Страх
- 28 Октомври 2013
Страхът не ми излиза от главата дни наред. Сблъсках се челно с него. Не, нищо не ме е уплашило. Просто стигнах до него в личните си духовни търсения и бях сериозно разтърсен от истината, която за първи път ясно осъзнавам и която за първи път успях да облека в обикновени думи. А истината лежеше съвсем на повърхността и със сигурност е лежала там от памтивека.
Най-вероятно щях да запазя за себе си смирените си прозрения, ако отношението на преобладаващата част от нашето общество към включването на студентите в протестите не беше такова, каквото е – страхливо, меко казано. А твърдо казано – позорно в страха си, абсурдно в страха си. Дори престъпно в страха си.
Ето какво ясно осъзнах. Аз и повечето ми – предполагам – събратя най-често подсъзнателно приемаме, че страхът би могъл да бъде почти приятелска и ако не добротворна, то поне спасителна сила. Че страхът би могъл да бъде най-малкото полезен. Страхувайки се, ние погрешно смятаме, че ще успеем да избегнем драмите, страданията, тежките си избори в този „враждебен” свят. Изтръпнали, парализирани от страх, ние се самозаблуждаваме, че болките и горчивите чаши ще ни отминат. Примрели от страх насред тинята, в самото дъно на тресавището, ние малоумно допускаме, че злото, че мракът ще ни „прескочат”, защото струва ли си да спират зловещия си бяг и да се занимават с такива като нас – апатични, унили, печални, безрадостни, скръбни, отчаяни, безнадеждни… С такива като нас – които предварително са преживели мрака и ужаса заради страха си, тоест заради липсата си на достатъчно вяра и в Бог, и в ближните си, и в себе си.
Да го изразя още по-простичко: ние възприемаме живота като наказателен кодекс. И си въобразяваме, че два пъти не можем да бъдем „наказани” с едно и също изпитание, след като предварително сме го изстрадали в страха си.
И ни най-малко не ни смущава, че никога не става така, че никога и нищо не си спестяваме, боейки се. Бог не твори наказателни кодекси, а живот.
Колкото до студентите, толкова ли е трудно поне да се опитаме да преодолеем проклетата си апатия, проклетото си безразличие и близнака му – проклетата си пресметливост, проклетата си подозрителност и проклетия си скептицизъм, проклетия си сеирджилък и прокретия си нихилизъм; да се опитаме да преодолеем всички тези проклетии, до една рожби на проклетия ни национален страх – и да подкрепим собствените си деца, внуци, братя и сестри? Толкова ли е трудно да ги подкрепим като нормални хора, бидейки адекватни, вменяеми, достойни граждани?
Или на дъното насред мочурището все пак е по-спокойничко и по-сигурничко, макар и толкова страшно, страшно, страшно?
Споделете
