В тази последна трета част на публикацията за Учителя Мория ще приведа откъси от романа на Конкордия (Кора) Евгениевна Антарова „Два живота”, в които Махатма Мория е представен най-ярко.
Най-напред нека отново споделя малко информация за четирилогията. В този забележителен роман за първи път в художествена форма са представени ярки и дълбоки образи на Великите Учители на човечеството. За първи път в роман, предназначен за широк читателски кръг, с огромна любов е обрисуван техният самоотвержен труд за общото благо на хората, за разгръщането на духа на човека. Според свидетелства на К. Е. Антарова книгата е записана при общуване с действителния автор чрез ясночуване – начина, по който са създадени „Разбулената Изида” и „Тайната Доктрина” на Елена Петровна Блаватска. Единството на Източника на тези книги е напълно очевидно. Повествованието (с изключение на втора част) се води от името на младия Льовушка Т., тоест от името на граф Лев Николаевич Толстой. И Лев Толстой, и мнозина от другите главни действащи лица са изобразени в следващото си въплъщение – след познатия на всички ни техен реален живот на Земята. Наред със самата Блаватска, прототипове на героите са нейният приятел и съратник полковник Хенри Олкът, режисьорът Константин Станиславски – учител на Кора Евгениевна, композиторът Сергей Рахманинов и още редица изтъкнати световни учени, творци, обществени дейци.
Не времевата рамка обаче е важната; затова и тя е едва загатната, така че е невъзможно да бъде точно определена. Не прототиповете са важните; затова те само се намекнати. Основното в този шедьовър е художественото изображение на Учителите от Духовната Йерархия като живи хора с техните живи вдъхновяващи действия, с техните живи окриляващи послания. Именно затова всеки читател – заедно с Льовушка и останалите персонажи – сякаш намира самия себе си в книгата, сякаш израства духовно, преминавайки стъпка по стъпка през житейските уроци, през грешките, стремежите и възторзите си.
Създаден за много кратко време в страшните години на Втората световна война, ала написан на живия сочен език на великата руска литература от ХІХ век, мащабният труд на К. Е. Антарова не е бил подготвян за публикуване. Той е бил предназначен за сравнително малкия кръг хора, на които тя е можела да се довери.
Досега романът „Два живота” е издаван само в Русия. България е първата страна – и засега единствената, в която четирилогията излиза в превод.
Още няколко бележки.
Извадките от романа ще обхванат три публикации.
Включвам ошрифтяването по оригинала, тъй като то е важна част от посланията в творбата.
Неизбежно е извън контекста доста пасажи да са сравнително неясни и не напълно разбираеми. Целта обаче е да събудя интерес как са представени Учителите в едно художествено произведение.
Последно: в романа Учителят Мория се появява с имената Али, Али Махомет (така е в оригинала), старшия Али – за разлика от Али Махмед, младия Али, негов племенник.
І том, гл. 1, с. 10 (нататък само с числа: І, 1, 10)
Веднъж, докато скитах разсеяно от магазин на магазин, внезапно изтръпнах като от електрически ток и неволно се озърнах. Втренчено ме гледаха абсолютно черните очи на много висок мъж на средна възраст с гъста къса черна брада. А до него стоеше необикновено красив младеж и сините му, почти виолетови очи ме гледаха също така втренчено.
Високият брюнет и младежът бяха с бели чалми и пъстри копринени халати. Осанката и маниерите им рязко се отличаваха от всичко наоколо; мнозина от минувачите подобострастно им се кланяха.
Двамата отдавна вече се бяха насочили към изхода, а аз все още стоях като омагьосан, без да имам сили да преодолея впечатлението от тези чудни очи.
[…]
І, 1, 14
- Е, хареса ли ви племенницата ми Нал? – чух внезапно над мен непознат металически глас.
Трепнах – от изненада дори не разбрах веднага въпроса – и видях пред себе си необичайно високата фигура на старшия Али, който, смеейки се, ми протягаше ръка. Машинално поех тази ръка и почувствах някакво облекчение – от гърдите ми дори се изтръгна въздишка и по ръката ми потече топла струя енергия.
Мълчах. Струваше ми се, че никога досега не бях държал в ръката си такава длан. Отвърнах с усилие очи от изгарящите очи на Али Махомет и погледнах ръцете му.
Той държеше с две ръце ръката ми. Ръцете му бяха бели и нежни, сякаш не ги ловеше слънце. Дългите тънки пръсти завършваха с овални, изпъкнали, розови нокти. Все пак цялата му ръка, тясна и тънка, артистично прекрасна, подсказваше за огромна физическа сила. Струваше ми се, че очите му, мятащи искри от желязна воля, бяха в пълна хармония с тези ръце. Можех лесно да си представя, че във всеки миг, стига Али Махомет да захвърли меката си бяла дреха и да грабне меч, ще видя смъртоносно поразяващ воин, боец.
І, 2, 28
Изкушавам се за малко отклонение. Това е портретът на Венецианския Учител, Чохана на Трети Лъч; в романа – Флорентинеца, също и лорд Бенедикт. (Б. м. – В.П.)
В дъното на салона край вратата за съседната стая стоеше Али Махомет с непознат за мен много висок човек в бели дрехи и чалма. Златиста брада, огромни тъмнозелени, много красиви очи, леко загоряло лице. Човекът бе много строен и млад, двайсет и осем-трийсетгодишен, и правеше впечатление с изключителната си красота. На ръст бе малко по-нисък от Али, но бе значително по-широк в раменете и необичайно пропорционален – истински средновековен рицар. Неволно си го представих в доспехите на Лоенгрин.
І, 3, 50
Зарадвах се на възможността да поговоря най-сетне с Али Махомет и поехме към вътрешността на градината. Ние със старшия Али вървяхме напред. Отначало чувах далече зад себе си стъпките на Флорентинеца и младия Али. Но щом свърнахме в алея с гъсти платани, обкръжи ни тишина, нарушавана само от птиците и цикадите. В тази част на парка вече нямаше цветя. Срещаха се не само дървета с невероятно грамадни корони и колосално дебели стволове, но и с изумително обагрени листа и цветове. Особено привлякоха вниманието ми кленовете с абсолютно черни листа и розовите магнолии. Чудните големи бледорозови цветове така нагъсто бяха отрупали дърветата, че те изглеждаха като огромни розови яйца. Ароматът бе силен, но нежен. Неволно спрях, поех с пълни гърди дъхавия въздух и забравил всички разкъсващи ме мисли, възкликнах:
- О, колко прекрасен, колко удивително прекрасен е животът!
- Да, дете мое – тихо каза Али. – Обърни внимание на тези растящи редом дървета. Черните кленове и до тях розовите магнолии – и всички заедно, макар и при такъв ярък контраст, живеят в пълна хармония, без да нарушават стройната симфония на вселената. Целият живот е редуване на черни и розови перли. И непълноценен е онзи човек, който не умее спокойно, мъжествено и с вярност да носи своята огърлица на живота. Няма такива хора, чиято огърлица на живота, състояща се от низ обикновени сиви дни, да съдържа само розови перли. Във всяка огърлица се редуват всички цветове и всеки свързва бисерите си с конеца на собствените си духовни сили, носейки всичко у себе си. Вече не си момче. Дойде мигът и ти да проявиш своите чест, мъжество, вярност.
І, 6, 78
Сине мой – започваше писмото. – Ти доброволно избра своя път. И този път е любовта и верността към онзи, когото ти сам прие за брат-баща. Не се поддавай на съмнения и колебания. Не погубвай делото си с отрицание или униние. Бодро, леко, весело бъди готов за всяко изпитание и носи радост на всичко около теб. Ти тръгна по пътя на труда и борбата, затова утвърждавай, винаги утвърждавай, а не отричай. Никога не мисли: „Няма да стигна”, а мисли: „Ще успея.” Не си казвай: „Не мога”, а се усмихни на детинското в тези думи и кажи: „Ще превъзмогна.” Изпращам бонбони. Имат ободряващо действие. И когато ще ти е необходимо да събереш всичките си сили или ще те оборва сънят особено в задушни помещения или при случай на люлеене в движение – глътни едно от тези бонбончета. Не злоупотребявай с тях. Но ако някой от другарите ти, а най-вече сегашният ти спътник, помоли да подежуриш да поспи, пък ти си изнемогнал, спомни си за моите бонбони. Бъди винаги бдително внимателен. Обичай хората и не ги съди. Ала също така помни, че врагът е зъл, не дреме и навсякъде ще иска да се възползва от твоето объркване или невнимание. Ти избра онзи път, където героизмът на чувствата и мислите живее не в мечтите и идеалите или във фантазиите, а в делата на сивия делничен ден. Стискам ти ръката, така приеми бодростта и енергията ми… Ако някога загубиш мира в сърцето си, спомни си за мен. И нека този бял паун бъде за теб емблема на мира и труда за благото и щастието на хората.
ІІІ, 1, 12
В романа И. или Илофилион е Учителят на Пети Лъч Иларион, а сър Уоми – Учителят на Втори Лъч Кут Хуми. (Б. м. – В.П.)
И. ме водеше по някакви далечни пътища, разбрах, че иска да ми даде възможност напълно да дойда на себе си. Изведнъж дори ми стана смешно: нима И. си мисли, че съм предишният Льовушка, че в някакъв процеп на съществото ми е могло да заседне раздразнение?
- Мой скъпи И., отдавна вече съм способен да чета писмата си; главата ми е в пълен порядък. Нима можете да предполагате, че днес бях раздразнен? Вече забравих как се прави това – весело погледнах в лицето И. на светлината от ярко светещите звезди.
- Знам, че за теб стана невъзможно да се дразниш, Льовушка, и ако така дълго те водя из парка, то е само заради това в първата си нощ да влезеш в тукашния дом на Али в пълно равновесие на силите и чувствата. Ние сме в Общината на Али. Всеки от нас, идвайки тук, вече е преминал кръстния път на живота. Ала не всеки, който го е преминал, е могъл да достигне до този дом. Тук ще видиш само онези, които са просветлени в страданието си, които са разбрали, приели и благословили своите обстоятелства, които са пожелали да живеят, служейки на човечеството, мислейки за общото благо. […]
Влязохме в къщата, качихме се в стаите си и аз се разделих с И., за да прочета насаме писмото на Али.
Приятелю, братко и мили сине!
Няма разстояние и условно разединение за онези, чието сърце гори с неугасима любов. Няма смърт за онези, чието съзнание е разкрило на човека неговата жива Вечност, която той носи в себе си.
Днес ти влезе в моя дом на Изток. Влез в него не като гост, не като приятел, а като равноправен член на моето семейство. Всички, които ще срещнеш там, са твои братя и сестри, следващи пътя на труда и усъвършенстването.
На теб ти е дадено повече, отколкото на много от тях. Ти притежаваш силата във всеки момент да виждаш и чуваш и мен, и Флорентинеца, и Ананда, и сър Уоми. И. ще те поведе към висшите степени на знанието, като постоянно ще помага за развиването на психическите ти сили. Ти ще владееш силите в себе си и външните сили.
Какво е необходимо от твоя страна, за да върви работата успешно и да разгърне в теб всички сили на творческия дух?
Необходима е твоята вярност. Какво представлява верността на ученика към своя Учител? Това е вечно единение с неговия труд и пътища. Ако ти покажеш героично напрежение на силите и мисълта, ще се слееш с бурния пламък на творчеството на твоите Учители. И Вечността ще разкрие в теб всичките ти таланти. Но верността ти е единственият ключ към цялото знание.
Живей леко, безстрашно и свободно. Които не съумеят да живеят така своя ден, за тях знанието е затворено, дори да се престъпили прага на Общината. Можеш да живееш сред съвършени хора – и все пак да виждаш само външните им маниери. Можеш да живееш сред такива несъвършени като теб самия, но стремящи се към радостта и съвършенството на хората, и да виждаш в тях капка от огъня на Вечността. И тогава ти ще се стремиш да не разтревожиш с нищо тази капка огън в другия човек, а да ѝ донесеш помощ, за да може тя по-леко и по-просто, по-високо и по-весело да се превърне от капка в буен огън. Повтарям, нито Общината, нито хората, нито природата с нейната красота няма да предоставят ключа към такъв път на никого. Ключът е в теб самия, в твоята вярност. […]
Приеми, приятелю, бодрото стискане на ръката ми и върви през живота в проста доброта. Щом само добротата стане всекидневен, привичен двигател на живота ти, ти ще съумееш да започнеш и завършиш всяка среща в радост и мир.
Вярвай ми – всичко, което трябва да постигне човек в срещите си, е да започне и завърши всяка от тях в мир, милосърдие и доброта.
Времето – седемте години, за които споменах, което ти се струва сега цяла вечност, – ще отлети като един миг. И напускайки гостоприемния покрив на Общината, ще се уверяваш сам, че още не се чувстваш в състояние да отидеш в практическия живот, за да строиш на хората пътища към общото благо и мира.
Но… за всеки има негов момент от съвременността, негов момент на творчество, негов момент на развитие и действие на героичните сили.
Който бърза – не пристига. Който изостава и се бави – намира смъртта. Кураж, приятелю. Ти започна добре своя път – продължавай го по същия начин. Ако в минута на раздвоение имаш нужда от помощта ми, твърдо и уверено мисли за мен, зови името ми „Али” и аз ще ти отговоря незабавно. Приеми моя поздрав и мир, твоят приятел Али Махомет.
Следва: втора част от откъси от четирилогията „Два живота“ на Конкордия Антарова, в които Учителят Мория е представен най-ярко.
