O tempora, o simplicitas! О mores, о sancta demographia!

: 04 Юни 2016

Идеята на този текст е семпла, сиреч проста: да напомни простата истина, че всичко е едно. Всичко на този свят. А също и всичко на този свят с всичко на оня свят.

Сигурно сте чували метафората за паяжината, опъната над Земята. Дърпаш паяжината в Нова Зеландия – нещо се случва в Исландия. Да я допълним: нещо правиш на Небето, то отеква на Земята. И обратно, особено обратното. Всичко е свързано и всичко е едно.

Грехопроизводството, скверноделието и злотворството, откъм страната на мрака, и покаянието, откъм светлата страна, също са едно, също са неразделна част от голямото „едно”.

Вижте и заглавието, моля: латинските (от римско време и на латински език) сентенции, поговорки и крилати фрази също са едно. Могат да се разбъркват, да си вземем от това малко „едно” някакви части и да ги съчетаем по друг начин и пак да се получи крилата фраза. А от безкрайното „едно”, онова, което съдържа всичко, можем да си изберем нещичко, например термина демография, да го „пришием” към латинските фрази и да се получи ново истинно и малко печално възклицание. И то да бъде едно с всяко друго „латинско” възклицание.

Толкова за основната ми идея. Освен злотворството и покаянието имам и няколко „подидеи”, които „подхождат” на този текст, но от изведените в заглавието ще засегна предимно tempora (накратко) и малко demographiа-та (на бегом). Няма да пипам mores (почти) и sancta (изобщо), а колкото до simplicitas, преди да пристъпя по същество, нека изясним все пак що е simplicitas, че тя е навсякъде около нас.

Преводът не е точен. Добри хора са го разтълкували този въпрос, но ще повторя за всеки случай. „О, свещена простота!” – възкликнал бил Ян Хус, преди да го изгорят, към женицата, към бабата, която хвърлила и тя съчици в кладата, та да ѝ се опростят греховете. Не, Ян Хус е възкликнал: „О, свещена простотия!” Причината за объркването (и евфемизмът ни е намесен) е проста: в съвременния български език simplicitas означава и простота, и простотия. Според контекста.

У нас контекстът е такъв, че втората употреба надмогва над първата.

Не и у Ботева, да речем, понеже тия дни го почитахме Ботева. Семпло, просто, проява на висша и гениална simplicitas е следното четиристишие:

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

Или друго, още по-простичко, пак от гения:

Но... стига ми тая награда -

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода...

Или от друг гений:

Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи;

Простотията е нещо съвсем различно. Семпъл, прост е Платон, просто е и устройството на „Държавата” му. Докато други държави са сложни и непоносимо бременни с простотия.

Е, изяснихме терминологията, да вървим към tempora и нататък към покаянието.

Преди седмица колега написа гневен, груб, на доста места обиден текст по повод някои „абитуриентски свинщини” и изобщо за времената, в които живеем. Суров текст, правдив. Авторът пише семпло, демек просто и вярно. Докато не стига до tempora.

„Вярно, че управлението през тези 25 годни бе долнопробна чалга; вярно, че тези, дето трябваше да дават пример, крадяха, рекетираха, съсипваха, лъжеха, манипулираха, блудстваха. Продължават и днес. Но вие поехте отровата не просто доброволно, а с радост и настървение.”

„Вие” сме фактически почти всички ние. Не това ме смути. Тези „25 години” ме обезпокоиха за пореден път. Писал съм за това вече. Многократно съм писал. И пак ще напиша по-долу.

И така – всичко е едно, следователно времето също е едно. Никакви „25 годни долнопробна чалга” не е имало, а долнопробната чалга съществуваше далеч-далеч преди последните 25 години. И то каква чалга! Турбофолк! Нали? Разбирам, че е по-лесно да делим времето. Разбирам, че сякаш 1989-а се превърна в съзнанието ни във вододел, в граница на две епохи, в синур между стара и нова България. Да подчертая – в съзнанието ни. Никаква реална граница нямаше и няма, никакъв вододел! Няма стара и нова България! Мои приятели и роднини седмици след „вододела” ходеха на някакви сбирки на умни хора, където умували как да реформират „БКП”-то, за да го превъплътят от Пепеляшка в Принцесата. Нарочно членувам Принцесата, понеже замисълът бил тя пак да си ни е една единствена.

После приятелите ми изтрезняха лека-полека.

Някак неусетно 1989-а се натрапи и в публичното слово като базата, върху която си правим тежките оценки и самооценки оттогава насам. 1989-а ни е мерната единица вече. И го вършим – в много случаи – съвършено несъзнателно, по инерция. И постепенно огромните престъпления срещу нацията и най-вече срещу морала на нацията след 1989-а засенчиха стократно по-кошмарните престъпления срещу нацията и най-вече срещу морала на нацията преди 1989-а.

Накратко, времето е едно. Времето е постъпателно, то не може да се накъсва, както и да ни се иска да го парчетосваме. Само в ума ни, само субективно, само за наше удобство ние го делим на периоди. Значи: преди 10 ноември бяхме същите българи като сега (изключвам, разбира се, естественото ни развитие във времето), но заради диктатурата не можехме да правим много от поразиите, които впрочем законът все така забранява, но свободията днес разрешава. Значи още: не само преди 10 ноември бяхме същите българи като сега – и преди, и след 9 септември сме си били същите като цяло и по принцип. През 1941 година кои българи посрещаха войските на Хитлер с цветя и ръченици? Същите, които след три години и половина посрещаха войските на Сталин с цветя и ръченици. Имам пред вид, че голяма част от посрещачите са физически същите: германофилът чичо Пенчо и жена му буля Пенчовица – и тя германофилка; и пак русофилът чичо Пенчо и жена му буля Пенчовица – и тя русофилка. И ръченицата същата, и цветята от същата градинка, и танковете почти еднакви.

Нищо по-различно, за да не се чувстваме национално унизени, не се е случвало и през 1917-а и нататък назад, и през 1789-а и нататък назад, и така нататък да Адам и Ева. Ех, ако можехме отнякъде да видим какви върли робеспиеристи-гилотинисти е раждала френската майка юнашка по време якобинската диктатура, те същите – верни роялисти доскоро, те същите – бъдещи наполеонисти съвсем скоро...

Казвам, че народът също е едно, което се развива във времето, но не престава да е едно. Народът е една душа и тази душа не се дели на периоди. Тя се променя във времето, бива ли иначе, но не бива да я режем на парчета като някаква торта.

А сега полека да привлечем към tempora и този наш национален ужас с demographia-та ни.

Как да обединим времето в национален мащаб? Как да върнем неговата реална непрекъснатост в националното ни съзнание, та то, времето, да стане едно, сиреч цялостно и пълноценно, сиреч единна цялост, в която да живеем и ние като единна народностна цялост?

Просто е. Ето ви семпъл примерен сценарий, израз на мъдра и пробвана от други народи през вековете simplicitas. Ще отнеме само час от безценните ни tempora.

Тази мъдра simplicitas предполага следната семпла процедура. Излизат по телевизията (примерно по 5 минути за всеки) президентът (който ще да е), председателят на Народното събрание (който ще да е), премиерът (който ще да е), министърът на вътрешните работи (който ще да е), главният прокурор (който ще да е), някой от върховните съдии (който ще да е) от името на всички върховни съдии и най-накрая патриархът (който ще да е) и се покайват за всички престъпления и идиотщини, които е извършила републиката България и църквата ни спрямо народа, обитаващ държавата България. Безусловно и сегашните изпълнители на горните длъжности са подходящи за кратката проста процедура. Само да пожелаят, още утре, даже още днес биха могли да го сторят. По 5 минути всеки. Ето, патриархът например, от името на огромното мнозинство на Държавна сигурност в Синода, следва да поднесе извинения и покаяние за техните (на ДС-арите владици) злодеяния и злобездействия, както и за греховете на онези, които те за назначили или избрали за духовни, с извинение, пастири – всякакви Тапети, Мокети и други чернокапци и поршелюбци.

Сетне Симеон Кобургготски ще има цели 5 минути да се покае за всички престъпления и идиотщини, извършени от царството България, сиреч от дядо му, тейко му и от неговите, на Симеончо, многобройни регенти, от чиито грехове той никога не се разграничи, след като навърши пълнолетие. Времето ще му стигне да се покае и за собствените си престъпления към българите, докато вършееше като алчна ненаситна ламя из Българско, бидейки премиер и не само.

След 40 минути, нали така, пак се връща президентът и за 15 минути чете декларация за националната идея на Република България, марка 2016-а. И там трябва да се каже, че тя, националната идея, марка 2016-а, не е в промяната на съдебната система, нито в промяната на изборната система, нито в промяната на пенсионната система, нито в реформите в образованието или здравеопазването, нито в стабилността, нито в газовия хъб, нито в лоясалия собствен пъп, в който са се вторачили разни околософийски, пловдивско-варненски и всякакви други мазни шкембелии-престъпници. А се състои тази национална идея, марка 2016-а, в една точка, която е част, която е едно с голямото българско „едно”: спиране на отчайващите ни демографски тенденции и като следствие запазване на българите като нация. Тоест се състои идеята в спешни практически действия за оцеляването ни като хора, обитаващи територията, обозначена на картата като България.

5 минути ли останаха? За 5 минути всички гореизброени трябва да си подадат оставките пред камерите на телевизиите, а после вече новите шефове на прокуратурата и съдилищата да проверяват следва ли и да ги вкарват в затвора.

Но да не забравяме националната идея. Да не забравяме да споменем кои са тези спешни практически действия за оцеляването ни като хора, които ще чете президентът и които трябва да се осъществят веднага. Ето ви няколко примерни подточки:

- реална промяна на съдебната система;

- реална промяна на изборната система;

- реална промяна на пенсионната система;

- реална реформа в образованието;

- реална реформа в здравеопазването;

- реална стабилност;

- газов хъб;

- много други.

Но първото място измежду практическите действия за оцеляването ни като хора следва да заеме лустрацията на всички, които са заемали длъжности, даващи възможност за престъпления към българския народ преди 1989-а, и всички, които са били на власт след 1989-а досега.

Може ли това да се случи? Не, разбира се. Може ли нацията ни да издигне и осъществи такава национална идея? Не, разбира се.

Ако следваме законите на simplicitas в хубавия смисъл на понятието, тук трябва да сложим точка и да приключваме. Ама не бива. Защо ли? Нямате ли усещането, че пропускаме нещо извънредно важно и просто? Да? Правилно. Не е редно да се правим на разсеяни, че българският народ не е едно с тези, дето няма никога да се покаят. Едно е, дума да не става. Иначе и идеята на този текст ще е безплодна. Затова нека заявим високо и простичко: още нещо архиважно няма да се случи – няма да се случи целият български народ, който е едно цяло, да се покае за всичките си грехове и недомислия, меко казано, заради които именно ония по-горе го управляват този народ сега, а такива като тях го управляваха по-рано и такива като тях ще го управляват по-сетне, ако нищо не се промени.

И какво правим тогава без покаяние нито от тях, нито от нас? Не знам. Имаше един голям грузински режисьор, Тенгиз Абуладзе. Във филма си „Покаяние” той казваше, че без покаяние няма път към храма. Та какво да правим без покаяние всички ние, които така ни се ще да се поизлежаваме в храма? Не знам. Да бях на 25-30-40 години, тоест много по-млад и малко по-глупав, щях да предложа сто идеи. Ама понеже съм възрастен и помъдрял от здрав бой, това първо, и още по-помъдрял от погребения, второ, не на сто, а на стотици страхотни идеи с един-единствен летален недостатък – че бяха нереализуеми и нереализирани вероятно именно заради страхотната им страхотност, затова няма да предложа нищо.

Само знам, че без покаяние няма да стане. И лично, и национално покаяние. Покаянието и ние сме едно. Покаянието и греховете ни са едно. Няма да стане със снишаване и шикалкавене. Ето, 27 години не става. Няма да стане и след 27 години. Но нека бъдем спокойни за бъдещето си. След 27 години покаянието няма и да ни е нужно поради оная подробност с демографията.

Между другото, само за протокола: оставки се дават и насила, дават се и под национален постоянен натиск. И обикновено този силов вариант не се придружава с лично покаяние откъм грешниците. Но пък историята винаги го признава като форма на национално покаяние.

Споделете