Откъс от "Балада за златната есен"
- 07 Октомври 2025
Драги приятели, както обещах, публикувам откъс от новия ми роман „Балада за златната есен“ с подзаглавие „Кръжокът на съдията Жечев при Клуба на смирените сърца“. Да, прави сте: правя препратка към великия хит на Бийтълс за сержанта Пепърс и неговия клуб на самотните сърца. В книгата ще прочетете кое как е. По-долу ще се запознаете с двама от основните ми герои: Поетът (Маргарит Иванов) и лекарката Христина (Тина).
После заговориха за Жечев, за когото той вече бе информиран от нея. Предстояха му сериозни изследвания след Нова година – някои органи или функционирането им, както се бе изразила докторката, я караха да не е никак спокойна за него. Дробовете най-напред, жлъчка, бъбреци… „И нататък по реда си.“ Поне бе сигурна, че ще научат как е, а оттам насетне каквото могат, ще направят.
- Не е стар още – рече Тина, – но е водил безобразен живот.
- Мислиш ли?
- То си личи от изследванията. Пак добре, че той нищо не разбира какво пише там.
- Не бих се обзаложил – поклати глава поетът.
Тя смени темата. Изчака го да си изяде десерта, сервира кафе, преместиха се в хола ѝ: той на дивана, тя в очевидно любимото си кресло.
- Нали не бързаш? – осведоми се за всеки случай.
- Не, разбира се – засмя се той.
- Тогава, драги, хайде разкажи ми за себе си. Всичко, което прецениш, че може да ме интересува. Не се фукай, недей и да скромничиш.
- Не е ли малко подло от твоя страна?
- Не е. И не лъжи. Каквото не искаш да споделяш, премълчи го. Няма как да разбера, нищо не знам за теб.
- Как така нищо!
- Нищо от това, което е най-важно за мен.
- Това вече съвсем пък не е честно.
- Давай, давай, не ме мотай!
- А ти?
- Аз после. И то само ако преценя, че не е безсмислено.
- Няма що, страхотно си го измислила!
- Страхотните жени страхотно ги измисляме – гласеше веселият непреклонен отговор.
Не се получи като досадна изповед или скучна реч, понеже още от началото тя го прекъсваше, разпитваше, уточняваше, изобщо разприказваха се пак. Ала упоритата жена винаги го връщаше натам, накъдето искаше, и научаваше точно това, което искаше да научи – независимо допадаше ли ѝ или не. Не че Маргарит Иванов можеше да каже какво ѝ допада и какво не.
По някое време дори на него му стана любопитно не какви ги е вършил и какви ги е мислил, а го озадачи начинът, по който представяше житието-битието си. Наистина бе съвършено откровен и съвършено оголен. И ни най-малко не му пукаше, което вече буквално го изумяваше.
Умори се след час и половина-два. Не би било редно да не се спомене, че и той бе потънал много навътре в живота на Христина, просто така вървеше разговора им, откровено.
- Стигнах вече до пастора – изправи се тя, отиде в друга стая и донесе първия том да му го върне.
Седна, вгледа се в очите му.
- Още кафе? Нещо за пиене?
- Тази кана вода е достатъчна.
- Нека ти доверя – въздъхна жената и заговори кротко и някак странно логично и последователно: – Много съм ти благодарна, че беше искрен. Основното, което исках да проверя, бе дали пъзелчетата се напасват. Има ли някакво противоречие между онова, което чух от теб в кръжока, книгите, които четеш, нещата, които приказваш – и начина, по който си живял, всекидневието ти. Доверявам ти, не открих нищо смущаващо. Нямаш никаква идея колко съм удовлетворена.
- Удовлетворена? – обади се поетът.
- Добре де, не е това думата. Щастлива съм! Да, щастлива. Нямаш никаква идея колко е приятно очакванията да не те излъжат.
- Защо пък да нямам?
- Защото не си жена, глупчо!
- Това не го съобразих… Значи, ревизията е приключена?
- Просто си поговорихме за теб.
- И не съм подлец?
- Така ми с струва, Марго.
- Ще ме приемеш ли за приятел?
- Натам отиват нещата, Марго. Ще ме разочароваш ужасно, ако внезапно се окажеш подлец и ме накараш да те разприятелявам като във фейсбук.
- Още вода ми трябва – сипа си той втора чаша. – Мога ли да ти напомня, че хората се разочароват, когато преди това са били очаровани.
- Не е нужно, драги – не сваляше очите си от неговите лекарката. – Ти бе откровен и открит, дължа ти същото. Затова нека ти кажа, че скоро ще стана на 67 лазарника и съм малко бавничка с очароването. Не ми иде вече отръки.
- Да предложа друг израз? – усмихна ѝ се той.
- Да чуя.
- Изпитваш най-простичка лека симпатия.
- Би ли го повторил, но по-бавно.
Маргарит Иванов го повтори съвсем бавно.
- Не е и това, много е слабо – поклати някак вглъбено глава жената. – Я да ги оставим тези гатанки. Питай сега ти, ако нещо те гложди!
- Тази гатанка, мила Тина, е извънредно важна за мен – каза той.
- Нима допускаш, че за мен не е, мили Марго! – вдигна рамене тя. – Ще я отгатнем, да сме живи и здрави. Питай, не се притеснявай, ще ти разкажа всичко, което те интересува.
- Дано не те обидя, но засега почти нищо не искам да знам. Така ми е добре. Нека те опознавам постепенно.
- Ти избираш – вметна овладяно жената.
- Днес ще ти задам само три въпроса, много лесни са за отговор. Първият е имаш ли си приятел?
Тина прихна да се смее.
- Какво смешно казах? Гадже ли искаше да кажа?
- Днес е Коледа, човече! – клатеше красивата си глава тя. – Като ме гледаш така, имам ли си приятел?
- Тогава вторият въпрос. Защо?
- Значи си знаел отговора на първия!
- Допусках го.
- Отговорът на втория е: нямам, защото нямам. При много жени така се случва. Аз съм измежду тях.
- Трети и последен въпрос: защо си оставяш бяла косата? Много ти отива, ама нали има разни специални бели бои или платиненоруси ли бяха? Мързи ли те, или подчертаваш колко ти е гъста и хубава косата? Съзнавам, че въпросът ми е доста идиотски, но се питам още от оная вечер, когато те видях за първи път.
Тя го бе зяпнала леко и изглеждаше хем смешно, хем така по детски очарователна.
- Божичко, ти не се шегуваш!
- Бих ли посмял да се шегувам с такива неща! Нали ще ми издереш очите!
- Позна и за двете – внезапно се ухили Тина. – И ме мързи, адски ме мързи да се занимавам с бои и бойдисвачки, и се перча с хубавата си коса. Може и да е бабешка, но е хубава!
- Така си и мислех. Нямаше как да няма и малко перчене.
- Ама ми отива, нали?
Той само въздъхна, кимна.
- Хич не се зарадва на първия отговор – подметна закачливо тя, стана и се приготви да отнесе чашите за кафе в кухнята си.
Спря се на вратата на хола с чинийките в ръце, но Маргарит Иванов продължаваше да мълчи.
- Съжалявам, не биваше да го казвам – продума домакинята и го остави сам.
Той още премисляше какво да ѝ отговори, когато тя се върна, взе първия том от края на масата, свери нещо в съдържанието и отвори на съответната страница.
- Бих искала да поговорим за някои неща, които не разбирам – предложи кротко.
- Дано мога да ти бъда полезен – продума Маргарит.
- Ще можеш, ще можеш. Хей – сети се изведнъж тя, – имам още половин бутилка от онзиденшното уиски! Искаш ли?
Той не се поколеба нито секунда. Тъкмо щеше да си допремисли.
Докторката изчезна отново, донесе чаши, лед, ядки в красива кристална купичка. Настани се в креслото си, като предостави на него да налее, но му посочи, че желае буквално две глътки.
- Наздраве! – чукна чашата си о неговата.
- Наздраве!
Той отпи, вдига поглед. Очите ѝ бяха спокойни, но бдителни.
- Много се зарадвах на първия отговор – наклони леко глава Маргарит.
- Не забелязах, вероятно съм се разсеяла – леко вдигна рамо Тина.
- С годините свикнах да бъда сдържан във външната изява на радостта си – продължи мъжът. – Много ми помага, защото често се случва радостта ми да е била напразна или още по-често без основание.
- И си рече: сигурно и сега пак ще е така – предположи жената.
- Рекох си го, госпожо – кимна той. – Рекох си още, че сега не знам какво да правя, но знам, че каквото и да направя, ще усложня ужасно живота си. На мое място не е ли нормално човек да си рече такива неща? Ала се радвам…
- Объркваш ме – обади се тя.
- Ала се радвам, че чух каквото чух. С другото ще се справя някак си.
- Всичко е объркващо с теб. – Тина размърда пръста си, с който бе отбелязала мястото от книгата, листата прошумоляха. – И тази книга ме обърка, съвсем ме обърка. Толкова нови за мен неща! И още толкова не разбирам… Ала усещам невероятна топлина, докато я чета. И милост, милост… И такава благодат…
Тя тръсна глава, пресегна се, доля си още два пръста уиски и пусна три бучки лед отгоре им. Пи, подсмъркна:
- И през цялото време от главата ми не излиза, че това е любимата ти книга.
- Една от любимите – вметна той.
- Знаеш ли кое е хубавото? – усмихна се внезапно тя.
- Мога да изредя стотина неща – усмихна ѝ се и той.
- Ти си единственият, с когото мога да поговоря за нея. Ето тук най-напред. Това пък какво означава според теб?
И тя му прочете един кратък пасаж.
Навън отдавна се бе стъмнило, когато приключиха с книгата.
Споделете
