълго, но бързо разкъса оковите на езика му и пак го направи благоречив. Той пък, получил [изцеление], въздаваше непрестанни благодарствия на Бога и на неговия угодник.
Когато всички видяха и чуха тези неща, показваха по-голяма вяра и усърдие към светеца. Той направи в Угърската земя и много други дивни и страховити чудеса, за които времето не ни позволява да разкажем подробно. След като угърският крал подробно научи за всички тях, той бе обхванат от страх и ужас; украси ковчега на преподобния със злато и сребро, целуна прилежно светите му мощи и пак с велика чест ги върна в Средец, та ги положи в църквата, съградена в негово име в 1187 г.
Не след дълго, когато Бог благоволи да обнови българската държава[…], той въздигна рога на българското царство при преблагочестивия цар Асен, който в светото кръщение бе наречен Иван. […] Той […] покоряваше околните области, градовете и селата. Когато стигна до Средец и го подчини на властта си, и чу за преславните и безбройни чудеса на преподобния, веднага се притече към неговата църква и целунал с почит преподобните мощи на светеца, мислеше, че е намерил някакво многоценно съкровище. Изпълнен със силна радост и духовно веселие, той замисли добър замисъл – за по-голяма чест и утвърждение на царството си да пренесе мощите на преподобния отец в своя преславен град Търнов. И веднага изпрати до своя патриарх кир Василий, намиращ се във великия Търновград, писмо, гласящо така:
„До всечестния архиерей Божи и духовен отец на наше царско величество кир Василий.
Когато дойдох по Божие желание в тези предели и стигнах до Средечкия град, щом намерих светите мощи на преподобния отец Иван, изобилствуващ с чудеса и изцеления, струваше ми се, сякаш от радост летя по въздуха. […] При това положение умът на наше царско величество отсъди твоя светлост да дойде тук с целия църковен клир и с подобаваща почит, та да пренесе тези свети мощи на преподобния отец в преславния наш царски град за похвала на цялата църковна общност и за утвърждение на нашето благочестиво царство.“
След като божественият светител чу това, възрадва се духом и към Бога отправя благодарствена молитва. И незабавно събра бързо целия църковен клир и им каза всичко гореречено. Те пък с топло усърдие и с пламнала душа всичко сладостно приеха. И единодушно се устремиха усърдно, искайки да грабнат сякаш някакво съкровище многоценно, и скоро достигнаха Средец заедно със своя патриарх и учител. Благочестивият цар Иван Асен, приготвил с почест всичко за изпращането на светеца, всичко предаде на патриарха, оставяйки му и 300 мъжествени воини за съпровождането на светеца. А сам той се устреми, та дойде спешно в своя царски град и започна да изгражда църква на името на светеца в славния град Трапезица. Патриархът, взел честните мощи на преподобния, с целия клир шествуваше по пътя, радвайки се и славейки Бога. След тях вървеше и игуменът на обителта на преподобния и всички ръководени от него монаси. И когато царят разбра, че патриархът е дошъл, бързо излезе да го посрещне на мястото, наричано Кръстец, с целия си синклит. И като целуна с почитание мощите на светеца, задържа ги да останат там за 7 дни, докле беше доизградена църквата. И така, щом я осветиха, с почест положиха в нея мощите на преподобния в 1195 г., където те лежат и до ден днешен, давайки различни изцеления на всички, които с вяра прибягват към тях за слава на Христос, истинния Бог наш, нему слава с отца и със Светия дух, сега и винаги, и во веки веков!
Преводът е на проф. Клементина Иванова по сборника от жития на проф. Йордан Иванов и по преписа от Зографския сборник.
Следва: Извадки от Завета на св. Йоан Рилски
