Днес е девети септември. В деня на професионалния празник на инициативния комитет на Йотова реших, че мога да отделя няколко минути и да прегледам списъка по „раздели“. Бързичко се получи – включително културата и медиите. Сторих го втори път (минута и половина), отдъхнах си. Настина е покъртително. На почти 72-годишна възраст, софиянец, работил цял живот в определени „раздели“, написал и превел някоя и друга книга, моя милост не познава лично – с едно изключение – никого от въпросния комитет. Никого. Нямам какво да добавя освен изключителната си благодарност към Бог и ангелите ми хранители, че са ме опазили от такива контакти.
Изключението е Явор Дачков. Преди четвърт век работех във вестник „Про и Анти“, а въпросният комитетчик си имаше запазена колонка на първа страница, защото тогава беше срещу мутрите, Държавна сигурност и изобщо лошите. Та когато бях дежурен по брой, а аз бях дежурен през брой, понеже бяхме двама редактори, трябваше постоянно да звъня и да настоявам да си прати определения брой думи, защото изпускахме графика на печатницата. А от другия ден звънеше той и питаше хонорарът му пуснат ли е, пак ли е толкова малко и не може ли да се увеличи предвид фундаменталния характер на въпросните думи. И Васил Станилов, Бог да го прости, често го увеличаваше. Хонорара. Тогава господин Дачков, като всички нас, работеше срещу заплащане, а сега – сигурен съм – комитетства само заради прогресивните идеи на тандема Йотова/Радев или обратно.
Толкова за тези изтъкнати люде. Нека кажа какво мисля за огромна част от българската интелигенция и изобщо за водачите на нацията ни. Мисля, че кьорав ген от Раковски, Ботев, Захари Стоянов, Алеко не се е весвал у тях. Не така, а точно обратното стоят нещата с гените на Иванчо Хаджипенчович, дядо Вълю, бае ви Ганя и така нататък, и така до ден днешен.
Сега нещо по-красиво. Уверявам ви, че само на пръв поглед то не е свързано с горните редове.
Вчера, 8 септември, ми се наложи да ида по обед до спирката на Окръжна болница с градския транспорт. Ползвах 4 превозни средства на отиване и връщане. Не съм чакал изобщо. И трамваите, и рейсовете бяха празни, седях, четях. Какво четях ли? Христо Ботев, стихотворения, „Библиотека за ученика“, 1971 г. Това си избрах от къщи. Лека книжка, перце, 20 стихотворения върху 45 страници. Като се прибирах, докато сляза преди „Красно село“, бях изчел 19 творби по ред, а в къщи приключих и с „Обесвание на Васил Левски“ – точно така е в това издание, обесвание.
Обърнах внимание на много детайли и проумях куп нови проникновения, споделени черно на бяло от този гений. Това след Господ знае кое прочитане на стиховете му. И след книгата ми за Ботев „Визитацията“. Основното чувство, което пак остана у мен, е огромната му самота. Буквално те заболява сърцето колко е бил самотен. Ще дръзна да предположа, че е бил самотен и между Козлодуй и Йолковица. Както и на самата Йолковица. И че най-вероятно изобщо не е бил самотен оная зима във воденицата. Така го усещам.
Има и продължение. Тъкмо да се надигна да сляза на спирка „Нишава“, ме заговаря млад човек с такива едни очи, малко блеснали.
- Извинете…
- Да?
- Четете поезия – констатира непознатият.
- Така е – кимам.
Вече съм прав, трамваят спира.
- Получава ли се в трамвая? – изтърсва тридесетгодишният мъж, а очите проблясват от своеобразната му любознателност.
- Ако авторът е Ботев – отвръщам с усмивка, – се получава.
- Ааа… – проточва мъжът. – Всичко хубаво!
- И на вас всичко добро – пожелавам му и аз.
Получават се нещата. Кога самотно, кога не съвсем.
