Копнеж и алкохол

phpqhjzw8 800x Действието в тази далечна история се разви през втората половина на 70-те години на ХХ век. Никак не съм сигурен дали „разви” е точната дума, а не „разля”. И за „действие” се колебая. Да се каже обаче, че не действахме, а сме седели пред чашите си със скръстени ръце и затворени усти, също не е справедливо. Пиенето също е действие, ако не и свещенодействие, както си мислехме едно време. Така че – нека да е действие. Действащите или дейните лица бяхме студенти от най-старото учебно заведение в България, при това от най-стария факултет. Не бяхме първокурсници, всички с едно изключение бяхме гнили цели две години в казармата, сиреч зрели мъже бяхме, макар и съвсем млади. Съвсем млада бе и зрелостта ни, ако мога да си позволя такъв пирует със значението на думите.

Дочети...

Стринка Мара

testoСтринка Мара живееше през една къща и съответно през двор от нас. Нас – нашето семейство – се състоеше от баба ми с дядо ми и моя милост. Имах си родители в далечна и напълно непозната София, ала семейството ми беше тук, в градчето насред Дунавската хълмиста равнина, както пишеше в моя любим атлас от онова време. Адресът на стринка Мара и нейното семейство бе на улица „Цар Симеон” 44, а ние – на 48. На любознателните вероятно ще им е любознателно да научат, че по едно време „Цар Симеон” бе преименувана на „Симеон”, но после върнаха титлата на странния, неведом за мен Симеон. Бил съм много малък да помня кога ставаха тези възродителни процеси „напред и назад”, но вероятно са били свързани с модернизацията на улицата, където мина онази част детството ми в провинцията, която част не е свързана с двора и къщата на баба ми и дядо ми. Модернизацията е жива в паметта ми: докараха затворници (изобщо не се страхувахме от тях), камиони наизсипаха огромни камъни, които затворниците разбиваха с грамадни чукове, чиито дръжки бяха дълги горе-долу колкото нас, хлапетата, които с широко отворени, сиреч опулени очи следяхме работата им отдалеч, понеже бяхме предупредени, че някоя каменна люспа или парченце може да ни ослепи. Затворниците лека-полека превърнаха „Цар Симеон” от ровенина, която при дъжд ставаше непроходимо кално тресавище, в равна, твърда, здраво и гладко набита с трошляк улица, по която спокойно можеше да се кара дори колело, без да пукаш гуми. Тогава може би някой общински умник е решил, че такива хубави, нови, социалистически улици не могат да носят имената на разни лоши царе, душмани на народа и изедници, и се появиха „Симеон”, съседната „Асен” и прочее. (Забележително: долната улица, откъм центъра, не бе преименувана на „Димитър”, а си остана „Хаджи Димитър”, та хлапетията все така да се чудим що е то „хаджи”.) Помня тоя „антифеодален” идиотизъм по адреса върху писмата на майка ми. Скоро обаче царете бяха реабилитирани и на общинските умници пак им се наложи да сменят табелите.  

Дочети...

Успех

otlКогато човек е писател, принудителната изолация не го потиска толкова тежко, колкото гнети повечето хора. Писателят постоянно живее в изолация, само че тя е самопринудителна и е самоизолация. В този смисъл, колкото и да са неприятни, извънредното положение, карантината и другите ограничения заради коронавируса не променят кой знае колко разпорядъка на деня ми. От някаква нелепа гледна точка, от някакъв звучащ чудовищно зрителен ъгъл такова и толкова свободно време е благословено за писателя. Звучи като морален абсурд, но когато човек е писател, такива трагични причини да имаш възможност за по-задълбочена творческа работа се възприемат не по-спокойно, а сякаш някак по-философски. Освен ако не греша.

Разбира се, като всеки писател, който се приема за писател, и аз не знам какво в действителност означава човек да е писател. Колкото писатели, толкова човеци с различно субективно и пристрастно мнение за професията си. Това го споменавам само за яснота и правдивост на картината.

Дочети...

Схизмени асоциации

basilica-papale-san-paolo

Цяла нощ не заспах. За първи път щях да стъпя в Западна Европа, и то в Италия. Отделно тясната каюта, горната ми неудобна койка, лекото полюшване на кораба, кръстосващ между Игуменица в Гърция и Бари. Никога не бях пътувал с ферибот за почти 53-те си години.

Още на разсъмване стоях на носа и гледах как порим Адриатика. Морето бе абсолютно спокойно в средата на август, излъчваше чистота, някаква извънвременна ведрост. Същото това море, през което са преминавали венецианците, за да завладеят търговията по Средиземноморието. Виждах галерите им, виждах шапките на моряците. И постоянно се взирах към хоризонта, зад който в сутрешната мараня трябваше да бъде Италия. Беше Италия.

Сетне слънцето изгря зад гърба ни, издигна се, огря водите, далеч-далеч взе да се мержелее и суша. Фериботът сякаш едва се движеше, толкова ми липсваше търпение, но той се приближаваше, разбира се, към Бари според графика си. Показа се лека-полека и градът, чудесно вече се очертаваше и пристанището. Цветно, красиво, като пъстра застинала картина под южното слънце.

Дочети...

Амин!

blog angels to heaven 1540- Дядо ти кога е починал? – попита внезапно жената.

- Кой дядо? – уточни мъжът.

- Този, за когото първи се сещаш.

Мъжът кимна.

- Преди почти четиридесет години.

- Виждам го – съобщи жената.

Мъжът тръпнеше от благоговение, докато я слушаше.

- Прилича на теб – каза тя.

Той се усмихна, не я поправи.

- Атлетичен е.

Мъжът леко въздъхна.

- Един достолепен такъв, изглежда много мъдър.

- Той беше много мъдър – произнесе тихо.

Дочети...

„Пинк Флойд”

imagesSPetkaДнес, когато се връщам в спомените си повече от четвърт век назад, ми е трудно да повярвам колко много съм обичал „Пинк Флойд”. Знам, че съм ги обичал, както впрочем ги обичам и днес, много добре помня, че ги обичах, много добре помня и откога ги обичам – още от оня ролков магнетофон на моя някогашен приятел, докато слушахме смълчани от възторг първите им албуми, особено „Тъмната страна на луната”. Помня, но все пак ми е някак странно да допусна, че толкова много съм ги обичал.

Ясните, недвусмислените спомени обаче не лъжат. Било е каквото е било.

Покрай моята юношеско-младежка-мъжка любов и двамата ми сина обичаха „Пинк Флойд”. Вече бяха достатъчно пораснали, за да разбират, че има защо.

Спомените ми са ярки и точни, споменах го, а фактите лесно се проверяват факти ли са или заблуди.

Дочети...

Глад

kornica1 1458977929Зима. Януари. Шест часът е. Тъмно.

Току-що сме се прибрали от детската градина с почти шестгодишния младеж.

- Дядо, гладен съм.

Започва се.

- Не си гладен.

- Много съм гладен.

- Ял си следобедна закуска само преди два часа.

- Ама тя беше малко. Умирам от глад.

- Не, не умираш.

Как не му омръзва едно и също всяка вечер!

*

Прадядо му на младия мъж, тоест баща ми, бе военен журналист и връзкар, разбира се. Поне когато бях на осемнайсет години, вече беше як връзкар, дума да не става. Як връзкар в онази армия, народната. Майка ми ще трябва здраво да го е била натиснала и волю-неволю той се беше захванал да ме уреди на по-лека военна служба. Хич даже не се интересувах, живеех си живота, вече бях приет и студент. Тогава, през 1972-ра, приетите студенти отиваха войници за две години, а чак после учеха каквото учеха. Не беше моя работа къде ще служа, нищо не зависеше от мен, но следва да призная, че имах доверие на баща си, сиреч на връзките му. И още нещо да отбележа само мимоходом: не смятах, че не е редно да използвам връзките на баща си и въобще каквито и да било връзки за каквото и да било. Допускам, че при осем милиона тогавашно население на осем души може и да им е минавала такава мисъл от време на време, но това е допускане, в което не вярвам особено.

Дочети...

Пролетен дъжд

 

Този разказ е третият от новия ми сборник, който още няма заглавие. Съдържа десет разказа – къси, дълги, всякакви. Написах ги в първите месеци на тази странна година, след като ги бях „износил” достатъчно, някои с десетилетия.

 

Мъжът паркира малко по-далеч от входа на старата кооперация, където живееше. Успя да вмъкне семейната кола в пространството, което съседите бяха оставили, загаси двигателя, излезе отвън. Бе още рано да се смрачава за късния април, но небето бе почерняло от тежките облаци. Мъжът ги огледа преценяващо, сякаш разбираше от пролетни дъждовни облаци. И тъй като почти нищо не разбираше, реши, че най-добре е да вземе чадъра от багажника. Той нали затова лежеше там: ако завали и му потрябва. Прибираше се от работа, чадърът нямаше да му натежи за тези петдесетина метра до неговия вход. Утре щеше да го свали обратно и да го метне отзад в колата.

Тъкмо посягаше към багажника и прокапа. Той вдигна капака, грабна чадъра, а докато заключи, небето бързо се отпуши, заваля като из ведро.

И тогава нахлуха спомените – и те заваляха като из ведро. В един миг, абсолютно неочаквано вдън съзнанието му се бе появило някакво огромно ведро и го заливаше с цветни ярки спомени.

Дочети...

Пастирче на нощта

Statue-of-Jesus-Christ-The-Redeemer-Rio-de-Janeiro-Brazil-1024x640

Този разказ е вторият от новия ми сборник, който още няма заглавие. Съдържа десет разказа – къси, дълги, всякакви. Написах ги в първите месеци на тази странна година, след като ги бях „износил” достатъчно, някои с десетилетия. Напоследък ги редактирах, а от днес лека-полека ще ги публикувам в сайта си и във фейсбук. Ще пускам разказите в поредността, в която ги написах. Не знам дали ще ги издавам в книжно тяло, не знам дали няма да добавя и нови (и по-стари), ако реша да ги събера в книга. Със сигурност обаче по-нататък ще създам общ файл и ще го преобразувам в електронна книга за свободно четене. Ще видим кое как ще е, то ще си покаже. Да сме живи и здрави най-напред и най-важното.

 

Най-добре е да започна със странната география и не по-малко странната геометрия в този странен разказ. Странен ще е разказът, нека да е странно и началото му, че иначе съвсем ще объркам читателя.

Седя на ученически чин, обърнат към нещо като коридор ли е, предверие ли е, не мога да го определя заради особената белезникава светлина, идеща оттам. Това е север. Чинът гледа на север, съответно и аз. Вдясно ми се пада изток, включително, както ще науча след минути, най-далечният изток, който можех да си представя. След малко не само ще си го представя, но и ще го виждам. Съвсем малко още търпение. Вляво е запад, ама какъв само запад! Зад гърба ми е юг. (И той като „чистия” север не играе обаче никаква роля през тази и следващата нощ.)

Дочети...

Мили Боже!

 

Този разказ е първият от новия ми сборник, който още няма заглавие. Съдържа десет разказа – къси, дълги, всякакви. Написах ги в първите месеци на тази странна година, след като ги бях „износил” достатъчно, някои с десетилетия. Напоследък ги редактирах, а от днес лека-полека ще ги публикувам в сайта си и във фейсбук. Ще пускам разказите в поредността, в която ги написах. Не знам дали ще ги издавам в книжно тяло, не знам дали няма да добавя и нови (и по-стари), ако реша да ги събера в книга. Със сигурност обаче по-нататък ще създам общ файл и ще го преобразувам в електронна книга за свободно четене. Ще видим кое как ще е, то ще си покаже. Да сме живи и здрави най-напред и най-важното.

Дочети...

Всичко има смисъл. Господ не познава безсмислието

 

Upovanie cover

Дойде времето и на новия ми роман „Неведомите пътища на упованието”. Отново издателство „Факел”, отново съвместно дело с неуморимия Румен Леонидов. По-долу е четвъртият последен откъс от романа.

 

- Имаш ли някакви въпроси? – поинтересува се небесният водач.

- Хиляди – отвърна веднага човекът.

- Имаш право на три. Толкова ми е мярката за теб.

- Благодаря.

- Аз обаче ще те питам по-напред. Искаш ли вече да се прибереш у дома?

Антон чу въпроса и блокира. Не можеше да повярва, че не знае какво да отвърне. Не можеше да повярва, че не е способен да определи иска ли да се върне на Земята при близките си, при децата от сиропиталищата, при хората.

- Ако трябва да бъда напълно откровен… – продума плахо.

- Трябва, трябва – вметна Учителят.

- Не мога да преценя – призна си Антон.

Дочети...

Изгонете търговците на души от храма на живота ви и ще познаете какво означава свободно да дишаш и свободно да гледаш право в светлия лик на правдата

 

I Reche Bog

 

Това е последният откъс от романа „И рече Бог“. Преизданието на книгата отдавна вече е в книжарниците.

 

 Само за минути около магазина се скупчи хилядно множество, което бързо утихна, когато Христос вдигна високо десница с вперен някъде далече над народа замислен взор.

- Аз съм, скъпи чеда мои – проговори кротко. – Аз съм, Господ Бог ваш. Аз съм, Христос, Спасителят ваш.

Божественият мек глас звучеше високо и ясно. Чуха се викове, възклицания, стенания, тълпата се люшна напред. Мнозина отзад обаче не бяха чули добре, питаха, молеха предните да им повторят.

- Истина ви казвам, любими мои – огледа се бавно Христос, – този път няма да ме разпънат публично. Този път няма да пострадам заради спасението ви. Не е нужно вече.

Отвсякъде зашъткаха и скоро над площада легна пълна тишина.

Дочети...

Ще е благодат за теб, когато прозреш отвъд стената

 

Upovanie cover

Дойде времето и на новия ми роман „Неведомите пътища на упованието”. Отново издателство „Факел”, отново съвместно дело с неуморимия Румен Леонидов. Публикувам няколко откъса. По-долу е третият.

 

 

Елена го чакаше на ъгъла само с дамската си чанта, докато той бе преметнал сак на рамо.

- Взел съм си международния паспорт, разни документи – съобщи ѝ вместо поздрав.

- Много добре, но надали ще ти потрябват – кимна тя.

- Как така няма да ми потрябват? – недоумя той.

Тя мълком го поведе по тротоара покрай шумния трафик.

- Няма ли да вземем такси до летището? – наруши той мълчанието ѝ.

- Няма – пак го изненада тя.

- Тоест?

- По-просто е – погледна го някак особено Елена.

Антон изтръпна от този взор, който властно му напомни коя е тя и на какво е способна.

Дочети...

Аз съм част от Христа, моята душа, моята същност е част от душата, от същността на Христа, а не е пленник на земната тлен

 

I Reche Bog

 

Дойде време за преиздание на романа „И рече Бог“, вдъхновен от Висшите ни Духовни Учители. Вниманието към него отново бе привлечено заради книгата ми „Роялът на ангела“ (изд. „Факел“, 2017). Там най-подробно описах как „слезе“ до мен идеята за „И рече Бог“, как се разгръщаше замисълът, как благодарение на ангела Ханс и моята близка приятелка Вергиния Мартева получих всички мъдри послания, включени в романа. В „Роялът на ангела“ споделих и цялата чиста радост около реализацията на „И рече Бог“.

Книгата вече е в книжарниците. Периодично публикувам в сайта си откъси от романа. Това е предпоследният.

 

 

- Далеч оттук стотици милиони хора наричат външния план на живота мая – продължи тихо Христос. – Наричат го илюзия. В определен смисъл – и то много дълбок смисъл – външната форма на живота наистина е илюзия. Нищо от маята няма дълготрайно значение. Нищо от измамната, земната, материалната, реалната ви уж действителност в действителност няма да пребъде. В истинската, в Божията, в моята действителност, дъщери и синове мои, външната форма на живота тук не е важна. Видимото, тленното в крайна сметка е без значение. Има значение само растежът на душите ви, по-скоро цъфтежът на душите ви по моя път – пътя на истината и вечния Единен живот.

Дочети...

Старата добра приятелка от памтивека

 

Upovanie cover

Дойде времето и на новия ми роман „Неведомите пътища на упованието”. Отново издателство „Факел”, отново съвместно дело с неуморимия Румен Леонидов. Публикувам няколко откъса. По-долу е вторият.

 

След още дни на колебание и нарастващ яд към себе си Антон позвъни на входната врата на собствения си дом. Бе отишъл в късната вечер без предупреждение, без покана, без нито дума поне за намек какво възнамерява да върши.

Жена му не бе особено изненадана, но не скри, че никак не ѝ е приятно така да нахълтва в личното ѝ време, пък защо не и пространство. Повече от пет месеца вече този апартамент бе нейното лично пространство, нали така?

Дъщеря му не си беше у дома. Не че момичето щеше да му пречи или да го затрудни в изповедта му, но така бе по-добре.

- Гладен ли си? – попита го жената, с която бе живял толкова много години в труден, сложен, понякога доста бурен брак.

- Само чай, моля – отвърна той.

- Някакъв по-специален?

- Не, не – заръкомаха Антон, преди да се усети как налудничаво се държи. – Стопли в каната вода и ми донеси някакъв билков от онзи в пликчетата. Бих искал да поговорим.

Тя кимна, отиде до кухнята и се върна след две минути.

- Да не си подал най-после молба за развод? – осведоми се, докато се настаняваше срещу него. – Без да ме предупредиш?

Дочети...

Аз съм този, който пресътворява упованието в земна реалност

 

I Reche Bog

 

Дойде време за преиздание на романа „И рече Бог“, вдъхновен от Висшите ни Духовни Учители. Вниманието към него отново бе привлечено заради книгата ми „Роялът на ангела“ (изд. „Факел“, 2017). Там най-подробно описах как „слезе“ до мен идеята за „И рече Бог“, как се разгръщаше замисълът, как благодарение на ангела Ханс и моята близка приятелка Вергиния Мартева получих всички мъдри послания, включени в романа. В „Роялът на ангела“ споделих и цялата чиста радост около реализацията на „И рече Бог“.

Книгата е готова, вече трябва да е в книжарниците. Периодично публикувам в сайта си откъси от романа. Това е четвъртият.

 

Човекът безмълвно се молеше, когато Христос тихо приседна до него. Молеше се в същия храм, където Господ позова Петър Спасов да тръгне след него. Спасителят смирено слушаше проникновената молитва, която на този свят знаеха само той и слепецът, слушаше и приемаше топлите, нежните, съдбовните за художника думи. Макар и негласни, те ясно звучаха в необятното Божие съзнание и за кой ли път изпълваха Христа с благоговение пред това велико небесно създание – човека, способно и на такива изключителни подвизи.

Слепецът свали допрените си длани, прекръсти се три пъти, но не стана да си ходи. Белият му бастун едва-едва докосваше крака му.

Дочети...

Имаме още много недовършена работа

 

Upovanie cover

Дойде времето и на новия ми роман „Неведомите пътища на упованието”. Отново издателство „Факел”, отново съвместно дело с неуморимия Румен Леонидов. Публикувам няколко откъса. По-долу е първият.

 

Ескалаторът на метрото пълзеше нагоре. По навик мъжът гледаше лицата на хората, които слизаха със съседния ескалатор. Не се съсредоточаваше конкретно върху някого, а погледът му спираше за секунда-две само върху лицето, запечатваше го в съзнанието си. След миг очите му вече бяха върху друго лице.

Долу прогърмя влакът, от който бе слязъл, затихна в тунела.

Както всяка привечер лицата на хората болезнено си приличаха. И на тези, чиито взор бе забит в телефоните им, и на другите, които просто бързаха проклетият ескалатор да ги свали долу, понеже насрещният влак вече глухо тътнеше, преди да се измъкне от тъмницата на светло.

По лицата се четеше умора. Незаличима, наслагвана ден след ден умора от края на тазгодишния август до тези декемврийски дни. Плюс старите слоеве умора от предишните години и десетилетия. Някои лица бяха белязани от отчаяние, също много старо, Господ го знае откога. Безразличието лежеше по лицата доста по-често от отчаянието, тъпотата – по-рядко. Мъжът знаеше, а и виждаше, постоянно виждаше, че лицата на сънародниците му изразяват и радост, и озарение, и благочестие, и смирена вяра, и онази тиха мъдра тъга, която е един от изворите на всичко чисто в помислите ни. Знаеше и виждаше, ала предпочиташе да обръща внимание на съсипията, обезсърчението, равнодушието, глупостта.

Дочети...

Блазе томува, който не загърбва, а се е обърнал с открито лице към светлината!

 

I Reche Bog

Дойде време за преиздание на романа „И рече Бог“, вдъхновен от Висшите ни Духовни Учители. Вниманието към него отново бе привлечено заради книгата ми „Роялът на ангела“ (изд. „Факел“, 2017). Там най-подробно описах как „слезе“ до мен идеята за „И рече Бог“, как се разгръщаше замисълът, как благодарение на ангела Ханс и моята близка приятелка Вергиния Мартева получих всички мъдри послания, включени в романа. В „Роялът на ангела“ споделих и цялата чиста радост около реализацията на „И рече Бог“.

Преизданието ще се появи през юни. Периодично публикувам в сайта си откъси от романа. Това е третият.

 

- Аз познавам баща ти. – Савов спря да се усмихва, лицето му се изопна от очакването на нещо неприятно. – Не, не съм дошъл да ти прося услуга или пари. – Лицето на оплешивяващия се отпусна, макар и никак да не му харесваше, че странният млад мъж му говори на „ти”. – Дошъл съм да ти кажа няколко думи.

Дочети...

2018. Любови на село

 

Кой е казал, че няма истинска любов у нас? Предана, сърцераздирателна, обречена любов! Има, има такава любов! Ако не в града, то поне на село.

Дочети...

Самотата е цената, която истинският творец доброволно заплаща за правото да твори правда и красота

 

I Reche Bog

Дойде време за преиздание на романа „И рече Бог“, вдъхновен от Висшите ни Духовни Учители. Вниманието към него отново бе привлечено заради книгата ми „Роялът на ангела“ (изд. „Факел“, 2017). Там най-подробно описах как „слезе“ до мен идеята за „И рече Бог“, как се разгръщаше замисълът, как благодарение на ангела Ханс и моята близка приятелка Вергиния Мартева получих всички мъдри послания, включени в романа. В „Роялът на ангела“ споделих и цялата чиста радост около реализацията на „И рече Бог“.

Преизданието ще се появи през юни. Периодично ще публикувам в сайта си няколко откъса от романа. Това е вторият.

 

Радостина полека избърса очите си.

- Дъще, кажи му – кимна ѝ Христос към Петър.

Жената бързо смачка хартиената носна кърпичка, пъхна я в чантата си и тъкмо да попита сащисана: „Какво да му кажа, Светли Боже?”, в главата ѝ тихо заромони ласкав глас, който не беше Христовият глас, звучащ одеве в храма в умовете и на трима им. Непознатият глас я приветства, позова я да се съсредоточи. Съвършено изумена, тя едва успя да промълви:

- Чувам глас.

Дочети...

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com