900 думи за овластеното бездарие
- 03 Май 2018
Какво означава бездарие? Какъв човек е бездарникът?
Елементарно е, нали? Бездарие е да вършиш нещо, за което нямаш дар. Бездарникът е човекът, който върши нещото. Обикновено стигаме дотук и махаме с ръка към бездарника с презрение или просто с отегчение. Понеже ние сме надарени.
Малки по-сложно е обаче. Бездарникът е бездарник в работата, с която се е захванал, да го питаш защо, а той най-често ще ти отговори, че е за власт и пари. Бездарникът е бездарник в областта, в която бездарничи, но по правило съвсем не би бил бездарник другаде. Вероятно би отглеждал успешно пчели, а той е депутат или чиновник; или лекар; или музикален критик. Навярно би събирал талантливо и сръчно, и любезно боклука ни, както го направи мургавият ни съгражданин онзи ден, когато излизах от входа с голям чувал, а той изтича откъм тръгващия си вече камион, грабна чувала от ръцете ми – с усмивка! – и ловко го метна отзад в зловонната паст; а той, бездарникът, вместо находчив боклукчия е станал „майстор“ мазач или „майстор“ на ауспуси.
Бездарието е напаст и е все по-кошмарен проблем във всеки един аспект на обществения ни живот. Още по-зле е дори: бездарието, бездарната работа се превръща в норма на работа. Понеже огромен брой хора из нашенско не работят това, което могат, а това, което смятат, че е по-изгодно във всякакъв смисъл на понятието „изгодно“ – най-вече за власт и пари. И няма кой да ги мръдне от позициите им, защото над тях „работят“ същият тип люде.
Бездарието е напаст, ала овластеното бездарие е страшен бич, ама не Божи, а човешки.
У нас овластеното бездарие се свързва – кой знае защо – с политиците, разните държавни и местни началници, изобщо с хората на „властта“. И това е изключително дълбока наша национална заблуда, от която общонационално си патим всяка секунда, при товапо много пъти за тая секунда. Не, овластеният бездарник не е само президент, когото обаче го бива за летец и за лектор на партийната учебна година през 1966-а; не е само премиер, който е доказано добра мутра и отличен студент в житейските университети, където професори са му били болшевишки убийци и короновани крадци; не са разни депутати, министри, шефове на агенции и агенцийки, областни управители и всякакви кметове, и Бог ги знае още какви бездарници, които биха били много тук и там из житейските друмища, само не и в тези поприща, където уж работят. Не, не са само те. Овластен бездарник е всеки, който (поради естеството на работата си) притежава някаква власт да пречи, да вреди, да руши, а често и да убива сънародниците си единствено защото не върши онова, което може, а това, в което е овластен бездарник. Овластеният бездарник бива лекар, бива учител, машинист – това е страховита власт, а не само политикът на власт. Овластеният бездарник подписва пътния лист на скапани автобуси и камиони, проектира и строи скапани жилища, управлява бизнеси, от които зависи хляба на хиляди хора, стопанисва и „ремонтира“ асансьори, „върти“ топлофикации, рудници, язовири, железопътни инфраструктури… Във всеки кът на живота, накъдето и да се обърнем – навсякъде е пълно с хора на власт и хора с власт, от която власт зависи буквално животът ни.
Така е то.
Стринка Мара, така ѝ казваха, съседката на моята си баба Мара, не беше бездарница. Домакиня беше, като от време на време работеше с мъжа си и в ТКЗС-то, за да имат (срещу мизерните трудодни) някоя мизерна стотинка повече за захар и сол, но най-вече за полагащото се брашно. Тя бе най-великата майсторица на банички и мекици, която съм срещал. Бе по-добра дори от баба ми. На туй отгоре много обичаше ящни деца, затова мене ме обичаше някак специално. Любовта ни бе толкова взаимна, споделена, явна и гореща, че аз се стремях да навестявам възлюбената си поне два-три пъти дневно – понякога тайно от баба Мара, на която ѝ ставаше неудобно от утвърдените ми хранителни навици лете.
Стринка Мара беше възпълна, грозновата, неграмотна селска жена с брашнени до лактите ръце, а баба ми, учителката, ѝ четеше писмата на синовете ѝ от казармата. Прекрасна даровита жена! Тя никога не би приела да стане шеф на баничарница, понеже не отбираше от мениджърство и го знаеше, без да подозира, че изобщо съществува такава дума. Беше такава, каквато беше, защото бе талантлив човек и вършеше само това, за което я биваше.
Има ли оправия с овластения бездарник? Има. А из Българско?...
Цели вагони с книги са написани по света как едно общество да се справи с тоя бич човешки поне до такава степен, че обществото да функционира прилично. (За жалост във „Винету“ Карл Май не е засегнал тази тема.) Из Българско ще трябва да се почне по-издалеко и по-издълбоко. Ако трябва с няколко думи – образование, образование, образование. Плюс железни и незаобиколими критерии (написани от дарници) за назначаване и вършене на всяка работа, която ти дава дори малка власт над нервите и живота дори на малко хора. Плюс най-важното – възпитаване на отговорност към хората, сиреч въздигане на съвестта на пиедестала, който заслужава. Съвестта, с която си вършим работата. Работата, с която би следвало доброволно да сме се захванали.
Ще се случи ли това из Българско поне в обозримо бъдеще? Не знам. Под Божието небе какво ли не се случва, защо да не се случи и това все някога. Знам обаче, и то е видно с просто око, че днешното овластено бездарие в политическата, съдебната и медийната власт няма да си мръдне пръста да промени нещо в положителна посока.
Защо ли? Ами по много очевидни причини, но и защото са пълни бездарници.
Споделете
