В Господ ми е упованието
- 05 Април 2022
Не, не е изненада, но все пак българската политическа каста днес е покъртителна гледка. Нито едно настина държавническо изявление, никаква държавническа визия за нашите и световните проблеми вчера, днес и особено утре, ни грам кураж, ни прашинка отговорност. За действия, за дела не говоря. Отнася се и за управляващи, и за опозиция, и за извънпарламентарните „силици”. Не отварям дума за всякаквите „-лози”. Тук-там човек може да чуе или прочете човешка мъдрост, да почувства човешка нравственост, но това винаги са човеци далеч извън кръга на политическите и околополитическите мъжлета и женици.
Причините са десетки – и исторически, и актуални. Ще посоча само три: печалната умствена, мозъчна, ментална недостатъчност; житейската обърканост, нерешителност, страхливост; егоцентризмът, себичността, алчността, вторачването в себе си и в собствените си зависимости и амбиции – светът да върви по дяволите, единственият важен съм аз и моите си най-близки хора. Казано с техния език – „въртиме тука едни пари и кариери”.
Въртиме, пишеме, бришеме, говориме… Такава мекаща убогост.
Всичко това – докато се води чудовищна агресивна война пред прага ни, всичко това – в условията на икономическа стагнация, следковидна депресия, абсолютно разложена през последните десетина години администрация – включително полиция, липса на армия, състояние на образование и здравеопазване, което няма да коментирам. И като за капак – пълна демографска катастрофа.
Какво прави населението? Тревожи се – и никой не бива да го упреква за тревогите му – за цената на олиото и бензина, на тока и тиквичките. И мрази другата половина от себе си, че не мисли като него.
Половините не са равни, боя се. Едната половина, боя се, мязаме повече на четвъртина или осмина. Ала и ние мразим яко.
Причините и за тази процентна диспропорция са десетки – и исторически, и актуални, да се повторя. Само една. В неделя сутринта се разходих из махалата. И понеже махалата ми е в самия център, минах и покрай книжарница „Хеликон” на гърба на многострадалната ни централна банка. Какво видях на витрината, кое е главното, както казваше другарят Тодор Живков? На първо място – дъщеря му, със снимка и съобщението, че изданието е допълнено и не знам още какво си; до нея книгата със заглавие „Вова, Володя…” и така нататък – пак със снимка; „Пътеводител на комунистическа България” – и пак със снимка на онова нещо на Бузлуджа, но каквото беше при комунизма, а не днес; дебел том на Александър Дугин – видния „философ” и „провидец” на съвременното мракобесие; „Езикът на третия райх”… И така нататък. Безупречна работа на витринния аранжор, може би само с една забележка: като слагаш Дугин, „Езикът на третия райх” комай е излишен. И обратно.
Така че да не бъдем прекомерно придирчиви към населението, от което сме неотделима част. На североизток и на изток чак до Тихия океан такива „витрини” сътвориха чудеса. И у нас сътворяват, рахат бъдете.
Разбира се и както винаги, в главата ми се появяват две неща: оная думичка на Левски с четирите въпросителни и последния стих на Ботев от „В механата”. Толкова пъти са цитирани (и от мен), убедил съм се, че е безсмислено. Левски и Ботев не са актуални, нито пък Раковски, Захари и Стамболов. Особено днес. Днес са актуални други автори, да ги нарека „хеликонки”.
В Господ ми е упованието. Слава на Бога, че Той „е пътят и истината и животът”. Особено животът. Не ми се мисли какво би било в душата ми, ако не вярвах в това.
Споделете
