Теглейки чертата
- 01 Август 2022
С голямо закъснение попаднах на шведския писател Фредрик Бакман. Великолепен е. Умее така просто и сбито да открива и извлича от хаоса мъдрост и човещина, а сетне да ги формулира и поднася мъдро и човешки. Чиста проба светъл талант.
Именно Фредрик Бакман ме подтикна да надмогна почти непреодолимото напоследък мое нежелание да споделям какво мисля за случващото се у нас. Ще приведа по няколко думи от две книги на Бакман. Приемете ги като мото на този текст.
„Бьорнстад”, 352-ра страница: „Какво е една общност? Сборът от нашите избори.”
Нищо ново, нали? Нищо оригинално. Няма читав философ, творец, държавник да не я е въртял тази простичка мисъл поне от 2500 години. Точно така: сборът от нашите избори = общност.
„Тревожни хора”, 7-а страница: „Това е история за много неща, но най-вече за идиоти.”
Чак ми се дощя да науча шведски, та да усетя как звучи в оригинал.
Е, да проследим какви избори прави нашата съвременна българска общност. И дали в повечето наши общностни и обществени истории също като у Бакман не се разказва предимно за идиоти.
Разбира се, дяволът е в детайлите, но изобщо не ми се пише за дявола. Така че ще загърбя подробностите и ще погледна към най-едрите, най-набиващите се на очи изводи за изборите ни и за типа история, която всички ние пишем. При това те са и най-безспорните изводи.
Накратко. Поредният опит през последните 32 години за коренна промяна пак не успя да постигне основните си цели. Не промени нито нагласите в мисленето на целокупното българско население над 18-годишна възраст, нито видоизмени към добро писаните (а и неписаните) легитимни правила на поведение по тия земи. Крах. Промяната опита да спечели битката със съперника си по институционален път – парламент, правителство, закони, публичност. Освен многоопитен съперникът се оказа (предвидимо) и корав, затова и промяната загуби тази текуща битка.
Какво имаме днес като дадено, както би запитал видният мислител, демократ и натовец Цветан Цветанов. Да видим.
От едната страна са хората, които твърдят, че животът в България се нуждае от коренна промяна. И правилно твърдят.
От другата страна – след почти 33 години нашенски тип демокрация – са се наредили редица „дадености”. По-редно и по-представително ще е да ги разгледаме като институции, като структури и прочее. Ала аз ще ги персонализирам „даденостите”, за да е по-нагледно и възможно най-простичко:
- президент за втори път е Румен Радев, генералът наш, съветски, руски, натовски и се боя дори да си помисля още чий. Радев, този умен, интересен, вълнуващ, принципен, честен човек;
- законодателната власт е представена от лични граждани и гражданки като Пеевски, като Славчо Трифонов и Тошко Йорданов Хаджитодоров, като Румен Гечев и отбор непокаяли се за престъпленията и зулумите си другарки и другари, като „остриетата” Десислава Атанасова и Тома Биков, като Костадинов и отбор родолюбци… И десетки, стотици други;
- еманация на добрата изпълнителна власт такава, каквато трябва да бъде (пак), а не такава, каквато беше до вчера, е Бойко Борисов. А също така царят-премиер Симеон, Любен Беров поради незабравими заслуги, а защо не и Сергей Станишев;
- еманацията на законността е събирателен образ: Татарчев-Велчев-Цацаров-Гешев, без да броим тяхна чест съдиите и присъдружния слугинаж;
- а еманация на четвъртата власт са Петьо Блъсков, Велислава Дърева, Кошлуков, както и безчет още „остри пера” и „неподкупни” микрофонаджии и микрофонаджийки.
И така нататък надолу във всички области на публичното българско днес.
Щях да пропусна – за футбола все така отговаря Боби Михайлов.
Предстоят нови избори. Човек трябва да е безподобен наивник, за да си въобрази, че и след тях нещо радикално ще се промени – имам предвид разположението на силите сред избирателите и съответно в парламента. Да, има вероятност вътре да се появи още един генерал, и той досущ като ментора си – наш, съветски, руски, натовски, при това – какво съвпадение – умен, интересен, вълнуващ, принципен, честен човек. Да, Янев. А задругата на Славчо Трифонов и Тошко Йорданов Хаджитодоров може и да изпадне от телегата. Е, и?
Значи, за стабилно правителство, което да промени нещата към добро, не следва да се мисли на този етап от българската съвременна лудница. Или да се мисли, но като за чудо: със сладка нега и с огромен скепсис.
А напролет ще ни чакат нови избори. Понеже положението е патово. Или цугцванг, ако повече ви харесва.
Междувременно – за разлика от разположението на силите сред народа и в парламента – целият свят ще продължи драстично да се променя. Защото нито войната на Русия срещу Украйна ще приключи внезапно и безпроблемно, нито всичките останали беди и предизвикателства, пред които е изправено човечеството.
Какво да правим? Как какво – нищо по-различно от всеки друг път, от всеки ден, от всяка минута. Свестният човек винаги избира да прави най-доброто, най-читавото, най-свястното, което може да направи в даден момент – и да става каквото ще става. Сякаш е възможно да направим нещо друго…
Много по-интересен въпрос е какво бихме могли да сторим като народ, като общество, ако наистина повечето от нас искат да променим живота си към по-добро, по-разумно, по-справедливо. Какво следва да извършим, за да се отпуши това задръстено дере, тая затлачена наша бара, та да потече иначе животът ни?
И пак – за стотен път – трябва да пиша едно и също. Ама къде да ида, като рецептата за каналина си е все същата?
Разбира се, на милиони от нас ни се ще да минем без каналин. Ще ни се всичко да се отпуши от самосебе си, а ние да не си мръднем пръста. И да ни се плати, ако може, че участваме като зрители. (Да, в долари или евро, не в рубли, камо ли в копейки.) И да не ни се търси никаква отговорност, че не сме си мръднали пръста. И прочее чудеса.
Та за каналина отново и отново. И не, няма да пиша за газ, ток и парно, за доходи и пенсии… И с най-евтиния ток, и със сто танкера газ, и с най-високите доходи и пенсии нищо няма да се промени у нас и реката ще остане затлачена, ако не променим други неща. Например трите посочени по-долу. Те не са единствените, но без тях нищо добро не е възможно.
Първо, покаяние и смирение. Най-напред и преди всичко, колкото и да не ни се ще и да не ни се вярва, че тия пусти абстракции водят класирането. Да, милиони от нас никога няма да се покаят за престъпленията и безобразията, които са сторили, нито пък за бездействието си пред лицето на престъпленията и безобразията. Трудно е да се покаеш, не отричам. Ама някои може и най-сетне да се покаят и тъкмо те да наклонят (най-сетне) везните. Няма да е чудо, случвало се е. А ако не покаяние, то поне смирение. То е по-лесно. Смирение и откъм милионите избиращи, и откъм стотиците и хиляди избирани. Как мислите, дали Станислав Трифонов от Учиндол ще се покае или пък поне смири? Така като го гледате и слушате. Или Тошко Хаджитодоров? Или Велислава Дърева? Значи, надеждата е да се смирят част от онези, които са гласували за тях, които все още ги слушат, четат, вярват им от време на време в отчаянието и озлоблението си. Каква част? Каквато и да е, винаги е от полза. Везните, да мислим за везните.
Второ, отговорността и отношението ни към отговорността. Невъзможно е всички да искаме да живеем по-хубаво, ала милиони измежду нас да постъпват абсолютно безотговорно и към себе си, и към децата и внуците си. Как ще оцелеем изобщо при тая наша демография, ако продължим най-безотговорно да си играем със съдбата си и като хора, и като народ!
Какво означава отговорност? Освен хилядите други неща – и да седнеш, пък да се замислиш ти какво наистина вършиш с живота си и с живота на близките си. Не дрън-дрън и ала-бала, а наистина какво вършиш. За какво си – за законност, макар и несъвършена, за някаква поне минимална оправия или все така ще подкрепяш моралната анархия и продължаването на разсипията? И никой да не разправя басни и легенди, че стотиците хиляди гласоподаватели на Бойко Борисов са лапнишарани и нямат идея, че „вождът” им е престъпник, крадец и патологичен лъжец. И ненадминат простак – това го казвам специално за дамите, които се изживяват като негови почитателки.Имат, имат даже много ясна идея, ама всички те предпочитат да се правят на „умрели лисици” като шефа, защото им е по-лесно и по-леко, а на много хиляди – и по-изгодно и далавероносно.
Ще го кажа още по-схематично: у нас в момента беснеят поне три армии на безотговорността, към които принадлежи почти цялата ни политико-административна върхушка в София и по места. Начело с главнокомандващия, оня честния генерал.
1. Армията на политиците левичари и псевдодесничари, на псевдорусофилите и пишманславянофилите, на всякаквите майцепродавци, които кой ги знае защо се самонаричат патриоти и родолюбци. Цялата тая пасмина, чиято „идеология” се свежда до две думи: пари и власт.
2. Армията на продажното чиновничество – на наглите корумпета и некадърници, които се самонаслаждават на арогантната си безнаказаност.
3. Армията на лумпените и безмозъчните, които нищо и никога няма да извади от блатото, в което искат да живеят и им е кеф да живеят.
Та отговорността е да се воюва с тези три армии. Или да се подкрепят онези, които се опитват да воюват, а не да им гледаме сеира и злорадо да им се надсмиваме какви са балъци.
Трето, за да приключа със задръстения ни житейски поток: война с невежеството. Лютата, епичната битка на българския народ срещу самия себе си, продължаваща вече поне 100 години, никога не би била толкова самоубийствено „успешна”, ако не робувахме на собственото си невежество. Чийто най-комичен и най-печален израз е легендата, че сме много ученолюбиви и букваропреклонени. Пунта мара е тая легенда, както би се изразил един от най-овластените илитерати и неграмотници в съвремието ни. Удивително е обаче колко добри неща постигнахме въпреки невежеството си. Удивително е, защото навсякъде, включително и по най-високите държавни върхове, в България цари чудовищно невежество и тотално нежелание да се образоваш и информираш. Включително в областите и по темите, за които си служебно отговорен или даваш мнение като последна инстанция на истината. Ето върху тази „инстанция на истината”, върху това невежество стъпват и най-съдбоносните ни национални решения. Стъпват и стъпкват разума, тоест бъдещето ни. Понеже с невежество бъдеще не се гради.
Ерго: или спираме когато можем, където можем и с каквото можем пълзенето на невежеството нагоре към управлението на държавата ни, или сме обречени. Малко ли ни е тоталното невежество долу в низините! Не, не грешат, нито преувеличават будните, които бият камбаната: „Отечеството е опасност!” Нашето невежество – и горе, и долу – ни пречи да проумеем какво ни казват и за какво ни предупреждават.
И тъй: нещо не е наред с изборите ни, които сборуват нашата общност.
И тъй: налага се да признаем, че често-често (за жалост) нашите общобългарски истории са истории за идиоти.
А иначе уж всичко е толкова кристално ясно, нали? Сякаш е ясно, ама не е. Очевидно не е. Пак и все още.
Възможно ли е да не ни е ясно какъв партиен вожд и премиер имаше България след 2009 година? Възможно ли е да не ни е ясно, че трудно бихме открили по-крадлива и по-лицемерна мутра? И нерядко – жестока. Ала мутрата се кани пак да печели избори и да управлява.
Възможно ли е да не ни е ясно какво представляваха и представляват главните ни прокурори? Ама ето – и последният си стои, гаври се с нас, подиграва се със закона и с обществото; дори профсъюзът на убийците или гилдията на изнасилвачите да издигнат лозунг „Гешев е радост”, ние пак ще останем безучастни. Щом е радост, хубаво…
Възможно ли е да не ни е ясно какъв черен рицар на нищото е онова нищо с червеното ферари, дето се е нататуирал, че носи ада със себе си. Ама го овластяваме да бута парламенти през няколко месеца и да бълва виденията на шизофренясалото си его.
Или не ни е ясен онзи самовлюбен маргинал, който продава „патриотичната” си параноя за долари и евро, които валути ние наричаме любезно и великодушно копейки.
Всичко ни е ясно, но вкупом се правим на умрели лисици, че пò не боли, а и сме свикнали.
Съвсем умишлено продължих да персонифицирам, но по същия начин можем да говорим за институциите ни, за партиите, за обществените ни организации, за целия ни публичен живот. Каквито персоните – такива и институциите, такъв и халът ни.
Всичко е ясно. Ясно е, че ни предстоят големи проблеми, големи задачи и големи промени – щем или не щем.
Пътят е ясен. И част от него – само част, макар и много важна част, – са покаянието, отговорността и стопирането на толерантността ни към невежеството.
Нека опитаме и ще се убедим, че всичко ще е другояче. Дори сега, когато мракът все още беснее и владее, ние все пак вървим напред – бавно и мъчително, но вървим. И живеем съвсем не лошо. Огледайте се и вижте колко много хубави неща успяхме да сътворим и запазим около себе си. И си представете какво би могло да бъде, ако проявим повече мъдрост. Мислете в какъв свят искате да живеят внуците и правнуците ви. И забравете илюзията, че той би могъл да е идеален. Въпросът е дали ще е оруеловски или човешки свят.
Прочее, приятни отпуски, хубаво лято.
Пък наесен нищо не пречи поне да опитаме да не гласуваме масово за мутри и черни прокобници, за отявлени мракобесници или просто за идиоти.
Поне да опитаме, пък ще видим боли ли.
Споделете
