Издателство: Мартилен

първо издание, 2001 г.

меки корици, 224 стр.

 

Съществува ли универсална схема за праведен и същевременно щастлив живот, която да следваме? Няма, разбира се. Не е имало и няма да има подобна схема, валидна за всички човеци. Нищо не пречи обаче всеки да сътвори собствената си схема, чрез която поне да опита да бъде такъв, какъвто иска да бъде. И да намери своя си смисъл и своята си радост на този свят. Като Четеца на облаци.

 

Романът „Схемата” печели конкурс на Националния център за книгата през 2001 г.

 

ОТКЪС

 

 

Има Бог!

 

Водата бумтеше, свирепстваше, заливаше камъните и огромните канари по дъното, заливаше всичко, пенеше се, побесняла от радост и воля, изчезваше в трите жадни гърла под скалата отдясно. Пещерата кънтеше, вибрираше, сякаш приветстваше лудналата магия в утробата си. А слепите прилепи, наострили хищно уши, се спотайваха в нишите си, за да изживеят докрай ечащото чудо.

 

Има, има Бог!

 

Водата извираше, избликваше, бълваше отвсякъде, от всяка цепнатина, от всяка серпантина, изпод гладките сиво-черни стени, отвсякъде. И каква вода, Господи! Мътна, жълто-кафява, почти кална, повлякла през невидимите си подземни пътища пясък и пръст, нанос и тиня, всичко, всичко, което разтопените снегове и дъждовете отнасяха със себе си надолу към равнините.

 

Има Бог, помисли си отново Четецът на облаци, вторачен в краката си, където бухнала, сякаш бирена пяна полепваше по ситните камъчета. Дори да си сляп като слепите мишки, пак ще усетиш, че Бог съществува. Защо тогава стотици, стотици милиони хора по целия свят не приемаха, че Бог съществува? Какво им пречи, питаше се Четецът на облаци. Как приемаха, да речем, че в поезията има рима? Почти в цялата поезия. Как приемаха, че един стих трябва да е римуван с друг стих? Приемаха го и толкова. Просто така е прието отдавна, вероятно откакто съществува поезията. Какво им пречеше да приемат, че и Бог съществува отдавна, доста отдавна, откакто свят светува, че и отдавна преди свят да засветува…

 

                                   Настане вечер - месец изгрее,

                                   звезди обсипят сводът небесен;

                                   гора зашуми, вятър повее, -

                                   Балканът пее хайдушка песен!

 

Прекрасно, каза си Четецът на облаци, след като си изрецитира наум най-хубавото четиристишие, което беше чувал досега на родния си език. Сетне му хрумна да си поиграе. “Настане вечер, изгрее месец, звезди обсипят свода небесен; гора зашуми, вятър повее, Балканът пее песен хайдушка!” Прекрасно, засмя се мислено Четецът на облаци, но няма да го приемат, понеже липсва рима. Така са свикнали. Както са свикнали да не приемат, че Бог съществува, въпреки че и римата, и авторът на най-великолепното четиристишие на родния му език са Божие творение.

 

Водата биеше изпод земята, мощните звуци се сливаха, превръщаха се в песен.

 

Как ли усещат пещерата без Бога, мислеше си Четецът на облаци: той бе идвал в тази пещера десетки и десетки пъти вече, но никога, преди да повярва в Бога. Как ли усещат римите без Бога, питаше се Четецът на облаци, забравил вече как ги усещаше той, преди да повярва в Бога. Как усещат живота, недоумяваше Четецът на облаци, потънал вече в забрава как търсеше правдоподобни, тоест подобни на истината обяснения на всичко и всички в онзи свой неусетен предишен живот.

 

Има Бог, сияеше Четецът на облаци, а водата все така бумтеше изпод земята, но той не я чуваше вече, съзнанието му владееше тих и ведър покой. О, той отдавна не търсеше обяснение на всичко и всички. Когато водата в чешмата течеше студена, не очакваше дъжд. Водата в чешмата посред двора на селската му къща наблизо бе най-точният показател за дъжд. Ще вали, казваха приятелите му, загледани в сивото смълчано планинско небе. А петлите по селото кукуригаха ли, кукуригаха. Няма да вали, отвръщаше той. Дори петлите кукуригат, сочеха приятелите му смълчаното сиво небе. Водата е леденостудена, успокояваше ги той, а петлите кукуригат, защото ще вали оттатък балкана или Бог знае къде. И не валеше. А когато водата в чешмата се стопляше, той прибираше гостите си в къщата. Ще вали, сочеше безоблачното синьо небе. (Петлите пак кукуригаха.) И валеше. Защо, защо водата се стопля, когато ще вали, не мирясваха приятелите на Четеца на облаци. Така е, казваше той. Водата е първична по отношение на петлите, смееха се добрите му стари приятели. Така е, смееше се и той с добрите си стари приятели.

 

Има, има Бог!

 

Не търсеше обяснение защо всяка пролет дървото на склона отсреща, онова дърво измежду хилядите по склона отсреща, сякаш разгръща ефирна светлозелена пелерина, за да се поклони на възкръсващия отново живот. Знаеше, че след няколко десетки или неколкостотин “защо” пак би стигнал до Бога. Не търсеше обяснение защо облакът, леко плуващ над цъфналия люляк с пчелите и бръмбарчетата по нежните цветчета, сякаш му нашепва тиха музика, сякаш му изпраща топли думи, думи, думи. Слушаше музиката, четеше облаковите слова, а цветовете на люляка ставаха все по-плътни, наситеновиолетови, ярки, вдъхновени, божествени - на фона на белия бухнал облак насред майското кристалносиньо небе.

 

Има Бог, изживяваше щастието си Четецът на облаци. Представяше си залезите, които наблюдаваше през западния прозорец на апартамента си в София. Залезите ту с ръждивочервените, ту с огненозлатните облаци, бродиращи странни послания, които той четеше с унес и пълно доверие. Залезите с пурпурното небе, сетне с пастелномастиленото небе, сетне с почти невидимото, бездънночерното небе, което цял един живот му навяваше страх и неуловима печал, а сега (цял един живот!) го изпълваше само с радост, радост, възторжена радост.

 

Има, има Бог!

 

Вече можеше да види Бог във всяко нещо. Ако понякога Бог не желаеше да се открие съвсем явно, просто поглеждаше нещото от другата му страна, обръщаше всяка идея, дума, събитие, всеки знак в живота си от другата му страна и неизменно, неизбежно, неотвратимо срещаше Бог - усмихнат, ведър, добронамерен, спокоен. “Здрасти!” - топло го приветстваше Бог. “Ето Те пак!” - сияеше благоговейно Четецът на облаци. Откриваше Бог в пейзаж, в сграда, в таралеж, в мисъл, стих, човек, светулка… Във водата. Искаше му се да води такъв диалог с добрите си стари приятели: значи, смяташ, че ще вали, да кажат те, сочейки безоблачното синьо небе. Да, Бог тече топъл в чешмата, да отвърне простичко той. Но още не говореше така на добрите си стари приятели, някак си още не бе прието и между тях, и навсякъде. Откриваше Бог и в петлите, които съвестно кукуригаха, когато водата в чешмата бе леденостудена и над селото не валеше, но валеше оттатък балкана, валеше над София или над Атина, валеше в Бразилия или Бог знае къде. Откриваше Бог във всичко. Усещаше, че му остава още малко по пътя към Бога, че извървява последните светлинни години, преди и той да се припознае като част от Него, да се слее с Него, да почувства изцяло обичта Му, благодатта Му, да се влее в обичта Му, в безкрайната и необятна река на безпределната Му обич… Усещаше го интуитивно, но не бързаше да извърви последните светлинни години: искаше да се случи навреме, а навреме означаваше, когато и Бог реши да го влее в обичта Си. Знаеше, че ще се случи леко и естествено. Взаимно. Постоянно трупаше познание на Бога, вяра в Бога и обич към Бога. И вървеше към Него спокойно, уверено, неотвратимо. Както се върви към Бог.

 

В първия миг тътенът го оглуши. Погледна часовника си: стояха в пещерата над половин час. Майка му от предишен или предишни животи все така не помръдваше, побита - малко опасно дори - досами кипналото езеро, което се образуваше пред трите клокочещи гърла на понора. Сякаш полегнал триуст великан ненаситно пиеше фучащата надолу стихия - и жаждата му нямаше край, нямаше край, нямаше край. Четецът на облаци приближи. Майка му от предишен или предишни животи гледаше като онемяла, дишаше учестено, плитко.

 

- Хайде да излизаме! - извика й той почти до ухото. - Ще изстинеш.

- Не - отказа му тя.

- Няма да усетиш как ще изстинеш! - настоя Четецът на облаци.

- Обичам пещерите! - продума тя, ала може би крещеше. Не се обръщаше.

- Знам.

- Мога да остана цял живот в тази пещера!

- Да си облека ли кожените дрешки.

 

Майка му от предишен или предишни животи се извърна. Смееше се с нейната лъчезарна, очарована усмивка.

 

- Какво да ти приготвя за вечеря, маминото? - попита игриво.

- Задушен мамут по неандерталски - отвърна й той в тон. Подхвана я за лакътя, поведе я нагоре към светлината на изхода. - Ела, ще ти покажа откъде излиза тази вода. Оттам почва реката.

- Божествено е - рече майка му от предишен или предишни животи, извръщайки се за последен път назад.

- Е - кимна Четецът на облаци.

 1.

Тече утрото на 25 юли 1999 година. Красиво утро, свежо, слънчево, не особено топло – тъкмо като за семеен празник. Малкото ни момче навършва деветнадесет години и както е нормално напоследък, липсва. Запилял се е с приятели по планините, там и ще си посреща рождения ден. Къде? Никой не знае освен Бог и приятелите му. И той. По-вероятно е да са на Рила, но могат да прескочат и до Пирин. Да прескочат, ако им се прескача.

 

С жена ми си пием кафето в кухнята, мълчим. Поглеждаме се обаче от време на време над чашите с щедра добронамереност. Аз излъчвам дълбока удовлетвореност от избора си на майка за младия мъж. В очите ми се чете пестеливата, но ясно изразена гордост на самец, който си е знаел (и си я знае) работата, когато работата опре до избор на майка за синовете му. Жена ми е хитра като невестулка, отделно пък за последния четвърт век ме е опознала като петте си пръста, така че чете в очите ми като по книга. Без съмнение й е приятно от прочетеното. А аз се облажвам, че и в нейните очи долавям известно задоволство от избора й за баща на децата ни.

 

- Какво си се ухилил? – не издържа тя, лукаво ухилена.

- След качествено свършена работа всеки се хили – отвръщам.

- Двайсет години минаха от твоето качество – заявява жена ми, лукаво ухилена.

- Качеството е извън времето – опонирам ухилен. - Качеството е вечно!

- Вярно, че я свърши добре – заявява изведнъж абсолютно сериозно майката на рожденика.

 

Тя е от ония жени, които много, ама много харесват децата си. Това пък е нейното качество, което двамата ни мъже неизменно най-много харесват у майка си.

 

В чудесно настроение сме и за първи път нищо не го помрачава. Осемнайсет години радостта ни на този ден живееше наред с остра болка, сетне притъпена болка, сетне още по-приглушена болка, накрая с тиха печал за Владимир Висоцки, който се върна там, откъдето ни беше дарен, няколко часа преди Господ да ни дари с малкото ни момче. Смятахме с жена ми, че си е отишъл Висоцки съвсем рано, че “не е успял да си доизпее песните”, както и самият той се самозаблуждаваше, усещайки, че си тръгва от нас; изобщо скърбяхме. За първи път тази година и двамата с нея сме убедени, че всичко е точно, мир на праха му, че имаме повод само за светла радост и тиха признателност.

Телефонът звъни. След петнайсет минути Нелата ще мине да ни вземе. Облечени сме, трябва само да се обуем и слизаме.

Разбутвам голямото ни момче.

 

- Ммм? – пита той сънено.

- Излизаме.

- Каква е схемата? – пита сънено.

 

Снощи се прибра късно, не сме говорили.

 

- Отиваме до Владайския манастир с леля ти Нела. Ще запалим свещички за живот и здраве на брат ти, ще поседим на въздух. И за Бог да прости Висоцки.

- Къде е това?

- Не знам. Край Владая. Ще се върнем по обед.

- Добра схема – въздъхва сънено по-големият ни син.

- Ще ни изчакаш ли за обед? Може да пием по ракия за брат ти.

- Ммм – казва той, което означава, че ще ни чака. В смисъл че ще спи дотогава.

 

Нелата кара чисто новичка шкода “Фелиция”. Настанявам се удобно отпред, жена ми сяда отзад и потегляме. Виждаме се на два, три, пет месеца, така че има какво да си кажем, но почти не си го казваме, понеже то се усеща. Бъбрим. За какво бъбрят четиридесет и пет-петдесетгодишни човеци, които рядко се срещат? За времето, което толкова бързо тече! Уточняваме, че сме й били на гости някъде през пролетта, а и тримата имаме усещането, че е било вчера. Бъбрим за децата, за нашите четирима мъже, единият от които е в Америка. Стъпил е вече на краката си, работи, печели. Радваме се с жена ми. Нелата пък се радва, че малкият ни син става на деветнайсет. Честити ни, скоро и нейният по-малък син ще ги навърши, почти връстници са. Цъкаме. И тримата чакаме резултатите от кандидат-студентските изпити, но не се вълнуваме особено, тъй като няма причини за вълнение. За какво още говорим? За работата, разбира се. Нелата работи върху себе си, освен това е и издател. Жена ми работи само върху себе си, а аз се мъча да припечелвам по някой лев към американска мултилевъл компания, работейки върху себе си. Темата ни отнема два-три километра по Княжевското шосе. Нямам кой знае какво ново да науча за издаването на учебници, понеже съм го правил, а и Нелата не обича да говори дълго за бизнеса си. Моят пък мултилевъл бизнес не й е интересен. Така че още докато се тътрим през Княжево, стигаме до работата върху себе си, с една дума – до Бога.

 

Двете жени не са си близки. Изпитват респект една от друга, уважават се. Много различни са обаче. Това, което прави Нелата през девет десети от денонощието си, е абсолютно противопоказно за жена ми. И обратно. Приятно е да ги слушаш как умно и ненатрапчиво се допълват – вероятно дори без да се усещат. Взаимно толерантни са. В колата липсва напрежението, което е характерно, когато две жени разговарят пред мъж.

 

Нелата е моя приятелка. От близо двайсет години сме колеги, почти толкова сме и приятели. Не ми е давала повод да съжалявам за този си избор на приятел. Знае го и понеже не е фукла, дружбата ни е проста и радостна.

 

Свива наляво към Владая, след като подминава кантона на пътната полиция. Завой надясно. Зяпам внимателно, никога не съм минавал оттук. Пълзим покрай някакъв богаташки имот с висок зид и гаражи. Пълзим, тъй като хората са си уредили да им оформят не едно, а две жълтобоядисани асфалтирани хълмчета, напряко на улицата, за да се минава покрай владенията им бавно и с подобаващата почтителност. Пак се залепяме почти до шосето, от което се отклонихме, спускаме се надолу, завой надясно през тунел под шосето, ляв завой и поемаме нагоре по тясното порутено пътче между вилни парцели и ливади с все още зелена тук-там трева. След минутка-две сме пред манастира.

 

- Това е – казва Нелата.

 

Паркира шкодата досами портала, където върху нещо като кръгъл пътен знак пише: “МАНАСТИР СВ. ПЕТКА И СВ. НЕДЕЛЯ”. Влизаме в двора, който е на по-малко от петнайсет километра от дома ни в центъра на София. Друго място, друг свят, друга планета, друго измерение. Настаняваме се на пейка без облегалка, мълчим, слушаме птичките.

Манастирът се състои от двор с огромни дъбове, под един от които е нашата пейка, с млади овошки, с разкошни цветя и много, много трева. Интересна беседка с изглед към Витоша, чешма, пейки за отдих заедно с мраморни маси за хранене. Кротки охранени кучета от различни породи с доверчиви умни очи. И четири сгради. В едната спят монахините, тоест няколкото старици, които поддържат този Божи дом; втората е църквата “Света Петка” горе на хълмчето; третата е параклисчето “Света Неделя”, а до него е работилницата – малка нова постройка с мръсни стъкла и разхвърляни отзад дървении и строителни материали.

 

- Често ли идваш? – питам.

- А, често – клати глава Нелата. – Три-четири пъти да се събират най-много. Харесва ли ви?

- Много – казва жена ми. – Прелестно е.

- Това ще е вместо подарък за празника ви.

 

Поглеждам небето. Отгоре са надвиснали дебелите клони на дъба, през листата тук-там синее, а по-напред и вдясно, там, където започва Люлин планина, скосени над хълма, в далечината плуват две облачета. Едното прилича на мишка, другото е просто малка бухнала поничка. Мишката си има дори леко извита опашка, вирната отзад като знаменце, мишката корабче пори слънчевата синева, едното ушенце е леко клепнало, а ясно очертаното носле сякаш души отпред небесната шир. Поничката изостава, вече не е и поничка, а по-скоро тулумбичка, на мишлето пък второто, стърчащото уше клепва бързо-бързо и то, опашката се разпилява, чипото носле се сплесква, телцето се удължава някак неестествено, няма го вече малкото симпатично мишле. Ала аз знам, че скоро Бог ще извае нещо друго и също така симпатично. А тулумбичката междувременно се е превърнала в две нови бухнали понички.

- Ще ида да се помоля – надига се Нелата и тръгва надолу към параклиса “Света Неделя”.

 

Нито тя, нито ние с жена ми знаем какво се зачева в този миг. Не знаем естествено и какво ще се роди точно след девет месеца.

 

- Погледни каква красота! – соча напред и нагоре, където трева, дървета, планина, небе и облаци образуват едно божествено цяло.

- Като бухтички са – произнася жена ми. Има пред вид облаците.

 

Прихвам. Прегръщам я, притеглям я към себе си и я целувам силно и продължително, както вероятно съм го правил точно преди деветнайсет години и девет месеца.

 

- Обичам те.

 

Тя се сгушва в мен. Жените се сгушват така, когато са обичани и не се съмняват в това.

Не сме сами. Компания от възрастни хора е насядала около близката мраморна маса. Похапват нещо, приказват си тихо. Кучетата са наклякали, някои дори са полегнали наоколо и кротко чакат пая си. Придремват. Не им пречат нито мухите, нито пчелите, нито жужащите навсякъде бръмбарчета и разни други Божи твари, които се вписват в тишината с фините си вибрации. Отпред на пейката до параклисчето седят две жени на години, разговарят, едната даже си плете нещо.

 

Мълчим. Църквата “Света Петка” над нас е заключена с катинар, който закатанчва двете крила на метална решетка, плъзгаща се по ролка. Неделя е, ала поп не се мярка, монахините са в покоите си. Изчаквам Нелата да приключи, за да вляза и аз в параклисчето да се помоля.

 

Интересен човек го е строил това параклисче, мераклия. Нещо е преживял вероятно под двата разкошни дъба, осенило го е нещо може би, което отпосле е изиграло важна роля в живота му. Или там, под гъстите, разкривени като гигантски лапи клони, е решил да скъса с един живот, за да започне друг. Или е благодарил за един живот, пълноводен и чист, за да го продължи пълноводен и чист и нататък. Бог знае. Така или иначе параклисът “Света Неделя” е построен точно под два дъба великана, като този вдясно от нас е с двойно разклонен ствол още от земята, с други думи дъбовете на практика са три. Мощни дървета, стабилни. Не мога да преценя, но трябва да са били доста по-млади тия зелени титани, когато е правен строежът, защото не ми се вярва едната стена, към шосето, да е вдигана нарочно през единия ствол, който сега е полегнал върху нея и я притиска с мъжката си сила. Същото се отнася и за част от покрива, “пробит” в ъгъла, обрамчил с керемиди друг ствол. По-скоро двата дъба са “пораснали” междувременно, момчетата са станали мъже и се е наложило съборената част от стената да се дотамънява, да се преправя и покривчето. Бог знае, но го е сътворил находчиво, човешкото и Неговото дело се съчетават красиво и хармонично, макар и малко неугледно, що се отнася до човешката част на предприятието. Обаче неугледно за кого?

 

Нелата излиза, прави няколко крачки до друг дъб край параклисчето, просва се по гръб под сянката му върху меката трева, застива.

 

Мой ред е.

 

Слизам по пътеката, заставам пред вратата. Отгоре ми има навес с три колони, облицовани с квадратни мраморни бели плочки. Към навеса се прекрачва от трите отворени страни под сводести арки, направени простичко и функционално. Над вратата на параклиса, боядисана с кафява блажна боя, е поставен каменен надпис “Великомъченица Неделя” с икона под него. Нелата е оставила вратата отворена, оглеждам, преди да пристъпя. Параклисчето е мъничко, няма дори два на два метра. Боядисано е в синьо, като лявата стена, тази, подпряна от ствола, е замазана с пресен гипс, така че синьото е нашарено с жълто-бели петна. Таванът е от шперплатови плоскости, заковани с тънки летвички. Шперплатът се е нагънал на места, сякаш се е опитвал да се измъкне от здравата някога хватка на летвичките; често е успявал и таванът на места съвсем се е продънил. Стената срещу мен е украсена с икона, по-точно с рисувана картина в рамка на света Неделя, поставена в плитка ниша, над нишата е залепено релефно кръстче, вероятно от гипс, над кръстчето – хартиена репродукция на Тайната вечеря, залепена върху бронзирана дъска, а над цялата композиция виси Исус Христос в дървена рамка. Когато приближавам, прочитам ситните букви: “Христос Пантократор, 18 век, Българска национална галерия за изящно изкуство”. Всичко е на английски. Вдясно на стената, горе-долу на равнището на Тайната вечеря, са залепени още две красиви икони рисунки: на свети Йоан Кръстител и на самото покръстване на Исус Христос в реката Йордан. На около половин метър от пода, покрит с големи мраморни плочи, параклисчето се опасва с П-образна лавица, по която са закрепени иконки, картинки, лежат кибрити, свещи, цветя, дребни стотинки, стърчи порцеланов декоративен троен свещник, най-накрая вдясно от вратата е изправен портрет на Александър Миладинов Алексов, а до него, до портрета, мраморна плоча: “Александър Миладинов НАПРАВИЛ СВ. НЕДЕЛЯ”. Липсва дата на раждане, не се знае и жив ли е човекът. Приятен мъж е този Александър Миладинов, шейсет-шейсет и петгодишен изглежда на портрета, гледа някъде настрани, където вижда нещо, което само Бог и той знаят какво е. Под строителя е приклекнало едното квадратно столче с народна покривка и изсъхнал чимшир отгоре му; другото се е свило към Йоан Кръстител с каса върху народната покривка. Досами покръстването е изправен църковен малък свещник за палене свещи за живите. Няма нисък свещник или сандъче с пясък, за да се запали за мъртвите. Под иконата на света Неделя е намерено място и за масичката с кандило отгоре, ваза с цветя и декоративна фигура на Девата Богородица, направена от евтин порцелан.

 

Затварям вратата зад себе си. Светлината идва от двете прозорчета вдясно, плътно легнали в касите си, притиснати от едновремешни райбери, и те боядисани като всичко останало в синьо. Оставям пари върху лавицата, взимам си свещ, паля я от кандилцето и я закрепям на свещника за здраве на порасналото ми деветнайсетгодишно момче. Сещам се изведнъж за Висоцки, оглеждам се пак за сандъче с пясък, за някакви следи от палени свещи по земята, надничам дори зад вратата – няма. Явно в този параклис се палят свещи само за живите. Минава ми през ума да запаля свещ за Висоцки и да я сложа до тази на сина ми, но се отказвам: не ми се ще да върша неща, които не е прието да се вършат в християнските храмове. Ще му запалим свещ у дома така или иначе като всяка година, ще си пуснем негови песни. Сключвам ръце пред гърдите си, свещичката в свещника тихо пращи…

Нелата все още лежи под дървото, когато излизам на слънце. Зяпа небето с широко отворени очи, ръцете са под главата й.

- Току-що си дадох обет. Докато ти се молеше.

 

Мълча. И тя дълго мълчи. Дочува се само тихият ромон от гласовете на двете възрастни дами, които продължават да си разговарят и плетат на пейката.

 

- Ще построя и аз един такъв параклис в мойто забутано село.

 

Притваря очи. Хубава е така. После пак се заглежда в небето.

 

- Чудесна идея – казвам.

- Нали? Ще го направя. Колко му е, едно стайче е в края на краищата!

 

Все така гледа в бъздънното синьо небе.

 

- И поничките дори вършат работа – промърморвам.

- Моля? – не чува Нелата.

- Как ти хрумна? – питам по-високо.

- Ей така. Гледам ги тия облачета как идват и си отиват, идват и си отиват, идват и си отиват… Знаеш как става…

- Горе съм – кимвам и поемам по пътечката към жена си.

 

След два часа телефонът извънява веднъж, но докато се надигна, замлъква.

 

Правилно. Пием си ракийката семейно, като изключим рожденика, който е поводът да си пием ракийката семейно, масата е заредена със салата, сирене, разни други мезета и хич не ми се става. След минута телефонът отново звъни. Заричам се за пореден път да инвестирам пари в телефон, който мога да си разнасям нагоре-надолу, включително и в банята с тоалетната, ставам, понеже е мой ред, след като големият ни син три пъти вече вдига телефона, откакто сме седнали, подминавам банята с тоалетната, мислейки си за пореден път, че човек може да инвестира нещо само ако го притежава, но случаят с мене и инвестиционните ми пари не е точно такъв, въздъхвам, свалям рязко слушалката.

 

Тя е.

 

- Ало! Извинявай, че те безпокоя – издекламирва бързо, задъхано, на пресекулки, сякаш я е страх, че няма да успее да изкаже, каквото има да ми каже. Впрочем тя наистина се страхува.

 

Не я прекъсвам.

 

- Извинявай, сигурно обядвате – фъфли тя, заеква, от месец на месец все по-трудно й разбирам. – Извинявай, случайно да знаеш мобифона на…

- Не ме безпокоиш – намесвам се веднага. – Ти как си? – подпитвам. – Какво правиш?

- Добре съм. Искам само да се обадя…

- А Ненчо къде е?

- Отида да оправи някаква печка… Извинявай, трябва ми…

- И още не се е прибрал за обяд ли? – интересувам се небрежно. – Сигурно всеки момент ще си дойде.

- Да, да – фъфли тя, но усещам как започва да се напряга, да се дразни. – Извинявай, случайно да знаеш мобифона на Иван?

 

Мълча. Гледам през стъклото на холната врата как горят свещите, запалени от жена ми за Висоцки в двойния свещник, следя равния им спокоен пламък, леко синкав в сянката зад пердетата, и си мисля колко е грозно, даже жестоко да се правя на луд. Ала се правя.

 

- Мобифонът на Иван ли? – произнасям.

- На Иван, на Иван – заеква тя.

 

Все по-напрегната е, по-раздразнена, все по-уплашена, защото очаква мъжът й да се върне и да я завари как говори отново по телефона.

 

- Че Ненчо няма ли му мобифона на Иван? – питам сериозно.

 

О, какъв артист съм, когато трябва да лъжа достоверно. О, как добре съм обучен в последните трийсет-четиридесет години!

 

- Изгубил си е тефтерчето с телефоните – раздразнено, дори с леко отчаяние фъфли жена му.

- Така ли! – възкликвам учудено. – Я чакай тогава да проверя аз дали го имам записан.

 

И тя чака. А аз си представям как чака два етажа по-долу точно под мен в един дом, в който няма грам алкохол, представям си я там сама, свита на диванчето, побеляла, отслабнала с десетки килогроми, сива, сбръчкана, трепереща, уплашена – тази все още млада жена. И изведнъж се улавям, че вече почти не мога да си я представя само преди две, три, пет, десет, двайсет години. Господи, трябва да вземем някаква нейна снимка от Ненчо!

 

- И аз го нямам – казвам разочаровано в слушалката.

- Ооо – само изплаква тя. – А телефона му имаш ли? – сеща се все пак.

- Нали знаеш, че си сложиха нов. Имаме само стария.

- Ооо – изплаква отново тя.

- За какво ти е? – питам бодро. – Ако е някакъв проблем, Ненчо ще се оправи.

- Искам само да го помоля да ми даде телефона на министерството – задъхва се тя, заеквайки.

- Кое министерство?

 

Ей Богу, изпускам го, без да искам. И в същия миг се хващам, че ми е любопитно едва ли не кое е този път министерството.

 

- На машиностроенето – изфъфля тя.

- Утре е понеделник, Ненчо ще провери за телефона. – Мъча се да звуча колкото се може по-спокойно, по-делово някак. – Ще ти го даде, ще се обадиш.

 

Този път тя мълчи. Вероятно съобразява нещо нейно си. Или се ослушва за мъжа си.

 

- Няма да провери – съобщава ми тя доверително, сякаш ме посвещава в най-съкровената си тайна. Най-покъртителното е, че почти не фъфли, въобще не заеква. – Той нищо не ми дава, само цигари.

- Поговори с него – произнасям първия идиотизъм, който ражда главата ми. – Защо да не провери?

- Извинявай за безпокойството – заявява внезапно, засмива се с известно кокетство даже, сетне разтревожено добавя: - Сигурно обядвате? Поздрави всички у вас…

 

И затваря.

 

Затварям и аз. Ще ми се да изключа телефона от контакта, докато се нахраним, но рожденикът може да се обади отнякъде, така че оставям нещата в Божиите ръце, надявайки се, че Ненчо ще се прибере час по-скоро. Връщам се обратно в кухнята.

 

- Кой беше? – пита жена ми.

- Жени.

- Ненчо не е ли долу?

- Печки оправя.

- И какво? Пак ли мобифонът на Иван?

- Пак. И пак да го пита за някакъв телефон на министерство. Този път на машиностроенето.

- Божичко! – изстенва жена ми.

- Съвсем се сдуха схемата – съчувствено клати глава и големият ни син.

- Почти съвсем – уточнявам.

- В смисъл?

 

Приличаме си като две капки вода в някои отношения. Не е чудно, като се вземе пред вид колко животи сме прекарали заедно. В този сме си избрали да ми бъде син. Решението е малко лекомислено от негова страна, според мен, и доста безотговорно от моя, но там горе нещата тук долу изглеждат доста по-розови, предполагам, и момчето вероятно се е подвело. Подвел съм го и аз. Впрочем душата му е добра на момчето ми и не съжалява за избора си, което говори за трайна тенденция към лекомислие. Така или иначе търпи най-малкото защото някога много или не много отдавна и незнайно къде бащата е бил той, момчето съм бил аз и синът ми някъде дълбоко у себе си помни чудесно какви ги е дробил тогава. И търпеливо си плаща за онези попари, обичайки ме. Това пък, от друга страна, означава, че за лекомислие на душата му не може да става и дума. Както и да е, говорех, че си приличаме като две капки вода по страстта си към уточняване. Представи ли ни животът възможност, а той го прави непрекъснато и с усмивка, ние с момчето ми уточняваме, докогато и докъдето ни стигнат уточнителните сили.

 

Но не и днес. Не и на рождения ден на другото ми момче. Не и в неделя. Не и на масата.

 

- В смисъл? – повтаря той.

 

Няма спасение. Карма.

 

- Има надежда. Чичо ти Ненчо се е свързал с някакъв център, отпушвали блокирали мозъчни центрове с някакви специални лекарства.

- Какъв център? – уточнява синът ми.

- Чужбински.

- И с какви лекарства?

- Природни. Не били чиста синтетика.

- Мамачка каза, че няма надежда – напомня ми той заради точността.

 

Има пред вид какво сочи астрологическата карта на Жени. Уточнявам: жена ми работи върху себе си, изучавайки астрология по нейния си задълбочен, добросъвестен, направо скрупульозен маниер, по който върши нещата, които я интересуват, а астрологията я интересува сериозно. Тя изобщо е маниачка да уточнява нещата, които я интересуват, нали сме от един полог. Слава Богу, нещата, които я интересуват сериозно, едва ли се броят на петте й пръста.

 

- Винаги има надежда – промърморвам с тон, който му дава ясно да разбере, че слагам точка на този разговор.

- В смисъл? – уточнява синът ми.

 

И аз го обичам, уточнителя му неден!

 

- В смисъл, че схемата никога не се сдухва. Най-много да й се сдуха тая схемичка на леля ти Жени, следващия път ще я начертае правилно и ще премине към поредната си схемичка. И най-вероятно пак ще сме заедно, така че ще видим.

- В тоя смисъл – да – съгласява се момчето ни.

- Най-после! – възкликва майка му и пъргаво става от стола си. – Сипвам ви яденето.

 

Не ни се пие вече ракия. Ще се нахраним, ще изключим двата телефона, ще спим. Щом не се обади досега, рожденикът в най-добрия случай ще се обади довечера, ако замръкнат някъде, където живеят хора.

 

Не ми се спи обаче. Придремах, разсъних се. Жена ми равномерно диша край мен. Навън е ранен следобед, слънчев, тих. Това са единствените часове през седмицата, когато около нас не бумтят машините, самосвалите, циментовозите и разните други бръмчилки, които участват в строежа на метрото; когато не се долавя влудяващият ни понякога тътен на хилядите фучащи по близките булеварди коли; когато нищо не стърже, не чука, не пили, не вият деликатни алармени инсталации, не крещят изнервени хора…

 

Възходящият лунен възел в рождената карта на Жени (има едни такива възли в рождените ни астрологически карти) сочи, че мисията в този й живот е била да направи кариера по служебен път. Нямам пред вид да става началник или заместник-министър, а да се реализира творчески, тоест пълноценно, всестранно, в областта, която би избрала да работи. Казано по-простичко, мисията й е била да се самоизяви в професията си. Казано най-простичко, преди да се въплъти този път като Жени, душата й решава да научи или донаучи уроците, съпътстващи творческото израстване в дадена професионална област. Жени решава тази област да е икономиката.

 

Това по отношение на мисията.

 

Отделно душата й решава да дойде отново тук освен с всички останали и с цялото ми семейство. Решението ни е общо, разбира се. Решили сме там горе да живеем заедно тук долу, да се сближим, тя да кръсти во Христа малкото ни момче, рожденика, да кръсти и мен, грешника, когато на стари години научих, че не съм кръстен, да ни венчаят дори во Христа с Ненчо след двайсет години с жена ми брак во съвет. Решили сме Ненчо да кръсти голямото ни момче. Представям си ясно схемата на нашия полог между безкрайните полози там горе. Говоря за големия полог. Големият полог се състои от по-малки пологчета, да ги наречем семейно-родови. Нашият семеен полог е съседен на Жени-Ненчовия – нали сме роднини во Христа. Представям си душите ни като яйца, които вибрират, трептят, разговарят на някакъв техен си душевен език, учат се на разни техни си душевни учения, изпитват разочарования, радости, възторзи, споделят си “спомени” от и “намерения” за превъплъщенията им тук на Земята. Време обаче там няма. Виждам душите като изящни красиви яйца, блестящи, прозрачни, безплътни. Нашето малко пологче контактува постоянно с пологчето на Жени. Наоколо вибрират и други пологчета, все наши хора, тоест наши души. В постоянна връзка сме и с околните големи полози. Всеки от нас си е планирал, начертал си е собствена схема за този ни съвместен живот на Земята. Поставили сме си препятствие. Набучили сме си лъжливи пътни знаци. Заложили сме си капани. За да имаме избори. Понеже ни се налага да учим уроци, на нас, двойкарите. Други идват на почивка, защото последните пъти са били пълни отличници и сега им се полагат златните медали. Всеки със схемата си. И всичко, всичко е подчинено на един-единствен закон: на хармонията. Слизаме тук…

 

Единственият проблем е, че не помним нищо, включително и за клопките. И схемата често, хармонично често се сдухва. Според нас, безпаметните…

 

Жени сдуха нейната схема преди няколко години. Видя лъжлив знак, кривна от пътя си, попадна в капан, рухна, издра се цялата, изпълзя. С полепнала съсирена кръв по лакти и колене се довлече отново до пътя си, искам да кажа до истинския си път, опита се да продължи. Дотук всичко беше нормално, хармонично нормално. Кой не е свървал от пътя си, за да тупне в заложен от самия него капан? И с кръв по лицето не се е домъквал обратно на пътя си, за да продължи смело или страхливо напред? Ала Жени се уплаши, забравила за мисията си, която сама е избрала, забравила за минутата, когато се е родила – онази минута, фиксирала избрания от самата нея възходящ лунен възел, символизиращ избраната от самата нея мисия. Уплаши се, спря, вторачи се в поредното препятствие по пътя си, парализира се и вместо спокойно да го прекрачи, клекна, сви се на топка, търколи се настрана, замря – и така до ден-днешен.

 

А хармонията не прощава, когато не изпълняваме мисията си, понеже е хармонична хармонията. Ние самите сме тази хармония. Ние самите се стремим час по-скоро да имаме шанса за нов опит да изпълним тази си мисия, за да преминем към друга. Ала за да изпълним тази си мисия (и да преминем към друга), трябва да се върнем обратно горе, да си идем в нашия полог, да се приберем в къщи, за да съберем силици и кураж за поредния опит. За целта (в случая с Жени) хармонията е разхвърляла на пътя ни пред препятствието камари от алкохолни ментета, и то на една ръка разстояние, ако полужив си се свил на топка на пътя си. Просто такъв е законът на тази мъдра старица хармонията.

 

Тъй.

 

Жена ми блажено спи, може и да сънува. Тя си е на пътя (дано!), изпълнява си мисията (дай, Боже!).

 

А аз?

 

Всичко това го разбирам. Или поне си въобразявам, че го разбирам. Не разбирам онова с времето. Приемам свидетелствата на хора, които си спомнят, че там няма време. Вярвам им на тези души. Но не го разбирам. Не го усещам дори, не мога да го почувствам! Ала вярвам, че е така. Разумът ми спокойно го приема, няма бунт, няма съмнения. Възможно е и аз да помня с някаква част от себе си, за която не знам нито каква е, нито къде е. Възможно е от нея да идва спокойствието. Използвам понятия като сега, предишния път, отново, пореден, час по-скоро… Използвам ги, защото ги разбирам и те имат смисъл тук долу. Горе те нямат никакво значение и аз го приемам. Но не успявам да го усетя. Все още.

 

С пространството е по-лесно. Знам, че не съществуват там горе и тук долу. Не само знам обаче, не само го приемам, чувствам го. Усещам другите измерения, в “пространството” на главата ми просветва малка, но ясна идея за неизмеримата всеобхватност на измеренията. Мога да пътувам спокойно през необятни пространства, приемайки ведро, че се намирам в неподвижна на пръв поглед космическа точка. И обратно: мога да си седя, неподвижен, в центъра на Вселената, да блаженствам, приемайки ведро, че пътувам спокойно през необятни пространства. И пътувам, често пътувам нагоре-надолу, напред и назад, пътувам Бог знае къде, пътувам, пътувам…

 

 

- Шест часът е – бута ме жена ми. – Няма да заспиш довечера.

 

Права е. Протягам се като котка, прозявам се. Напълно буден съм, но ми се ще да помързелувам още малко неделно.

 

- Групата е в Троян – съобщава тя.

- Обади ли се!

- Ще спят там. Утре отиват към манастира и после ще качват Балкана.

- Как е?

- Добре са, с една дума – спокич.

 

На езика на нашите синове спокич означава спокойно, всичко е наред.

 

- Супер! – клатя доволен глава.

 

Супер на езика на синовете ни означава одобрение на Божия промисъл, изразяван чрез нашите мисли, чувства и действия.

 

- Супер – кимва жена ми усмихнато и се изнизва нанякъде.

 

След два часа се настанявам в специалната си театрална ложа, за да гледам представлението на залеза. Само двамата сме с нея. Големият ни син е с приятели, а тя си чете в спалнята. В нашия дом телевизия се гледа все по-рядко, а когато сме сами – още по-рядко. Така че холът ни – със сякаш специално за мен западно изложение – е на мое разположение. Прозорците са два, и то двойни, заемат повече от половината дълга стена. Живеем на четвъртия етаж и нищо не пречи на Божията панорама. Завесите са разтворени, играе се вече второ действие.

 

Този път небето сякаш е разцепено на две по вертикала. Отляво е пепелносиво с убити керемидени отблясъци. И нито едно облаче. Отдясно, към “Люлин” и “Обеля”, острият, причудливо начупен ръб на огромен синьомастилен облак оформя лицевия склон на грамаден планински масив. Слънцето е някъде отзад, прозира като огнен диск с цвят на захаросана мед, но облакът е достатъчно плътен, за да могат очите ни да поглъщат без напрежение цялата тази фантастична красота. Горе на небето вероятно също няма вятър, планината не помръдва, поне видимо. Странна е този път. Ниските части, боядисани в мораво, се диплят меко на северозапад и север, а върховете, особено този отсреща, посипани със златен прашец или със светла ръжда, стърчат почти до ръба на прозорците. Отгоре им е бездънният свод, пиещ разтворените като ветрило лъчи на слънцето, изскачащи иззад назъбеното било. Толкова е красиво, изумително красиво! И толкова познато… Радостно познато… Познато до възторг… Разбира се, такава красота не се забравя… Тя е вечна… Тя е сега… Ето я, виждам я, тя е, тя е, ето я къщичката, ето ми цветята, скалата ми, върховете на хоризонта… Ето ме и мен…

 

Разпознавам се веднага. Петдесет и пет-шестдесетгодишен набит планинец с дръпнати очи, рядка брада и отнесен поглед. Живея в нещо като каменна къща, чиято вътрешност е образувана от скална чупка с удобен скат-покрив отгоре, отстрани с вдигнати стени от камъни, за да пазят от вятъра и студа, а отпред висят кожи от якове: това е вратата на моя дом. Не съм го правил аз, баща ми ми го остави. Наоколо се виждат и други такива полукъщи-полупещери. Няколко са, селцето е съвсем малко. Топло е, сигурно е лято и аз съм бос. Работя в градинката си отпред с нещо като мотичка от камък с дървена дръжка, завързана яко с някакво лико. Градината ми е само от цветя. Най-изящните цветя, които човек може да си представи. Няколко вида са, но жълтите са просто прелестни. Приличат на българските хризантеми, с по-малко листчета обаче и леко закривено нагоре като лалета. Не, не могат да се опишат. Стъблата им са дълги, грациозни, като на млади дръвчета. Окопавам ги, ходя до потока долу в ниското да пълня вода в някакъв каменен съд, който нося под мишница, внимателно поливам цвете по цвете.

 

Наблюдавам се ту отблизо, ту откъм планините, които са на няколко десетки километра от градинката ми. Сякаш съм обяздил някой от заснежените върхове и оттам следя самия себе си. Нямам идея какво е това километър, нямам идея за разстоянието, ала виждам чудесно. Когато ми се прииска да разгледам детайл, да уточня подробностите, заставам наблизо. Невидим съм, оня ми аз не може да ме забележи, пък и той въобще не вдига глава. Много съм смешен с тия мои цветя. Другите мъже сигурно са на лов или Бог знае къде.

 

Не живея сам. Имам си жена, което обяснява защо не съм на лов. Жена ми е лечителка. Лекува с треви, с билки, с разни нейни си способи, научени от предците й. Плащат й с месо, кожи, с други неща за живеене, които трябва да изработва или да добива мъжът, ако не се занимава с цветя. Всички ме приемат за малко смахнат, жена ми – също. Не винаги съм бил такъв. Като млад ловувах с мъжете, но когато се оказа, че не мога да имам деца от жена си, полека-лека се отделих от лова и се приближих до цветята. Жена ми не протестира, приема ме такъв, какъвто съм. От друга страна, дарбата й да лекува ни осигурява прехраната. Само двамата сме все пак.

 

Пред нас се простира дълбока равнина. Текат реки, Бог е сътворил и няколко огледалносини езерца. Отсреща са най-високите планини в света, но аз не зная нищо за света, нито за планините му. Така че тези планини пак са най-високите в света за мен. Приближавал съм ги няколко пъти като млад, когато ловувах. Те са и най-красивите планини в света.

 

Край къщата ми стърчат само скали. От тях започват обрасли с ниски храсти хълмове, хълмовете преливат в други планини. Но те са далеко. Често ходя при едната от двете скали, почти опрели къщурката ми. Говорим си часове с нея, галя я – на места е грапава, другаде е гладка като кожата на жена ми като по-млада, - гали ме и тя по гърба, когато се облегна на нея, загледан в най-високите планини на света. Разговарям с тази скала вече шейсет години. Уважавам я, понеже е твърда, издържа на бури и студ, на вятър и дъжд, на всичко. По нея липсва цепнатинка, а лицето й е поне три човешки боя високо и десетина дълго. Проверявам я всяка година, когато се затопли след мразовитата зима, проверявам я лете под слънцето, проверявам я наесен и зиме – не, няма цепнатина. Затова я уважавам. И я обичам тази скала точно толкова, колкото обичам цветята си…

Седя на билото на най-високите планини на света и се гледам. Виждам чудесно, сякаш наблюдавам през мощен далекоглед. Явно са минали доста години. Косата и брадата ми са съвсем оредели и бели, прегърбил съм се, тесните ми и без това очи почти са притворени. Стоя пред каменния си дом, подпрян на тояжка. Досами затрупаната под дебелия сняг цветна градинка съм застанал, гледам някъде надолу към най-близкото замръзнало езерце, увит в дебели кожи, но гологлав. Сам съм вече. Жена ми си е отишла, откъдето е дошла.

 

Оправям се някак си. Нямам и кой знае какви нужди – малко храна, тук-там да позакърпвам къщичката и дрехите си. В селото ни няма обичай старите хора да се изоставят. Помагат ми, ала и аз им помагам. Събирам дечица около себе си, уча ги на това-онова, разказвам им разни истории, легенди. Дори откъм сегашното време съм си смешен с тая моя импровизирана детска градина. Майките са доволни, че могат да си вършат спокойно къщната работа, а и не се безпокоят, че мога да науча дечицата на нещо лошо, какъвто съм кротък, смахнат и отвеян. Все още разговарям със скалата. Тя е най-добрият ми приятел, защото мога да споделям всичко с нея, докато с децата не мога.

 

Седя върху билото на най-високите планини на света и наблюдавам себе си. Не изпитвам никаква съпротива, че онзи дребен седемдесет-осемдесетгодишен старец, прегърбен над тояжката си, съм аз. Просто е така. Аз знам какво става по света, понеже виждам ставащото от високото било на най-високите планини на света; онзи старец в далечината, пак аз, не знае нищо, включително не знае онова, което се случва почти под носа му. Александър, когото впечатлените потомци ще нарекат Велики, е вече в Индия – там долу в ниското, зад гърба ми. Ако погледна наляво, на запад, не мога да видя могъщата Персийска империя – тя в момента не съществува. Още по на запад пророк след пророк вещаят идването на месия. В Атина един подир друг умират може би най-мъдрият мъж на тази страна Аристотел и може би най-красноречивият мъж на тази страна Демостен. Нататък на запад около града Рим се развива нова велика държава, а още по-нататък, на хиляди и хиляди километри на запад, през земи и огромни морета, живеят високоцивилизовани хора в същите като тукашните красиви и почти недостъпни планини. И никой в света нито е чувал, нито е виждал тези странни люде през девет морета в десетото с техните величествени и почти непристъпни планини. Както и аз нищо не знам, дребният старец с тояжката. Както вероятно и почти целият свят не знае нищо за мен и моите най-високи планини на земята…

 

О, как се заблуждаваме само! Знаем всичко, но просто не помним какво сме научили!

 

Минават сигурно нови и нови години. Аз седя и внимателно наблюдавам откъм най- най-високите върхове на света моя старец – себе си, - но той все по-рядко излиза от каменната ниска колиба, все по-рядко деца се отбиват към провисналата кожа на входа й, все по-рядко сухите му груби ръце опипват твърдото и гладко лице на скалата. Само ние двамата с него измежду човеците знаем, че по лицето й се е появила бръчка. Моят старец рядко ходи при своята стара приятелка и изповедница, но винаги прокарва пръст по бръчката. Тя започва някъде високо горе, спуска се пред очите му и свършва почти над земята. Не ми харесва тази бръчка, макар че я приемам спокойно. Бръчката обаче почти невидимо, но се задълбочава. Особено след зимата и ранната пролет, когато водата се оттече, цепнатинката личи все по-ясно. След още няколко сурови зими и щедри пролети успявам да провра дори нокът в нея. И това приемам спокойно. Ще минат стотици и стотици години, преди бръчицата да се превърне в старческа бръчка. Ще минат хиляди и хиляди години, преди лицето на мойта приятелка да заприлича на моето човешко лице. Ще минат милиони и милиони години, преди от мойта приятелка да остане купчина пясък. И я целувам, когато си тръгвам, докато лицето й е още девиче, гладко и хубаво. Целувам я и се прибирам в бърлогата си от камък на топло…

 

А после, след време, колкото и да се взирам откъм най-високите върхове на света, никой не се появява на входа на каменната къщурка. Приближавам, чакам, чакам и вече зная, че тука повече няма какво да очаквам. Няма ме тука. И вместо тъга обзема ме такова радостно чувство, такава лекота изпълва снагата ми, такова щастливо блаженство, такава еуфория, такъв възторг! Вероятно това е изпитвал и старецът ми, прибирайки се у дома си отново… При Господ…

 

Холът тъне в полумрак.

 

Фокусирам погледа си: от облачните ми планини не е останало почти нищо. Слънцето се е скрило зад високите блокове на Зона Б-18, цялото небе е боядисано в матовооранжево, а по него висят отделни мастилени парчета с огнени езици отдолу по ръбовете си. И така е красиво. Никога не е било да не е красиво. В душата ми цари пълен покой. Отпуснал съм се във фотьойла, потънал съм възможно най-дълбоко и гледам, гледам, не мислейки за нищо. Успявам да задържа този миг сравнително дълго, защото когато мислите се завръщат, златните ивици по ръбовете на облаците вече ги няма, угаснали са.

 

Мислите се завръщат, след като забелязвам къде лежи ръката ми - на пет сантиметра от уреда за дистанционно управление на хубавия ни японски телевизор. Мисля си и ми става все по-забавно да си представям как пръстите ми пропълзяват към черната машинария, как дланта ми ляга отгоре й, как средният ми пръст се протяга хищно и натиска най-горното копче отдясно, секунда по-късно показалецът ми меко поляга върху четвъртото отгоре надолу бутонче от левия ред, над което е изписана цефрата 1. Представям си, докато се усмихвам вътрешно, какво ще се излее в млечния полумрак на хола ни със сякаш специално за мен западно изложение, ако извърша тези две прости движения. Представям си какво ще блъвне от красивия сандък, как той ще оживее чрез смърт, насилие, заплахи, оплаквания, хленчене, ехидничене… А е така симпатичен сандъкът, тъмнеейки мълчаливо в ъгъла си. Адекватен сандък. И аз вече съм адекватен. Тук съм. Съвсем естествено следващата ми мисъл е за утрешния ден понеделник, но от две-три години, слава на Бога, никакви черни тръпки не разтърсват душата ми при мисълта за деня понеделник. Мисля си какво трябва да свърша аз. Мисля си какво трябва да свършат домашните ми. Ще го свършим, щом трябва. Сетне се сещам как някои хора, вече деветнайсетгодишни, ще качват Балкана откъм север, вместо да са на Рила или да прескачат до Пирин, и се изпълвам с тиха радостна завист. Сетне си спомням колко книги търпеливо очакват да бъдат прочетени, грижливо подредени на купчини край главата ми, ставам и отивам при тях.