Пчеларят

  

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

Стръмният коларски път правеше остър ляв завой и продължаваше право нагоре покрай бърдото. Кафяво-жълтите песъчливи скали, тук-там надвиснали заплашително, се препичаха почти голи на лятното слънце. Пролетните потоци бяха изрязали дълбоки бръчки през лицата им, където нарядко се бяха задържàли инатлии борчета и ниски храсти. Коловозите на пороите цепеха напречно неравния път и се губеха надолу сред тревите и дървесата на мекия хълм.

Да, хълмът вдясно се спускаше полегато към дълбокия пролом на реката, която не се чуваше чак дотук. Част от хълма досами пътя бе парцелиран, оградки от преплетени пръти бележеха имотите, а тревата там бе косена, плодните дръвчета – подрязани, мераклии бяха сковали дори барачки за инструменти или за каквото там им трябваше.

Дочети...

Етюд за четвъртвековно приятелство, потник и леко яке

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

За този четвърт век възрастният мъж, който постепенно се бе превърнал в почти старец, така и не научи името на младежа с потника. Не че не можеше. Когото и да попиташе в селото, щяха да му кажат как се казва непознатият младеж. Предпочиташе обаче да не го свързва с никакво име. Знаеше, че името някак ще обрамчи събеседника му, ще го ограничи, ще го натика в тясна килия, от която няма измъкване. Килиите, в които ни арестуват имената ни, са до гроб. Харесваше му така, както я бяха подкарали още от началото: наричаше го в мислите си „младежа с потника”, а ако му се наложеше или му се приискаше да се обърне към него, използваше дружелюбното и много подходящо в техния случай „приятелю”.

Младежът с потника изобщо не подозираше за съществуването на това наистина странно приятелство. Четвърт век не подозираше. Не подозираше и след като двайсет и петте години си отидоха и се заредиха нови години. Така и никога не разбра, че някой е разговарял с него.

Дочети...

Кирил и Методи

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").  

 

На Кирил и друг път му се беше случвало. Отдавна-отдавна бе срещал още неколцина с името Методи: кратковременни познати, на които вече не помнеше лицата.

Днес обаче кой знае защо го досмеша, когато стисна ръката на този Методи. Хем и предварително знаеше името на хазяина си за идната седмица. Самите имена прозвучаха весело и някак предизвикателно сред полудивия балкан, който нагоре съвсем подивяваше. Нагоре… Нагоре се виеше нещо като път, по-скоро нещо като ровенина от асфалтови остатъци, от насипан тук-там трошляк, от камъни, скали и гола суха земя. Нещото бе стръмно и тясно, а отгоре го печеше следобедното августовско слънце.

- Да вървим да занесем науката и просветата към билото! – рече бодро планинецът.

Явно и на него му бе смешно, макар че нямаше нищо смешно.

Дочети...

Нощ

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

  

Мъжът безшумно приближи по пътеката между седалките.

- Добър вечер – поздрави съвсем тихо.

- Проблем ли има? – поизвърна се шофьорът.

- Не, не, всичко е наред.

- Казвайте!

- Искате ли компания? – попита мъжът.

- Обикновено не.

- А тази нощ?

Автобусът гълташе магистралата със сто километра в час, осветената от фаровете лента обречено летеше право под гумите му. Изглеждаше някак нереално, докато мъжът наблюдаваше така отвисоко. Нереално, но своеобразно красиво.

Дочети...

Странно

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

Не бяха се виждали от поне петнайсет години. Съдбата ги срещна за кратко в подходящ момент, за да поприказват от сърце и душа, както го бяха правили неведнъж в ония далечни времена, когато отношенията им бяха стигнали до топлотата на съпричастието, макар и в рамките на колегиалността. Топлотата често ги предразполагаше към разговори от сърце и душа. Нищо не им пречеше тогава, контактите им бяха всекидневни. Нищо не им пречеше и сега, не бързаха за никъде в късния мразовит следобед.

- Мога да се прибера и довечера – засмя се писателят, искрено зарадван от срещата им.

- Мога да се отбия в галерията малко преди да затворят – пое си дъх художничката, когато той я пусна от прегръдките си.

- Отиваме да гуляем с кафе и сладкиши!

- С кафе и много сладкиши – поправи го тя.

Дочети...

Майка България

 

Този текст е част от книгата ми „Извънвремието” с подзаглавие „Хроника на неродилото се бъдеще”, 2002 г. Написах я през 1997-ма. Действието в тази глава се развива през 1996-а по време на изборите за президент, когато Петър Стоянов спечели срещу Иван Маразов. Всичко споделено е абсолютно автентично. Всичко описано е лично преживяно. Времето тече и всичко се променя. Вероятно повечето от действащите лица вече са покойници. Времето тече и много неща у нас не се променят. След 18 години отново и отново злото е алтернатива за стотици хиляди нещастни хора, наши сънародници. Или за милиони? След 18 години отново и отново изборът на злото е сред най-предпочитаните. Питам се докога?

Дочети...

Верния пазач

 

Разказът по-долу ще е част от сборника, който готвя. Всички разкази в него са почти изцяло диалогични. Понякога на моите герои им се случва да водят беседа не със себеподобните си. И този разказ е точно такъв.

 

Добри харесваше името си отскоро. Навръх рождения си ден, когато навърши четиридесет, се сети за името си. Бог само знае защо се сети и се замисли. Не помнеше откога не беше се замислял за името си, както не се замисляме и за много други неща от всекидневието си, с които сме свикнали. Така или иначе – замисли се, а краткият му размисъл завърши с утешителното и доста ласкателното заключение, че името си му подхожда. 

За първи път си позволяваше да се самовъзнагради с подобно заключение. Той поначало избягваше да заключава – поне категорично – каквото и да е из тая тръпна материя за доброто и добротворството. Както и да е, оттогава харесваше името си. Има-няма две години.

Дочети...

Любов

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа"). 

 

- Не се държах добре.

- Не това е проблемът.

- Не се въздържах.

- Не търсиш там, където трябва.

- Не проявих разбиране.

- Не е това.

- Не проявих толерантност.

- Не е проблем.

- Не беше ли проблем да те сравнявам с бившата си жена, с други свои връзки.

- Не мисля.

- Не се гордея с поведението си.

- Всичките ни реплики започват с „не” – отбеляза жената.

Дочети...

Апостолите

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").  

 

Ранната вечер на ранната мартенска пролет вече бе паднала и им предстоеше четиричасов разговор до след полунощ. И двамата не знаеха, че ги очаква толкова дълга беседа, и то на четири очи. И двамата не предполагаха, че странният им разговор ще се окаже чак толкова продължителен. А в началото домакинът дори не се догаждаше за какво ще приказват.

Гостът бе пристигнал привечер – без покана, без предварителна уговорка, само бе звъннал по телефона, че ще се отбие след работа. Любезно бе отклонил предложението на най-добрия си приятел да вземе и жена си със себе си, та импровизирано да си направят кратко семейно парти в средата на седмицата. Дойде сам, вечеряха тримата в кухнята, а сега, малко след осем, домакинята ги остави сами да се оправят с масата, с напитките и със себе си.

Дочети...

При извора

 

Разказът по-долу ще бъде включен в сборника, който готвя за догодина. Всички разкази в него са почти изцяло диалогични. Понякога на моите герои им се случва да водят беседа не със себеподобните си. Този разказ е точно такъв.

 

Мъжът седеше на самия бряг на реката и вече от половин час ѝ разправяше живота си. Разказът му излизаше малко объркан и доста накъсан, но реката го слушаше внимателно и се намесваше само от време на време.

- Много е успокояващо – засмя се изведнъж мъжът на хрумването си. – Мога да си говоря до довечера и да не се притеснявам, че ще ти писне и ще хукнеш нанякъде.

Дочети...

Докато светът си почиваше

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа"). 

 

Дядото се бе поизлегнал на мекия диван в хола, а срещу него, удобно облегнати на стената, седяха по местата си Том, Джери и Мечо Пух. И трите плюшени играчки бяха много красиви, както винаги гледаха умно и спокойно, но този неделен следобед и малко някак с очакване. Детето спеше оттатък в стаята си, родителите му бяха на гости, а светът си почиваше.

- Искате ли да ви разкажа какви играчки имах аз? – обади се дядото.

- Ами да! – веднага се отзова Мечо Пух. – Аз много обичам да разказвам за себе си.

- Той ще разказва, не ти! – скастри го Том.

- Да де – кимна усмихнат Мечо Пух.

- Но той ще разказва не за теб, а за себе си! – намеси се Джери.

- И аз това обичам, да разказвам за себе си – разпери лапи Мечо Пух и се приготви да слуша.

Първо въздъхна Том, после въздъхна и Джери, но и те се настроиха да слушат.

Дочети...

Битие

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

Отецът служеше долу в града, в собствената си, така да се каже, църква. Собствена, понеже той лично я поддържаше, а жена му се грижеше за двора, за цветята, тревата, чистотата на плочника и пейките, за женските неща.Собствена, понеже църквите в градчето бяха три, а неговата се падаше най-крайната, в подножието на планината, и някак се водеше квартална, странична, изолирана. Отецът нямаше нищо против. 

Дочети...

Очите

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа"). 

 

- Ей, батка, много ме зарадва ти днес! – възкликна радостно младежът, а очите му продължаваха все така щастливо да сияят.

- Не съм се сещал поне от десет години, че ми викаше батка.

- Така ти викам аз.

Възрастният мъж се усмихна.

- Разкажи ми всичко! Ама всичко! Откакто не сме се виждали, та досега.

- Не мога – поклати глава възрастният. – Имам най-много два часа свободни.

- Че за два часа можеш да ми разкажеш бавно-бавно целия си живот и да помълчим половин час!

- Тридесет и шест години са това.

- Тридесет и шест години е добро число за разказване.

- Нещо като равносметка?

- Тридесет и шест години е добро число и за равносметка. Защо не?

- Ами да опитам – рече възрастният мъж.

Дочети...

Пак

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа"). 

 
- Нека седнем на съседната пейка – предложи мъжът. 
Усмихваха се само очите му, ала малкият едва ли забеляза.
- Не, на тази.
- Пак ли на тази?
- Пак.
- Всеки път седим на нея. Не ти ли се иска да седнем на другата?
- Не, искам пак на нея.
- Винаги на нея.
- Пак на нея – поправи го хлапето.
- Добре, ето сядаме пак на нея.
- Не така.
- А как? – разпери невинно ръце възрастният мъж.
- Ти там!
- О, забравих! – не издържа той и прихна. – Ти трябва да си отляво.
- Пак забрави.
- Съжалявам. Пак съжалявам.

Дочети...

Инвалиди

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа"). 

 

Двамата зрели мъже се наслаждаваха на отпуската си. Единият малко над, другият малко под петдесетте, високи, здрави, с добре запазени фигури, те седяха на меката скала и наблюдаваха играта на кротките морски вълнички. Синята чиста вода едва-едва обливаше „Костенурката”, както те наричаха огромната гладка скала заради удобно заобления й приветлив гръб. Вълните нежно галеха „Костенурката”, плискайки я от лявата й страна, понеже главата й гледаше на юг, към Турция.

Дочети...

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn