„Правим се на улави” – основното национално театро на сезона
- 25 Ноември 2022
Понякога се сещам, че съм филолог. По-долу подбрах само част от богатството, свързано с „улав”. Няма да навреди да попоглеждате към тези думички и изрази, докато четете по-долу „основния” текст.
Синоними:
* шашав, шашардисан, зашеметен, смаян, унесен, замаян, занесен, заплеснат, объркан, забъркан, завеян, извеян, захласнат
* смахнат, гламав, ненормален, побъркан, шантав
Фразеологични синоними на „правя се на улав”:
правя се на три и половина (две и половина)
правя се на ударен
правя си оглушки
правя се на дръж ми шапката
правя се на ампе
правя се на ибрямбашия
правя се на „самоковски” зелник
правя се на врял кочан
Това с кочана никак не е зле.
И накрая – любимият ми Найден Геров. Преписвам го на съвременен български:
Улав: безумен, луд, глупав, гламав, серсем, будала, палав.
Та за театрото. Веднага приемам всички забележки, че не е само този сезон. Вярно, не е. Ама е вярно и друго – напоследък минаха всякакви граници.
Улави са, дума да не става. Мнозина. Случва се да са толкова гламави, че покриват почти целия синонимно-тълковен периметър. Цялата сцена, така да се каже, е тяхна. Задкулисието също. Ама повечето все пак изобщо не са улави. Серсеми – да, но не улави. Само се правят на улави.
Пръв между равните, разбира се, е главнокомандващият, той и прославен американски стратегико-тактически академик, той и президентът Радев. Генералът толкова се вживява в ролята си на улав, че често му се получава повече от добре (за пред улавите). По-наивните остават с впечатлението, че не помни и не помни някои имена абсолвентът на отвъдморските академии. Амнезията обаче го поразява избирателно. Амнезира, колчем чуе я фамилията Решетников, я Гундяев, я на някои други главнокомандващи. И се чеше уж безпомощно по съвършено оформения си гол череп. А черепът му (шегичките на избирателната амнезия) все повече досущ наподобява един друг гол череп, и той съвършено оформен, който череп също се правеше на абдал, но за разлика от Радев, който дава мило и драго да се уголемява и „извисява”, онзи се снишаваше, снишаваше, докато животът го сниши окончателно.
На другия генерал, милиционерския, да се прави на улав му е втора природа. (Или първа!) Борисов е народен артист в „пърформанса” на уж улавите. Случва му се обаче и на него така да се увлече, че и познавачите не могат да различат кога какво се играе на лъжливо-крадливия подиум. Така или иначе, напоследък е в стихията си. Прилича на някои от великите актьори, които в залеза на кариерата си са най-блестящи. Дори прокурорът Гешев, който искрено му се възхищава (ако не и завижда) и си призна, че се учи от бачо си на престорена улавост, вече изглежда като нескопосан палячо, когато му се налага да се направи на улав. А му се налага всекидневно. Накратко: бате му Бойко е класа, Гешев – жалък епигон, аматьор, слаба симеоновско-милиционерска ракия.
И Ахмед Доган се прави на улав (на ибрямбашия), но понеже в театъра гасят осветлението, когато той излиза на сцената, няма как да му се порадваме. Затова пък расте талантлива смяна ибрямбашии и спецове по наужкимски абдаллък: ако щеш ерзацвождът „ние от дье пье сье”, ако щеш Данчо Ментата, ако щеш разни други „невинни” ампета – все аги и бейове.
Корнелия Нинова, да ѝ се ненадяваш, и тя излезе един път актриса. Винаги пряма, винаги искрена, борбена, ангажирана с „проблемите на хората” (поплачете си, ще ви изчакам), а като се вгледаш – „самоковски” зелник или пък врял кочан. Колебая се кое от двете е по-близо до театралния образ. Впрочем – все тая, важното е, че жената пасна като дялан камък в трупата.
Не се плашете – няма да ги изреждам всичките. Дори оттук насетне ще се разбързам.
Казват някакви реплики в бездарната пиеса разни безлични генерали, мънкащи под носа си или мигащи на парцали; разни напети юродиви, „капитализиращи” всички сортове и разцветки на родните ни псевдопатриотизми; разни премиерстващи гълъби, разни министерстващи гугутки и прочее пернати, но между тях и гарвани и особено свраки; разни председатели и председателки; директори и директорки; комисари и комисарки; разни всякакви правещи се на улави. Те не се интересни.
Интересен е българският народ. Този театрален сезон, ако сте забелязали, не е като предишните. Хем е същият, хем не е. Някои неща се случват наблизо, че и надалеч. Ужасни неща. И въпреки това – по стар театрален навик – нашият народ предпочита да продължи да се прави на улав. Поне две трети, ако не и 80 процента от българите се правят на улави, че не разбират какво се случва в държавата им, в страната им, в родината им. И в трите. Това огромно мнозинство правещи се на улави не харесва онези малцина национални политици и местни старейшини, които отказват да се правят на улави. И симпатизантите им не харесва. Това огромно мнозинство предпочита да се прави на улаво, че уж успешно го правят на улаво тези отгоре, които се правят на улави. Причините са две. По-преди (над половин век!) основната причина бе предоставената възможност да се краде масово. Сега не може да се краде така масово, но продължава да се краде също толкова много, но от значително по-малко, ала по-едри крадци. 80-те процента преглъщат тези нови и печални за тях крадливо-разпределителни обстоятелства, все така правейки се на улави. Защо? Заради втората причина, която наедря до огромни размери и се превърна в доминираща. Наедря като свиня, ошиши се като едрите крадци. А тя, причината, гласи: едрите крадци, които се правят на улави, продължават да оставят 80-те процента, които също се правят на улави, да си живеят живота, без никой да им търси отговорност за нищо. На 80-те процента. Ще повторя – за нищо. 80 процента народ без отговорност.
Да сложим точката. Главното, което можем да извлечем от театрото („какво е искал да каже авторът”), е следната общонационална „договорка”: вие се правите на улави, че мислите за нас, че управлявате заради нас и в наш интерес, докато ни крадете, а ние се правим на улави, че не забелязваме как ни крадете, защото не ни търсите отговорност за нищо – включително и за това ние как крадем, доколкото можем.
Възможно е този „обществен договор” да бъде формулиран и малко по-иначе: всички се правим на улави (без ония тъпанари 20-те процента), вие сте улави и аз съм улав – затова се разбираме, докарали сме я до равновесие каруцата, аре да не разпрягаме, че да не я обърнем барабар със стоката.
Пито-платено. 20-те процента не пеят в хора.
С този „консенсус” отиваме на следващите избори. Кога бяха? През март ли каза академикът? Че то не остана!
Искрено състрадавам на едната пета. Самосъстрадавам си. Бих ги извел да си направим една нова държава, една нова „Либерия.2”, ама нямам нито пари, нито земя за тая цел. А и кой би последвал такъв като мен. Аз не пея в хора.
Само ако знаехте как пея! В училище изобщо не ми даваха да пея. Камо ли в хора.
Споделете
