Чужбина. Не далечна, но все пак чужбина. Палми, маслинови дръвчета, морето се плиска на няколко метра, ветрец, синьо небе, хубава бира. И колкото и да си забраняваш, накрая все пак посягаш към лаптопа, понеже в чужбина под палмите има интернет, а теб все повече те гложде какво става в татковината ти. По-скоро по институционалните върхове и ливади на татковината ти.
Откъм близката все пак чужбина, откъм палмите с маслиновите горички ставащото изглежда някак призрачно и може да се опише с три думи: позор, посредственост, простащина. Към трите думи с „п” отпред прилягат стотици прилагателни. По едно време възнамерявах дори да напиша нещо на тема „позор, посредственост, простащина”; там щях да използвам част от най-изразителните български прилагателни.
Отказах се.
Вместо това свидетелствам, че под палмите много върви Халил Джубран. Във всяко отношение. И във всякаква посока – и към небето, и към земята. И по някакъв райско-адски начин геният върви – просто не е за вярване! – и с прочетеното за ставащото в татковината ни. Там, под чуждото древно небе, ставащото някак си изкристализира с любезното съдействие на гения.
Ако ви се чете нещо умно, насладете се и вие на две миниатюри от „Безумецът”.
Да даваш и да вземаш
Живееше някога един човек, който притежаваше цяла долина с игли. Веднъж Исусовата майка дойде при него и му рече:
- Друже, дрехата на сина ми е скъсана. Трябва да я изкърпя, преди той да иде в храма. Би ли ми дал игла?
А той не ѝ даде игла, но ѝ изнесе цяло слово относно това, що е да даваш и що е да вземаш – та да го повтори тя пред сина си, преди той да поеме към храма.
Война
Една нощ, докато в двореца имаше пир, дойде някакъв човек и се хвърли ничком пред владетеля. Всички гости се втренчиха в него – едното му око бе изтекло и кухината още кървеше. Владетелят попита:
- Какво те е сполетяло?
А човекът отговори:
- О, господарю, по занаят аз съм крадец и понеже нощта беше безлунна, отидох да обера дюкяна на сарафина. Покатерих се през прозореца, но по грешка се вмъкнах в работилницата на тъкача – в мрака се блъснах о стана и си избодох окото. Господарю, въздай справедливост и накажи тъкача!
Владетелят проводи да доведат тъкача и разпореди да му извадят едното око.
- О, господарю! – възкликна тъкачът. – Право повеляваш, аз заслужавам да ми бъде извадено окото. Но ти знаеш, че и двете очи са ми насъщни, уви – инак няма да виждам двете страни на плата, който тъка. Ала съседът ми е обущар – той също има две очи, а в неговия занаят е достатъчно и едно.
Тогава владетелят проводи да доведат обущаря. И когато той се яви, му извадиха едното око.
Така се възцари правдата.
