Три миниатюри за творчеството

: 01 Април 2014

Повече: в последната ми книга „169”.

Депресия

С какво писателят ще си помогне, когато е най-обезверен, когато е най-отчаян, че трудът му отива нахалост, че не носи полза на ближните си поради липсата на интерес към произведенията му? С други думи – с какво писателят ще си помогне при най-често срещаната творческа депресия? Разбира се – с онова, което му е най-близко, присъщо, скъпо. Както дърводелецът в потиснато състояние ще грабне триона, чука, длетото и ще измайстори нещо, което ще го успокои и възвиси отново до самообладанието и самоувереността в собствените добротворни сили, така и писателят бива да посегне към фантазията си, тоест към своя тайнствен инструмент, с който майстори творбите си.

Ето най-простичък и най-кратичък пример на лечебна фантазия срещу творческа депресия.

Въобразяваш си един-единствен читател, който е изпаднал в житейска депресия (каквато и да е). Той прочита книгата ти. Тя му въздейства. Читателят стига до извода, че все пак на тоя свят има сродна, макар и непозната душа. Приел е, попил е нещо жизнено важно за него от книгата на писателя. Решава, че има смисъл да продължи по пътя си. Живва. Оправя се. Продължава да действа, да служи по пътя си. Пътят му (в каквато и област да е той) е светъл, добротворен. Небесата въздъхват облекчено. Небесата тържествуват.

Междувременно писателят пък е излекуван от собствената си творческа депресия. Доверил се е на лечебните сили на фантазията си.

И още нещо съвсем не маловажно. В сравнение с огромния, безценния резултат, който е постигнал, писателят е положил почти минимални усилия, донесли му на всичкото отгоре и изключително удоволствие: да си представя живо и с любов възраждането на онзи свой читател със светлия, добротворния път.

Прочее, колеги, фантазирайте си на воля своите възродени от вас читатели! Уверявам ви, помага.

Асоциации

Странни асоциации ражда умът, когато идва нощта. Разбира се, помага и ако си на открито и се любуваш на планината насреща си. И ако си сам. Слънцето се е скрило зад баирите вдясно преди десетина минути, пада сумракът, а с него и предвечерната тишина. Още е светличко, но вечерта бърза, бърза. Едно такова тихо е, едно такова бременно е с някакво смътно напрежение. Става ти малко мъчно и малко тъжно. Мъчно за какво? Тъжно заради какво? И малко страшно дори ти става. И пак не знаеш защо? И изведнъж всички лампи светват. Село е, но е добре осветено горе-долу. Всичко пред теб и под теб запремигва в светлина километър напред, километър наляво и километър надясно. Прекрасно! Нищо не е страшно вече, светлината струи, топли, радва, не си сам вече, дори да падне нощта не е страшно. Внезапно те досмешава, защото се сещаш за Едисон. Да, за Едисон и неговите животворни лампи. Благодаря ти, Едисон, Бог да те благослови, където и да си сега.

Скоро забравяш Едисон. Подухва ветрец, кърпата за ръце се поклаща долу на кукичката си над мивката. И то доста силно се полюшва. Мислиш си колко е красива планината и как красиво се люлее старата хавлиена кърпа. Мислиш си колко години вече живееш с такива на пръв поглед несравними приятели – Божията красота отсреща и дребните мили битовизми по двора, които толкова те радват. Да, над двайсет години. Мислиш си колко си остарял сред своите Божии и битови приятели и неусетно се отнасяш при книгите си или по-скоро при своите герои. И изведнъж ти хрумва, че и героите ти остаряват. И изведнъж ти хрумва, че остаряват заедно с теб. И изведнъж проумяваш как остаряват героите ти. Толкова красиво остаряват героите ти, толкова достойно, толкова смирено, божески остаряват. Обзема те такава нежност, такава топла благодарност към тях, задето така остаряват. Приисква ти се просто да им споделиш, че им благодариш, дето така красиво и божески остаряват заедно с теб. Да им споделиш как те ти помагат, дават ти пример как трябва да се остарява. Да им споделиш, че ти, писателят, постъпваш често глупаво и даже безчестно, а те постъпват праведно и прекрасно, защото са родени в любов и с любов. И се замисляш за родилния път. Естествено, че не помниш как си минал самият ти през родилния канал, но почти 60 години по-късно чудесно си спомняш и чудесно осъзнаваш целия родилен път, който изминахте ти и твоите герои през последните десетилетия. Особено твоите герои. Спомняш си колко красиво, мило, достойно, смирено те притихваха и все още притихват, очаровани от величието на битието и от дълбочината на всичко, което се случва с тях и около тях. Спомняш си колко милостиво от страна на Господ Бог е да ти дари такива герои. Мислиш си колко е приятно и човешко, и благодатно да усетиш тази любов към сърцатите си герои, към тези твои верни учители, които сам си създал, но които, след като минат през техния си родилен път, заживяват свой самостоятелен живот, абсолютно независим от теб. И внезапно осъзнаваш какво означава тъкмо те да са твоите учители, репери, маркери, стълбове, по които ти трябва да се равняваш, какво означава тъкмо те да са твоята мяра, с която да се равняваш, тъкмо те да са живите люде, с които искаш да крачиш редом, без да изоставаш…

Осъзнаваш каквото си осъзнаваш, по някое време вдигаш глава, ветрецът е стихнал, звездиците блещукат вече отгоре, нощта е дошла.

Добре дошла.

Предразсъдъци

Питане: тактично ли е писателят да описва трагични събития (от които е излязъл по-силен), болезнени чувства (които е надживял, без да нарани вярата си в доброто), тежки състояния (които успешно е преодолял, продължавайки още по-уверено по пътя си) и т.н., и т.н.; събития, чувства, състояния и пр., които той най-добре познава, но няма как да избегне намека или дори нещо по-силно от намека, че „герой” на събитията, че „потърпевш” от чувствата и състоянията е самият той?

И тъй, тактично ли е? И тъй, защо да не може да се избегне намекът или дори нещото по-силно от намек? Отговорът е кратък: защото понякога наистина не може. Просто не може. А защо да е нетактично? Отговорът пак е кратък: защото в такива случаи в главата на писателя често звучи: „Какво ще си каже читателят? Няма ли да си помисли, че съм се възгордял и се самоизтъквам?”

Е, добре? Какво най-добре би могъл да опише писателят освен най-добре познатите си преживявания – не само светлите, споделени в радост и мир с околните, но (задължително!) и трагичните, преодолени с максимално напрежение на духа?

А читателите са свободни да си мислят каквото искат.

Споделете