Нов откъс от "Балада за златната есен"
- 16 Октомври 2025
Драги приятели, публикувам нов откъс от новия ми роман „Балада за златната есен“ с подзаглавие „Кръжокът на съдията Жечев при Клуба на смирените сърца“. Да, прави сте: правя препратка към великия хит на Бийтълс за сержанта Пепърс и неговия клуб на самотните сърца. В книгата ще прочетете кое как е. По-долу: малко от атмосферата на сбирките на "кръжока".
Този път се събраха дванайсет души. Маргарит Иванов се запозна с още една жена, която бе пропуснала последните два петъка. Крехка, усмихната жена, която още работеше от време на време като гардеробиерка из театрите.
Първото, за което Стоян Жечев разпита, бе как е сестрата на бившия служител в енергото. Хич не беше добре. Всички се разговориха, но водещият не обели дума, че новият член възнамерява да чете нещо на тази мъчителна тема.
Днес се бяха натрупали доста проблеми за обсъждане. Поетът имаше усещането, че някои болки са били нарочени за споделяне предишния петък, но банкетът или сянката на предстоящата смърт на непознат, но все пак свързан с тях човек, ги бяха отложили с една седмица.
Ставаше късно, наближаваше девет. Групата си мислеше, че приключват. Стоян Жечев погледна подканящо Маргарит Иванов, поетът го погледна въпросително, съдията поклати глава и рече:
- Господин Иванов ни е подготвил малко литературно четене за тази вечер. Има ли уморени?
Зашумяха. Нямаше уморени комай. Или поне никой не предложи да си ходят.
- Да спомена какво знам – добави Жечев. – Почти нищо. Маргарит е избрал някакъв пасаж от книга, където се говори за смъртта. А после ще ни прочете малко есе, което трябва да е написал тия дни.
След минута настъпи пълна тишина. Поетът се постара да надмогне на желанието си и нито веднъж не погледна към докторката как е реагирала на внезапната промяна на тазвечерния разпорядък. Използва времето да бърка по чантата си, да вади и подрежда листа.
- Стоян точно обясни какво ми се щеше да направя – започна тихо. – Този текст от книгата е малко дълъг, а вечерта напредна. Ще прочета само малко и ще ти го дам да го видиш – обърна се изведнъж към изненадания енергетик. – Ако прецениш, че е добре за нея, прочети го на сестра си.
- Тя и сама може – обади се след малко човекът.
- Още по-добре.
Поетът съобщи коя е книгата, обясни с няколко изречения защо е измежду любимите му, въведе ги, че това е разговор между пастор, който ще си иде буквално след часове, и негов мъдър приятел. Помълча. Този път ги огледа всички, кимна на себе си и започна да чете. Гласът му бе равен, но и малко развълнуван.
„Вероятно това е една от последните ми лунни нощи, когато още съм на крака и мога още да ценя красотата на земята, която винаги толкова съм обичал. Колко много пъти съм напътствал хората към престола на Отца. И колко рядко съм виждал истинно знание и истинна вяра. Колко често се стараех да победя страха на хората в последния им час. Сега, когато сам отивам при моя Отец, разбирам, че не страхът мъчи човека, а съзнанието за безполезно и безплодно изживения живот. Съзнанието за недостатъчна вярност към заветите на любовта, за недостатъчна чистота в преживения живот.“
Направи малка почивка да пийне вода от шишето си.
- А ето какво му казва мъдрецът – рече още по-тихо. – Съкращавам доста.
Очакваше, че някой може да поиска да прочете целия дълъг абзац, но цялата група мълчеше.
„Няма смърт, скъпи приятелю. В онзи момент, когато си отива последното физическо дихание, духът вече е изоставил формата, в която човекът е живял на земята. И тези, които приближават смъртта, както и онези, които се раждат на земята, вървят по своя път само за да се движат към съвършенството. В съвременното си възпитание човек попива толкова предразсъдъци, че дори не разбира как животът – целият велик Живот – се движи около него и в самия него. Ако във вашето сърце не живееше онази Светлина, която сега заобикаля нас двамата и всички около нас, вие нямаше да можете да стигнете до толкова високата чест, в която сте живели и живеете. В сърцето на човека съобразно с възходящото му развитие оживяват едно след друго качествата на онзи единен Живот, който той носи в себе си.“
Не издържа и се огледа за миг-два. Жечев бе забил взор в масата, братът на умиращата жена бе потънал в себе си, а очите на лекарката Тина бяха някак озадачени. Озадачени и Бог ги знае защо погаснали.
- И още малко – продължи поетът. – Това е по-нататък.
„Вие никога не сте мислили за живота на хората на земята като за вечен живот, а само като за живот, като отрязък от рождението до смъртта. А между другото това е поредица от животи на земята в продължение на векове. Няма места на небесата, където да се почива. Живото небе се труди по същия начин, както и живата земя. Ние си тръгваме оттук, трудим се, учим се, живеем в по-олекотени форми, по други закони, точно така, както на земята можем да живеем само по законите на земята.“
Маргарит Иванов сгъна трите листа на две и мълком ги подаде на енергетика. Мъжът се усмихна машинално и ги пъхна в джоба на якето си, увесено върху облегалката на стола.
- Надявам се да донесе поне малко утеха – продума поетът. – На теб също.
Никой не проговаряше.
- И есето ли е за смъртта и страховете ни? – попита високо математичката.
Гледаше обаче Жечев, а не автора.
- Той да обясни – отвърна съдията.
- Ако предпочитате, да забравим за есето – вметна Иванов.
- В никакъв случай – намеси се чиновникът.
Подкрепиха го, загълчаха.
- Есето е за битката у нас между горделивостта и смирението – разпери ръце поетът.
- Много добре! – одобри комично счетоводителят, сякаш точно тази битка не му даваше мира и само чакаше да изслуша есе за нея, та да мирне.
Избухна смях. Маргарит Иванов извади няколко листа от чантата си. Последният бе изписан само в началото, и то предимно с числа.
- Не е дълго – продума, утихна и стаята. – Ще говоря бавно, не мога да чета бързо.
И зачете. Есето започваше с уговорката, че няма изобщо да се спира какво представляват единият от седемте смъртни гряха – горделивостта, и неговият антипод смирението. Предвид възрастта и опита на аудиторията това било излишно.
Излишно било да акцентира и върху нравствената тежест на всяка от двете враждуващи от памтивека философски, екзистенциални, морални и така нататък ценности, категории, величини, качества. Пак по същата причина.
„Аз съм икономист и ще се опитам да представя горделивостта и смирението от по-различен ъгъл. Горделивостта е харчене на огромен ресурс за мимолетен или никакъв резултат. Горделивостта хаби напусто човешката ни енергия. То не ни носи печалба, а илюзии, които най-често впоследствие ни разбиват и опустошават. Напустите усилия на егоизма водят до опустошение, няма изключение от тази формула.“
Четеше тихо, спокойно, доста отчетливо и вече почти без никаква емоция.
Смирението, наопаки, било извънредно мъдра инвестиция в себе си. И в безсмъртната ни душа, и в сегашната ни личност. Самата дума смирение носела в себе си величествения си смисъл. Смирен, ти вече си с мира, ти вече другаруваш с мира, с него и в него си. Това било честен договор между душата ни и Бог или световния разум, световния промисъл – всеки може да си го нарича както иска, – договор за мир, покой, хармония у всеки от нас.
Горделивостта обаче не можела да се помири с тези договори, които по-напредналите люде сключвали с небесата. Как да се помири, като нямало мир у нея! Тя винаги ровела и рови да ни подмами и изкуши да повярваме, че сме нещо по-особено, по-различно, по-качествено от останалите. За жалост много често успявала и затова безспир наблюдаваме трагикомедията на жалките и нерядко смешни горделивци, преди животът да ги отрезви или най-често низвергне на дъното с надеждата да проумеят калпавия си избор.
На „калпавия избор“ съдията се позакашля, задъха се, овладя се, но така и не вдигна глава.
„Аз съм нов тук, но ще дръзна да кажа, че кръжокът ни е пример за смирение – продължи Маргарит Иванов, променяйки рязко насоката на есето си. – Кръжокът ни съществува, за да си помагаме поне малко от малко в стремежа ни да вършим добро, да правим нещо позитивно, нещо редно и просто човешко. И го вършим, смирено съзнавайки колко сме малки, дребни, немощни всеки поотделно, но не и като единно цяло. Алтернативата? Щяхме горделиво да се самолюбуваме, както правят мнозина от нас, да затлачим глупашки жизнените сокове у себе си и само да мърморим и се вайкаме колко лошо е всичко наоколо и колко несъвършени са всички наоколо. Освен нас, разбира се. Апропо, всички горделивци са глупаци.“
- Абсолютно вярно – обади се математичката.
Маргарит Иванов продължи да чете. Кръжокът бил още и страхотен урок, който всички присъстващи са преминали, щом са тук. Не се били поддали на инфлацията на добродетелите. Не се били поддали на обезценяването на ценните им книжа на житейската борса. Не се били поддали на инерцията. Защото често тъкмо инерцията била майка на горделивостта. Понеже била стократно по-лесна и по-лека от смирението. По-лесна и по-лека за съжителстване. И трябвало всеки един от присъстващите смирено да с гордее, че не е горделивец. Че не е капитулирал пред примамките на горделивостта.
Тук-там взеха да си шушукат, да коментират шепнешком.
- Моля! – обади се глухо Стоян Жечев.
- Още съвсем малко – съобщи Маргарит Иванов и пак зачете.
„На нашите години, струва ми се, е повече от наложително смирението да ни бъде постоянен спътник. То ще ни помогне да си направим добре счетоводството – какво сме постигнали в живота си дотук, какво още ни се ще да свършим, какво мечтаем да оставим след себе си, та дори и като спомен. Добър спомен: не е зле, нали? А горделивостта само би ни унизила с нелепостта си. Що се отнася до нея, не мога да се сетя да съществува нещо по-комично от горделив старец. По-комично е дори от горделивия глупак.
Бих ви предложил да се замислите само върху няколко неща. Едното е каква част от енергията на човечеството отива за задоволяване на горделивите ни страсти. А би могла да се използва за добро. Второто: запитайте се какво е трябвало да се случи през хилядолетията назад, за да ни има нас тук, днес, петък, в края на 2024-та година след Христа, в тази малка стая. Малка, тясна, пълна обаче с толкова много любов и надежди. Да, с надежди. Представете си веригата на произхода си назад, назад, назад. Всички чудеса и чудесии, за да сме живи сега и тук. Докъдето и да стигнем назад във времето, смирението вече ще се настанило у нас. Неусетно и смирено, кротко, ненатрапчиво. И ще ни помогне да не посрамваме в тези късни наши години непрекъсваемата – поне до нас – верига. А и да благодарим и да се порадваме, че сме част от нея.
И последно за размисъл. Безспорно, самомнението ни пречи да общуваме разкрепостено и свободно с ближните си. А какво по-ценно има на този грешен свят от общуването помежду ни? В този смисъл то, самомнението, тя, горделивостта, са пряк път към самотата. Нима някой иска да бъде самотен? А смирението е враг на самотата. То обаче е още по-голям, несломим враг на страха ни от смъртта. Ако не сте се замисляли над това досега, сторете го. И ще се убедите сами, че именно то, благословеното смирение, ни е събрало тук.
Разбира се, драги приятели, аз съм напълно наясно, че ние сме много несъвършени смиреници. И че ни тровят още тонове горделивост у нас, пък нека и да е само от време на време. Но самото осъзнаване на тази битка в душата ни е светъл път към доброто.“
- Това е… Дощя ми се за споделя тия неща и с вас… Благодаря ви.
Споделете
