Предполагам
- 25 Февруари 2020
И тази песъчинка е от книгата „169”.
Ех, ако можехме и след смъртта си да проследяваме съдбата на нашия труд! Съдбата на онова, което сме оставили след себе си. Не говоря само за художествените творби, за произведенията на изкуството, а за плодовете на цялата ни житейска трудова реализация. Тогава може би нямаше приживе да копнеем за творческо и трудово признание, а защо не и за слава. Тогава може би нямаше да страдаме от липсата на видимост, на популярност, на адекватен отзвук на положените от нас усилия и осъществени постижения.
Небето си знае работата.
Небето коренно променя парадигмата.
Толкова свидетелства съществуват вече в духовната, философската, психологическата, психиатрическата и медицинската литература (съзнавам, че в научен план делението е некоректно, съвсем условно и непълно) за това как безсмъртните ни души виждат всичко отгоре, как успокояват близките си след смъртта си, как се грижат за тях, как помагат, как се измъчват заради глупостта ни тук долу, как едно, второ и трето. Но поне досега не съм чел или чул някакво достоверно свидетелство отишла си от нас душа да е споделила по някакъв от многобройните начини и канали, че се е интересувала (в прагматичен аспект) какво се случва с творенията ѝ на Земята и най-вече дали те ѝ носят посмъртна слава.
Предполагам, че други неща ни вълнуват горе. По-напред: уроците от току-що преживения живот и дълбокото им осмисляне. И най-напред: какво ще свършим и как ще го свършим, когато следващия път слезем на Земята.
Предполагам.
Споделете
