Както беше и в текстовете за Учителя Мория, в тази последна трета част на публикацията за Учителя Сен Жермен ще приведа откъси от романа на Конкордия (Кора) Евгениевна Антарова „Два живота”.
Няколко пояснителни думи преди подборката по-долу. Напомням, че повествованието в първи том на романа се води от името на Льовушка. Негов събеседник тук е И. или Илофилион, чийто прототип е Учителят на Пети Лъч Иларион. В тази си инкарнация И. е грък и разказва на Льовушка за трагичното си детство и за обстоятелствата, при които се е запознал с граф Санжер и племенникът му Ананда (Кон-Ананда). Прототип на граф Санжер в романа е Учителят Сен Жермен, а Ананда е един от главните герои в романа.
І том, гл. 7, с. 103 (нататък само с числа: І, 7, 103)
И. ме прегърна и заразказва историята на своя живот.
Като дошъл на себе си след дълбокия припадък, той видял, че лежи в кръв между приятелите и роднините си. Загинали всички, с които бил свързан от детството си; не знаел къде да отиде, какво да прави, цялото му семейството било убито. Спомнил си, че имал стара бавачка, живееща в планините, недалеч от долината, където бил домът на роднините му. Той обаче не знаел към коя политическа партия принадлежи тя. Може би и тя също като няколкото семейства в долината била убита от своите вчерашни единомишленици и днешни врагове.
Но нямало за кога да размисля. И. се спуснал към морето, изкъпал се, преоблякъл се в чужди дрехи, изгубени или захвърлени от някого на брега, и се потътрил, обливайки се в сълзи, по закътана пътека към другия край на острова при старата си бавачка.
- Няма да ви уморявам с подробности от скиталческия си живот – продължи И. – Накратко, с помощта на старицата и с нейните пари взех параход и тръгнах за Рим, където тя имаше син, способен майстор златар, както тя ми каза. На кораба вероятно щях да умра от мъка и глад, ако не бе ме намерил познатият ви вече Кон-Ананда. Една нощ, докато изнемогвах вече напълно от треската, в полусъзнание чух разговор над мен на италиански език, който знаех добре от бавачката си, по рождение италианка. Млад звучен и прекрасен глас говореше:
- Какво е това? Та тук лежи малчуган!
Другият глас, дрезгав и груб, сякаш насила цедеше думите през зъби:
- Какъв ти малчуган! Това си е цял мъж, смъртно пиян.
Нямах сили, а с цялата си душа исках да закрещя, че не съм пиян, че умирам от глад и студ и моля за помощ. Вече се бях приготвил да умра и сега мярналата се сякаш и изчезваща надежда за спасение ми се стори още една гавра на съдбата с мен. Тежките стъпки се отдалечиха, отнасяйки мърморенето на грубия глас. Мислех, че и другият глас също ще замре надалеч, когато изведнъж нежна силна ръка приповдигна главата ми и горестното „ох!” се изтръгна като стон над мен.
Не можех да отворя очи от слабост. Надвесеният отгоре ми непознат силно завика нещо на спътника си. Онзи неохотно, едва влачейки нозе, отново приближи. Повелителният тон на младия глас, в който се долови непреклонна воля, за миг приведе мърморкото в друго настроение.
- Начаса отивай за носилка и доктор, стар лентяй! Ето как си наглеждал багажа ни в трюма, та не си видял, че тук умира човек. […]
Когато се свестих, видях, че съм в просторна светла стая. Прозорците бяха отворени, а постелята толкова мека и чиста. Помислих си, че съм у дома. […]
- Е, ето че той дойде на себе си – дочу се глас зад мен.
- Чичо, вие не сте доктор, а истински вълшебник.
С тези думи към леглото ми се приближиха двама напълно непознати за мен хора. Единият от тях, както, разбира се, сам се досещате, бе Кон-Ананда, когото няма нужда да ви описвам; другият не беше още стар, но бе доста по-възрастен. Приветливото лице, ласкавите кафяви очи и някакво необикновено благородство, маниери, каквито още не бях виждал, веднага ми подсказаха, че това е човек от онзи висш свят, за който пишат в романите, но който е недостъпен за хората от средната класа. Разбрах, че за първи път виждам велможа.
- Е, друже, сега можем да бъдем спокойни, че ще живееш като напълно здрав човек – рече велможата на италиански. – Можеш ли да ми кажеш кой ден сме днес?
Гледах го, без да разбирам абсолютно нищо. Паметта ми още не беше се върнала. Той наля в чаша някаква доста силно миришеща течност и ми помогна да я изпия. Погледнах към лицето на Ананда и, разбира се, не разпознах в него моя спасител. Сънят отново ме надви. […]
Мина още една седмица; няколко пъти ме посети велможата доктор и ми позволи да стана. Беше същинска комедия, когато с помощта на Ананда се опитах да стана първия път. За своите петнадесет години имах доста голям ръст, а докато боледувах, бях толкова израснал, че удивих дори доктора.
- Може ли да се расте толкова бързо, приятелче! – каза ми той, смеейки се. – Ако така продължаваш, никой няма да те познае, дори бавачката ти.
Този път някак си си дадох сметка, че е минало много време, а бавачката ми все я няма и мама все се крие. Погледнах доктора. Ала той сякаш не забеляза умолителния ми поглед, помогна ми да наметна халата и двамата с Ананда ме заведоха до прозореца, където имаше високо кресло със стъпенка, така че, седейки в него, можех да се любувам на изгледа.
Гледах напред, без да откъсвам очи от виждащото се в далечината море, гледах градината, която се спускаше към морето; не разпознавах околността и не можех нищо да проумея. Попитах доктора защо живея тук. Нали моят дом е в долината досами морето, а тук високо в планината не съм бил никога и не познавам това място.
Лицето на доктора бе много сериозно, макар и съвсем спокойно. Той взе ръката ми, държейки я, както мерят пулса, но аз бях сигурен, че той не мереше пулса ми, а искаше да ми предаде част от своята енергия и кураж.
- Ако желаеш да видиш бавачката си – тихо продума той, като галеше със свободната си ръка косата ми, – аз мога да я извикам. Исках обаче да ти кажа, моето момче, че ти си почти мъж вече, а бавачката ти е слаба и стара. Вероятно ще ѝ се наложи да ти съобщи неприятни неща. Постарай се да бъдеш спокоен, мисли как да ѝ облекчиш тези трудни минути. Забрави за своята мъка, ако тя те съсипе, стреми се само да не допуснеш да заплачеш, за да види старицата, че е отгледала мъж, а не жена в панталони.
Той се извърна към вратата и каза някому на италиански да доведе бавачката ми. После зае същата поза, почна пак нежно да гали косите ми, говорейки тихо:
- Всичко в живота се движи, моето момче. В живота на човека не може да има спиране нито за миг. Движейки се по своите дела и срещи, човек расте и постоянно се променя. Всичко, което притежава съзнание като логическа мисъл, се променя, разширявайки се в мъдростта. Ако човек не умее мъдро да приема своите променящи се обстоятелства, ако не умее да се превърне в тяхна управляваща сила, те ще го смажат както студът погубва живота на гъбите, както сушата унищожава живота на плесента. И, разбира се, онзи човек, който не умее – променяйки се сам, – да понесе леко и просто на раменете си живота в новите обстоятелства, ще бъде като гъба или плесен, а не като блясъка на творящата, закаляваща се и растяща в борбата творческа мисъл.
Слушах и жадно попивах всяка дума, като не свалях очи от него. Изключителната доброта в израза на лицето му и меко галещата косата ми ръка сякаш вливаха у мен любов и мъжество. Изведнъж осъзнах, че до мен стои приятел, такъв величав приятел, че ръката му не само ми е опора в тази минута, но мощта ѝ е такава, че целият ми живот не може да обезсили потока любов, който гори в този човек.
Изпълни ме някакво почти благоговейно живително чувство на радост, на благодарност, каквато не бях изпитвал досега, на увереност и мъжество. […]
- Къде съм сега? Това вашият дом ли е? – попитах Ананда.
- Това е Сицилия – отвърна ми той. – Тук сте в пълна безопасност. Този дом е на доктора. В родината ви клането на въстаналите партии още не е прекратено и бедствията продължават да се сипят върху главите на невинни хора. Фанатиците политици се колят не само едни други, но убиват дори и чужденците, което заплашва с война цялата ви страна. Всичко това ще научите съвсем подробно от вестниците, които съм ви запазил. Болен сте повече от два месеца вече. И целия първи месец чичо ми всеки ден се опасяваше, че няма да успее да ви измъкне от ноктите на смъртта. Чак на втория месец от болестта ви той ми каза, че сте в безопасност. А преди две седмици той точно определи деня, в който ще дойдете в съзнание. По едно време се боеше, че то ще се върне отчасти. И че загубата на паметта би могла да се разпространи върху целия ход на мисленето ви. Той смяташе свиждането с бавачката ви за преломен момент, както и стана в действителност.
После той ми разказа подробно как съм бил пренесен в каютата им на парахода, как двамата с чичо си дежурили на смени край постелята ми и как в безсъзнание и бълнувайки, съм им разправял много пъти цялата си история чак до качването ми на кораба. Той ме попита не помня ли по какъв начин съм попаднал в трюма. Аз не помнех или може би дори не разбирах къде е трюмът. Но помнех, че бях търсил място, където да се скрия от хората и да изплача мъката си. […]
Един почивен ден докторът нареди да впрегнат конете и ние с него тръгнахме на разходка, за да се полюбувам на красотите на Сицилия. Природата ми се стори като вълшебна приказка.
По пътя докторът ме попита добре ли познавам историята на родината си. За мой срам трябваше да призная, че съвсем не я познавам. След като се върнахме от разходката, докторът ме заведе в кабинета си, където имаше толкова много книги, че дори седнах от изумление. Не само стените бяха отрупани, но и през цялата стая високи до тавана етажерки образуваха тесни коридори, във всеки от които се намираше подвижна стълба. Докторът влезе в един от проходите и ми извади „История на Древна Гърция” на немски език.
От този ден започна моето обучение. […]
Веднъж на обед докторът каза, че след седмица трябва да отиде до Рим, да прекара там един месец, а после да замине за Берлин по цял куп дела.
- Не искаш ли да дойдеш с мен като секретар? – обърна се той към мен.
Нерешително погледнах към Ананда, той ласкаво ми се усмихна, но мълчеше.
- Какво те притеснява? – отново ме попита докторът. – Нима не ти се иска да видиш света, за който толкова много четеш в последно време?
- Много ми се иска да видя света, особено Рим. Освен това бих бил щастлив да ви бъда полезен и с нещо да се отплатя за всичко, което направихте за мен. […]
За да завърша накратко историята на моя оттук нататък щастлив живот, ще добавя, че след няколко дена ние с доктора и бавачката ми заминахме за Рим, където я оставихме. Вие сам разбирате какво преживявах, докато се запознавах с този град, с неговите паметници, галерии, музеи и така нататък. Хиляди пъти благославях своята бавачка за италианския ми език, обикаляйки града и изпълнявайки поръченията на доктора.
Ние пропътувахме, странствайки из различни места, не два месеца, а цяла половин година. За да продължа своите регулярни занятия, аз се сдобих с програма на берлинските гимназии и ставайки ежедневно в шест часа сутринта, се готвех да положа изпит за седем класа.
Веднъж споделих идеята си с доктора. Той провери знанията ми, остана доволен от тях и ме посъветва да се върна у дома. Там да се позанимавам още с Ананда и веднага да се явя на зрелостен изпит в Хайделберг, където Ананда ще защитава дисертацията си и ще живее не по-малко от година.
Приех с благодарност това предложение. Ние минахме и през Виена по работа на доктора и там се разделихме. Аз тръгнах от Виена през Венеция обратно за Рим, а той за своето имение в Унгария…
Следва: втора част от пасажи от четирилогията „Два живота“ на Конкордия Антарова, в които Учителят Сен Жермен е представен най-ярко.
