Странно

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

Не бяха се виждали от поне петнайсет години. Съдбата ги срещна за кратко в подходящ момент, за да поприказват от сърце и душа, както го бяха правили неведнъж в ония далечни времена, когато отношенията им бяха стигнали до топлотата на съпричастието, макар и в рамките на колегиалността. Топлотата често ги предразполагаше към разговори от сърце и душа. Нищо не им пречеше тогава, контактите им бяха всекидневни. Нищо не им пречеше и сега, не бързаха за никъде в късния мразовит следобед.

- Мога да се прибера и довечера – засмя се писателят, искрено зарадван от срещата им.

- Мога да се отбия в галерията малко преди да затворят – пое си дъх художничката, когато той я пусна от прегръдките си.

- Отиваме да гуляем с кафе и сладкиши!

- С кафе и много сладкиши – поправи го тя.

Дочети...

Майка България

 

Този текст е част от книгата ми „Извънвремието” с подзаглавие „Хроника на неродилото се бъдеще”, 2002 г. Написах я през 1997-ма. Действието в тази глава се развива през 1996-а по време на изборите за президент, когато Петър Стоянов спечели срещу Иван Маразов. Всичко споделено е абсолютно автентично. Всичко описано е лично преживяно. Времето тече и всичко се променя. Вероятно повечето от действащите лица вече са покойници. Времето тече и много неща у нас не се променят. След 18 години отново и отново злото е алтернатива за стотици хиляди нещастни хора, наши сънародници. Или за милиони? След 18 години отново и отново изборът на злото е сред най-предпочитаните. Питам се докога?

Дочети...

Верния пазач

 

Разказът по-долу ще е част от сборника, който готвя. Всички разкази в него са почти изцяло диалогични. Понякога на моите герои им се случва да водят беседа не със себеподобните си. И този разказ е точно такъв.

 

Добри харесваше името си отскоро. Навръх рождения си ден, когато навърши четиридесет, се сети за името си. Бог само знае защо се сети и се замисли. Не помнеше откога не беше се замислял за името си, както не се замисляме и за много други неща от всекидневието си, с които сме свикнали. Така или иначе – замисли се, а краткият му размисъл завърши с утешителното и доста ласкателното заключение, че името си му подхожда. 

За първи път си позволяваше да се самовъзнагради с подобно заключение. Той поначало избягваше да заключава – поне категорично – каквото и да е из тая тръпна материя за доброто и добротворството. Както и да е, оттогава харесваше името си. Има-няма две години.

Дочети...

Любов

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа"). 

 

- Не се държах добре.

- Не това е проблемът.

- Не се въздържах.

- Не търсиш там, където трябва.

- Не проявих разбиране.

- Не е това.

- Не проявих толерантност.

- Не е проблем.

- Не беше ли проблем да те сравнявам с бившата си жена, с други свои връзки.

- Не мисля.

- Не се гордея с поведението си.

- Всичките ни реплики започват с „не” – отбеляза жената.

Дочети...

Апостолите

 

Ранната вечер на ранната мартенска пролет вече бе паднала и им предстоеше четиричасов разговор до след полунощ. И двамата не знаеха, че ги очаква толкова дълга беседа, и то на четири очи. И двамата не предполагаха, че странният им разговор ще се окаже чак толкова продължителен. А в началото домакинът дори не се догаждаше за какво ще приказват.

Гостът бе пристигнал привечер – без покана, без предварителна уговорка, само бе звъннал по телефона, че ще се отбие след работа. Любезно бе отклонил предложението на най-добрия си приятел да вземе и жена си със себе си, та импровизирано да си направят кратко семейно парти в средата на седмицата. Дойде сам, вечеряха тримата в кухнята, а сега, малко след осем, домакинята ги остави сами да се оправят с масата, с напитките и със себе си.

Дочети...

При извора

 

Разказът по-долу ще бъде включен в сборника, който готвя за догодина. Всички разкази в него са почти изцяло диалогични. Понякога на моите герои им се случва да водят беседа не със себеподобните си. Този разказ е точно такъв.

 

Мъжът седеше на самия бряг на реката и вече от половин час ѝ разправяше живота си. Разказът му излизаше малко объркан и доста накъсан, но реката го слушаше внимателно и се намесваше само от време на време.

- Много е успокояващо – засмя се изведнъж мъжът на хрумването си. – Мога да си говоря до довечера и да не се притеснявам, че ще ти писне и ще хукнеш нанякъде.

Дочети...

Докато светът си почиваше

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа"). 

 

Дядото се бе поизлегнал на мекия диван в хола, а срещу него, удобно облегнати на стената, седяха по местата си Том, Джери и Мечо Пух. И трите плюшени играчки бяха много красиви, както винаги гледаха умно и спокойно, но този неделен следобед и малко някак с очакване. Детето спеше оттатък в стаята си, родителите му бяха на гости, а светът си почиваше.

- Искате ли да ви разкажа какви играчки имах аз? – обади се дядото.

- Ами да! – веднага се отзова Мечо Пух. – Аз много обичам да разказвам за себе си.

- Той ще разказва, не ти! – скастри го Том.

- Да де – кимна усмихнат Мечо Пух.

- Но той ще разказва не за теб, а за себе си! – намеси се Джери.

- И аз това обичам, да разказвам за себе си – разпери лапи Мечо Пух и се приготви да слуша.

Първо въздъхна Том, после въздъхна и Джери, но и те се настроиха да слушат.

Дочети...

Очите

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа"). 

 

- Ей, батка, много ме зарадва ти днес! – възкликна радостно младежът, а очите му продължаваха все така щастливо да сияят.

- Не съм се сещал поне от десет години, че ми викаше батка.

- Така ти викам аз.

Възрастният мъж се усмихна.

- Разкажи ми всичко! Ама всичко! Откакто не сме се виждали, та досега.

- Не мога – поклати глава възрастният. – Имам най-много два часа свободни.

- Че за два часа можеш да ми разкажеш бавно-бавно целия си живот и да помълчим половин час!

- Тридесет и шест години са това.

- Тридесет и шест години е добро число за разказване.

- Нещо като равносметка?

- Тридесет и шест години е добро число и за равносметка. Защо не?

- Ами да опитам – рече възрастният мъж.

Дочети...

Инвалиди

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа"). 

 

Двамата зрели мъже се наслаждаваха на отпуската си. Единият малко над, другият малко под петдесетте, високи, здрави, с добре запазени фигури, те седяха на меката скала и наблюдаваха играта на кротките морски вълнички. Синята чиста вода едва-едва обливаше „Костенурката”, както те наричаха огромната гладка скала заради удобно заобления й приветлив гръб. Вълните нежно галеха „Костенурката”, плискайки я от лявата й страна, понеже главата й гледаше на юг, към Турция.

Дочети...

Битие

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

Отецът служеше долу в града, в собствената си, така да се каже, църква. Собствена, понеже той лично я поддържаше, а жена му се грижеше за двора, за цветята, тревата, чистотата на плочника и пейките, за женските неща.Собствена, понеже църквите в градчето бяха три, а неговата се падаше най-крайната, в подножието на планината, и някак се водеше квартална, странична, изолирана. Отецът нямаше нищо против. 

Дочети...

Пак

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа"). 

 
- Нека седнем на съседната пейка – предложи мъжът. 
Усмихваха се само очите му, ала малкият едва ли забеляза.
- Не, на тази.
- Пак ли на тази?
- Пак.
- Всеки път седим на нея. Не ти ли се иска да седнем на другата?
- Не, искам пак на нея.
- Винаги на нея.
- Пак на нея – поправи го хлапето.
- Добре, ето сядаме пак на нея.
- Не така.
- А как? – разпери невинно ръце възрастният мъж.
- Ти там!
- О, забравих! – не издържа той и прихна. – Ти трябва да си отляво.
- Пак забрави.
- Съжалявам. Пак съжалявам.

Дочети...

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn