„Пинк Флойд”
- 26 Май 2020
Днес, когато се връщам в спомените си повече от четвърт век назад, ми е трудно да повярвам колко много съм обичал „Пинк Флойд”. Знам, че съм ги обичал, както впрочем ги обичам и днес, много добре помня, че ги обичах, много добре помня и откога ги обичам – още от оня ролков магнетофон на моя някогашен приятел, докато слушахме смълчани от възторг първите им албуми, особено „Тъмната страна на луната”. Помня, но все пак ми е някак странно да допусна, че толкова много съм ги обичал.
Ясните, недвусмислените спомени обаче не лъжат. Било е каквото е било.
Покрай моята юношеско-младежка-мъжка любов и двамата ми сина обичаха „Пинк Флойд”. Вече бяха достатъчно пораснали, за да разбират, че има защо.
Спомените ми са ярки и точни, споменах го, а фактите лесно се проверяват факти ли са или заблуди.
„The Division Bell”, „Дивижън бел”, „Камбаната на разделението” се появи през 1994-та. Прекрасен албум, записан е в края на март и началото на април. А семейството ми пътуваше с опела на брат ми някъде във втората половина на април. Факти и спомени. И в подрънкващото комби вече звучаха песните от албума, значи за броени дни сме успели да се снабдим с касета, при това фабрична, а не презапис. Помня, че беше касета от магазин, с обложка, снимки, текстове и така нататък. Не помня откъде я бяхме намерили. Четвърт век оттогава, така че това не го помня.
Отивахме за почивните дни до семейната ни селска къща. Момчетата още идваха с нас. Хем на чист въздух, хем да се разходят из балкана, хем да ми помогнат по двора.
Карах бавно, та поразбитото от хамалуване комби да не тропа толкова. Слушахме мълчаливо новия албум, Бог знае за кой път го слушахме вече, понеже от дни постоянно го въртяхме на касетофона вкъщи. Този път обаче бе различно.
Планински пуст път. Съсипан асфалт, дупка до дупка. Всеки един от нас знаеше пътя наизуст, а аз познавах и опасните дупки до една. Опасните за живота, не за здравето. Само дето имена не бях им измислил. Едва-едва прокапващ априлски дъждец. Сиво небе, но меко, дружелюбно, великденско. Има една махала преди нашето село, оттам тръгва коларски път полегато нагоре към сърцето на Понор планина. Никога не бях свивал по него, но тогава спонтанно реших да го сторя, без да ги питам домашните ми. Просто завих, обясних прищявката си с моментното си настроение, опелът бавно заизкачва височината. Спрях по-нагоре, откъдето се откриваше хубава панорама към предхълмията на Мала планина: това всичко е в Западна Стара планина.
Тихият пролетен дъждец продължаваше да проръмява.
Излязохме от комбито. Седнах на капака на стария боец, с който кръстосвах нагоре-надолу по България да купувам суровини за химическия, по-скоро полиграфическия бизнес на брат ми. Бях оставил спуснати прозорците, за да слушаме музиката, но не беше достатъчно. Отворих и предните врати, за да се чува още по-добре.
Красота. Тишина, понеже „Пинк Флойд” никога не пречи на тишината. Покой. Възторг. Смирение.
Откъм купето зазвуча „Coming back to life”, примерно – „Да се върнеш към живота”. Не знаех никак английски тогава, просто се наслаждавах на едно от новите си любими парчета. Гениално парче. Наслаждавах се и на още много други радости в онези минути: бяхме само четиридесетгодишни с жена ми, бяхме с децата си, бяхме живи и здрави, бяхме заедно, имаше ни на тоя свят. Толкова съм благодарен на Господ, че вече ми бе дошъл умът да проумея на какво следва да се наслаждава човек...
„Знаех, че моментът е настъпил да убия миналото и да се върна към живота” – пееше Дейвид Гилмор, но аз нали не знаех думичка английски, само си слушах и се наслаждавах. Ако знаех английски или бях пожелал някой да ми преведе, щях да съм наясно какво пеят „Пинк Флойд” и още повече щях да се наслаждавам. Щях да правя асоциации и да бъда удовлетворен от живота си: тогава в наивитета си бях убеден, че вече сме убили миналото и сме се върнали към живота. Имам предвид сънародниците ми и моето семейство включително.
Слушахме и нямахме идея, че ни предстои без съмнение най-вълнуващата година – семейна година, на нас четиримата – в живота ни. Щеше да се окаже – предвидимо – и последна семейна отпускарска година на нас четиримата. Още от следващата година ние с жена ми вече нямахме деца за семейна почивка, а се сдобихме с мъже – студенти, гимназисти, потече алкохолът, замириса на трева (не, не планинска, не от поляните), на момичета…
Това щеше да е по-късно. А през онази 1994-та година след Христа ни предстояха вълнения – добри, лоши.
Още следващия месец, през май, някакви махленски бабаити пребиха големия ни син с бухалка. В „Пирогов” спасиха живота му, ударът бе попаднал малко встрани от фаталната област на малкия мозък. Не отиде на абитуриентски бал, изкара го в болницата. Научихме новината в семейната ни селска къща, бяха почивни дни. Никога няма да забрава как карах сравнително новата ни тогава шкода до София. Добра кола, може да ѝ се има доверие в съдбоносни моменти – дори и пътят да е дупка до дупка, ако ги знаеш наизуст обаче. Разбира се, прелетяхме и покрай отбивката на коларския път, където само преди месец се бяхме наслаждавали на пролетта и на гения на ония светли музиканти, но нищо друго не бе останало в съзнанието ми освен горещата молитва Богу синът ми да оцелее. И умът му с него.
Все пак е редно да добавя, макар и това да не се случи през 1994-та, че след две-три години мутри пребиха и малкия ни син. По погрешка бяха нахлули на ученически купон, този път ударът е бил с бутилка, а мястото – на сантиметри от слепоочието. Съучениците му го бяха завели до „Пирогов”… Никога няма да забрава как ни събуди с майка му посред нощ, застанал на вратата на спалнята ни. Нарочно не светна лампата, а започна да ни обяснява в тъмното, че няма нищо страшно, че всичко се е разминало, че само малко са го позашили, та да не се плашим от гледката… Добро момче, мъжко. Е, човек доста бързо се събужда в такива ситуации, струва ми се. Ние светнахме нощните си лампи, видяхме гледката. Имахме опит вече…
1994-та. През лятото отидохме четиримата на почивка в манастира „Света Петка” край Асеновград. Може и да съм бил по-щастлив някога, ала едва ли ще е кой знае колко повече. Живеехме в обителта само шестимата: игуменката майка Наталия, Бог да я прости, сестра Серафима, тя най-вероятно също се е прибрала горе, и ние. Никакви други гости не се появиха за цяла седмица, а манастирът разполагаше с доста стаи за гости.
Там научихме от майка Наталия за Кръстова гора, за брат Йорданчо. Там получихме благословията си от милата игуменка, която не бяхме виждали никога по-рано. Нито пък и по-късно. Вярвам, че заради нейната света благословия големият ми син се възстанови без никакви последици, а оная бутилка след няколко години мина на сантиметри от слепоочието на брат му.
Как бе се изкатерила добрата ни вярна шкода по тия камънаци?! Там си почина и тя десетина дни до високите зидове на старата обител. После натоварихме колата, сбогувахме се с двете Божии старици и поехме надолу през камънаците, за да се завъртим обратно през Асеновград право към Кръстова гора. Тъкмо строяха новата черква и помещенията отзад.
Ех, Кръстова гора... Първият възторг от Кръстова гора…
По-късно през лятото оставихме младите мъже да поживеят самостоятелно и отидохме на море с жена ми. Китен, мутрите – модел`94, къщите, охранявани – според табелите – от „Първа частна милиция” и „Втора частна полиция”… Не е за вярване, но така бяха решили да кръстят охранителските си фирми. Купонът на някакъв китенски мутренски клан, който те – клановиците или кланаджиите – си спретнаха в ресторанта на къщата, където бяхме под наем. След този безсънен (и незабравим) купон бързо решихме, че толкова море ни стига, още по-бързо събрахме багажа си и се ометохме с жена ми към селската ни къща. Шкодата и тя дишаше свободно, въпреки умората от 500-те километра, докато подминавахме същата тази отбивка, където напролет слушахме „Пинк Флойд” с тяхната камбана на разделението.
Четвърт век оттогава. Смъртната опасност за синовете ни мина и замина. Милостив бе към всички нас Господ: и те оцеляха, и главите им оцеляха. Младите мъже вече не са чак толкова млади мъже; младите тогава родители се превърнаха в застаряващи родители. И мутрите поостаряха, не са вече същите като едно време: смениха анцузите и ланците с костюми и вратовръзки, не бият, а управляват държавата ни, законодателстват, творят националната ни история. „Нашият” манастир „Света Петка” изгоря, няма го в онзи му вид. (Бил станал като нов сега.) Няма ги и майка Наталия със сестра Серафима, прибрал си ги е Господ при себе си на светло. Кръстова гора и тя се промени неузнаваемо, дано да е за добро. Всичко, всичко се промени неузнаваемо. И слава Богу – не искам да мисля както би било, ако животът у нас бе останал същият като през 1994-та.
А ако на човек му докривее понякога зарази някои подробности (и обобщености) около всичките тези промени, винаги ни остава изборът да си пуснем „Coming back to life”, да послушаме, да преодолеем моментната си слабост и пак да се върнем към живота си. Има ли нещо друго по-важно от способността ни да се връщаме към живота си?
Въпреки всички камбани на разделението, които са забравили какво е истинското им предназначението според Господния промисъл.
Споделете
