ІІІ, 7, 181
Трета част от дневника на Николай, съдържащ наставления на Учителя Мория. (Б. м. – В.П.)
„В нашата последна беседа ние с теб говорихме за пътищата на ученичеството, за това, че няма леки пътища, че винаги и във всички области на творчеството усъвършенстването се удава на човека с голям труд. И колкото по-високо се издига човек в творчеството си, колкото по-широк става хоризонтът му, колкото по-надалеч вижда пътя и възможността за постигане на успех, толкова по-ясно осъзнава и безпределността на съвършенството, и малката степен на постигнатото от самия него.
Това е присъщо на всички истинно надарени. На всички творящи, а не „майсторящи”, на всички вдъхновени, а не въртящи се във вихъра на лъжлива екзожерация (Така е в оригинала. Най-вероятно терминът идва от exaggerate (англ.), преувеличавам. Тоест става дума за лъжливо преувеличаване, пресилване, раздуване. – Б. пр.) и стараещи се да представят своята пламтяща от патос примитивност на духа, плътта и сметкаджийството за истинско творчество на огъня на вдъхновението.
Ала сред всички трудни пътища на ученичеството има три пътя, където трудностите са толкова големи, че могат да вървят по тях само онези избраници, които сами стоят вече на границата на съвършенството.
Първият от тези пътища е пътят на любовта.
Вторият – пътят на скръбта, и третият – пътят на ясновиждането.
Виждам на лицето ти огромно изумление. Струва ти се, че именно тези пътища, свидетелстващи за висока степен на духовно съвършенство, трябва да бъдат по-леки от другите. Сега ще разбереш в какво е особената трудност на всеки от тези пътища и какво трябва да победи в себе си всеки човек, за да върви по тях.
Път на любовта – в смисъла, както си го представят хората, – не съществува. Човекът, който си въобразява, че той е разбрал какво е любовта, е разбрал само едно: Милосърдието е безкрайно, пощадата не познава граници и отказ, така че за всичко, което е направил, той ще получи индулгенция не само от Римския Папа, но и пълно всеопрощение от живите небеса.
Еснафът не изоставя надеждите си, че ще го „измолят” светците, към които той е свикнал да се обръща в молитвите си. Но какво представлява молитвата, как да се подготвиш за нея, за това не само не е мислил, но дори не е и предполагал тази необходимост.
Той отлично знае как да се приготви за ядене, за сън, за сериозен разговор, но към молитвата отношението е едно: бързо кръстене, още по-забързано мърморене или гръмко ридание и дълго мърморене, и… необходимият за „светеца” ритуал е изпълнен.
Представата на еснафа за хората, вървящи по пътя на любовта, се свежда до изисквания към тях. Без всякакво стеснение хората отиват при учениците, изсипват им целия кош с боклуците си от рода на сълзите заради обидено самолюбие, свадите, недостига на средства и така нататък и биват много обидени, ако срещнат не разперени обятия и погалване по главата, а спокойно отношение към техния период на объркване. Та нали са дошли там, където са длъжни да ги изслушат и утешат!
Намирайки се на стъпалото на само-, а не на човеколюбието, те не могат и да си представят какво е прочел в тях ученикът, който отдавна вече е преминал от степента на самолюбието в истинското човеколюбие. Без да я виждат сами, без да я съзнават в себе си и загубили чувствителност към тази мътилка на смъртоносния поток на егоизма, живеещ в тях и около тях и който те са вмъкнали в жилището на ученика, хората са дълбоко уверени в правотата си и си тръгват раздразнени, наранени в гордостта си заради онази мнима студенина, която са срещнали в отговор на своята „откровеност” в жалбите и стоновете.
Всеки един от учениците, вървящи по пътя на любовта, десетки пъти в трудовия си ден се натъква именно на такива срещи. Като скъпоценни перли сред купчина тор той открива случаите на истинска мъка, където с цялата си любов бърза да освободи и отвори на човека собствените му очи за съкровищата на неговата жива Любов, която той носи в себе си. […]
Как си представяш, приятелю, с каква устойчивост трябва да бъде хармонията на такова същество? Що за сила трябва да носи в себе си такъв ученик, за да понася ежесекундните удари на насрещните аури и да не се пречупва от дисхармонията на срещите?
Не съществува такава сила на волята. Има само една сила: неразривното сливане с целия Единен Живот. И тъй като в ученика на пътя на любовта вече е победено всичко от самолюбието и гори с непремигващ огън всичко от човеколюбието, то никакви удари и атаки на егоистичните аури не могат да разрушат хармонията му. Неговият дух е огън. И всички усилия на злите, цялата мътилка и жалби на търсещите земни блага и благополучие, но твърдящи, че търсят Светлината и пътищата ѝ, не могат не само да го загасят, да го накарат да помръкне, но дори и да разлюлеят пламъка му.
Такъв е духът на ученика на Любовта. Но плътта му – живееща по законите на земята обвивка, – нерядко бива раздробена, страда от тежки болести, попивайки в себе си злобните и раздразнени огньове на срещнатите.
Сред всички ученически пътища има много случаи на заболявания на плътта. При пътя на любовта те са по-често. Само малцина, особено подготвени от Владетелите на кармата за задачите на служенето на човечеството в течение на вековете, могат да държат в подчинение плътта и минават урока си на вековен труд в пълно здраве. Но те и са възпитавани иначе и са пазени от висшите начини на знание, които ти не можеш да разбереш в този момент на развитието си.
И така сега ти е ясно, че пътят на любовта не е сантиментална коленопреклонност пред едни или други грехове или беди на хората. Не е утеха със захарни бонбончета за плачещи бебета. А е велика мисия на помощ за разповиване у всеки от ближните на неговите страстни пелени, увиващи с мръсни и мрачни пластове живите частици на Единния, живеещ в човека.
Пътят на любовта би бил непоносимо мъчение и би довеждал до мигновена смърт всеки ученик, ако в самия ученик още можеше да живее дори капка от егоистичното „аз”.
Но лицето на любящия се озарява от усмивката на милосърдието навсякъде, където той може да попие в себе си мътната вълна на плачещия ближен и да пробие плътните му обвивки до самото сърце, за да влее там капка от своята Светлина. И никога за плътта на ученика не минава безнаказано преливането на духа му в друго сърце. При всяка от такива срещи той поема в себе си – в нервите си, в кръвта си, в сърцето си – потока от мръсотията и скърбите на срещнатия. Тежката им отрова и смрад остават в тялото му, облекчавайки срещнатия човек.
Освен тази тежест пътят на любовта има и още един труден аспект. Очите на духа на ученика отдавна са прочели до дъно всички рани на човека. Отдавна са разбрали сред мигащите и пушещите му огньове всички негови възможности, цялата правда и цялата лъжа, цялото величие и цялата дребнавост на неговото същество, а приказливият тъжител все още се разплисква на всички страни, стремейки се да се покаже колкото се може по-чист и по-възвишен, да опише по-образно страданията си.
И тук ученика го спасява пълната му невъзможност да усети нещо като раздразващо или възмущаващо начало.
Ученикът на любовта вече не може да се движи и живее по законите единствено на земята и нейната човешка, тясно разбирана земна справедливост. Той е като жива единица на Движещия се Живот – живее по световния закон на Целесъобразността.
В други моменти, когато еманациите на хората правят чашата на ежедневния труд на ученика прекомерно тежка и духът му страда под тях не по-малко от плътта, към ученика винаги бърза да помогне един от най-близките до него Учители, дори той и да не е личният му Учител или поръчител.
Тези мигове на особено натежала чаша винаги са нова степен по пътя на ученика към Светлината и съвършенството. Какъвто и да е пътят на ученика, където и както той да се движи в службата си на ближните, тези мигове на мъчително преминаване на степените на съвършенството неизменно съпътстват всички ученици. […]
Пред всеки ученик на лъча на Любовта стои не само драконът на съмненията, но още и драконът на добротата.
Обикновено според еснафските понятия „добрият”, тоест фалшиво добрият, въобще не може да премине портата на изпитанията, водеща към пътя на ученичеството. А истински „добрият” по общите понятия няма да победи портата, водеща към лъча на Любовта. Той ще победи дракона на скептицизма и съмненията, но ще спре пред дракона на добротата.
За да носиш чашата любов през сивия ден, трябва да носиш в сърцето си и да преливаш в делничните си действия не простата еснафска доброта и дори не обикновената истинска доброта, необходима във всеки лъч, а онази доброта, висшата, добротата-Мъдрост.
По какво се различават тези две доброти? Какво е присъщо за всяка от тях? И двете са действие на милосърдието. Ала там, където обикновената доброта ще търси възможности да утеши и успокои, висшата доброта ще прочете целия път на човека: неговото вчера, неговото сега, неговото утре – и ще търси най-активния способ да пробуди в човека енергията му за възприемане не само на земните факти, но и връзката им с двата плана, с целия Живот, с Вечността.
Висшата доброта на пътя на Любовта е конгломерат от такт, радост, самоотверженост и енергия, които събуждат силите на човека. Духът на доброто кипи като вряла вода в чашата на Любовта му. И колкото по-освободен е духът му, колкото повече са аспектите на Единното движение в организма му, толкова по-ярко – с всички цветове на дъгата – се прелива духът на неговите творчески сили в чашата, създавайки впечатление за кипяща, огнена течност.
Добротата на лъча на Любовта би могла да се нарече доброта на предвиждането. Понеже ученикът, който я носи, за един миг вижда целия път, по който може да се насочи духа на срещнатия към мир и самообладание, чете възможностите на силата и мъдростта му и… рядко глади по главицата, а по-често грабва бича и гони от сърцето на срещнатия плахостта, предразсъдъците на самолюбието, разсича ограничеността на духовните му хоризонти.
Прониквайки в светая светих на човека, ученикът на любовта разкъсва нишките на дребнавите жалби само като твърдо посочва на човека следите от раните, които той сам си е нанесъл със собствените си предразсъдъци. Те са се натрупали като планини от боклук около него. Ако човек може да прозре и разбере, че седи в обръч от предразсъдъци, които сам е създал, той оценява, приема и благославя своите обстоятелства. И връзката му с ученика на пътя на Любовта се установява за векове напред. Той тръгва смирен и преминава – рано или късно – в духовния план, където се живее в два свята. А ако дребнавостта го смаже, сърцето му, което се е разтворило за миг към Светлината, и поривът му на свята радост помръкват и срещата угасва като фитил в кадящо масло. И до новата скъпоценна, действена среща могат да минат векове.
Очаквайте: първа част от публикацията за Учителя Сен Жермен.
