Мрежата
- 05 Ноември 2024
Това е частица от новия ми роман „Островът на утехата”. Заглавието на откъса е условно. Прилагам и разгърнатата корица на книгата без никакъв текст, просто да се полюбуваме.
- Хайде да сядаме, че днес ще побеседваме за мрежата. И утре също, и нататък, докато не си изясним и двамата тия мрежести загадки.
Загадки! И двамата! А липсваше дори и намек на шеговитост.
Срам не срам, може и да е дреболия, може и да е нищожна подробност, но Иво си признаваше, че част от сутрешното удоволствие от заниманията им с учителя Бели бе сокът, с който домакинът го черпеше. Той, гостът, си го наричаше за себе си „амброзията”. Струваше му се, че на този свят няма по-подходящо име.
- Сок? – смееха се очите на Бели.
- Да, моля – кимаше радостно Иво.
И почнаха.
- Йосиф ти е споменавал вече за паяжината, нали?
- Когато ми разказваше за разговорите си с нашия Васил Левски... И с другите.
- Но нищо подробно?
- Нищо.
- Сега ще се опитам да ти я опиша. Представи си твоя глобус, но с размерите на милата ни планета.
Иво се опита – нищо не се получи. Само дето въображаемият глобус се превърна в гигантско кълбо, но пак обозримо, и то с лекота обозримо.
Мъдрецът отсреща внимателно го следеше.
- И така е добре – одобри. – Сега си представи, че не е паяжина, а огромна рибарска мрежа – от много фини въжета, с дупките му, с възлите му, изпипана от ръцете на най-умелия Рибар в тази нашата вселена. И я е заметнал с присъщия за него широк жест – точен, щедър, целесъобразен. Следиш ли мисълта ми?
- Да. Колкото мога.
- Повтарям, целесъобразен. Мрежата целесъобразно покрива цялата ни земя. За него е видима – мрежата, за нас не. Но тя е простряна над земята от памтивека, сега си е пак там – или тук, ако повече ти харесва, – и ще бъде тук и следобед, и утре, и след като Надя се раздели с онова уж доброто момче, а то ще се случи буквално вдругиден едва ли не.
Ученикът подскочи на плетения си стол.
- Буквално?
- Рекох – едва ли не. Скоро ще е.
- Значи…
- Нали няма да кажеш сега, че искаш да си заминеш, за да я утешаваш?
- Не – отвърна Иво след секунда и три четвърти.
- Обещавам да ти разправя най-подробно как е минало и как тя се чувства.
- Моля те… Благодаря.
- Да продължим. Невидимата за хората мрежа хем прилича на рибарските, хем е доста особена. Божествено особена. Към Земята висят нишки, към всеки човек са протегнати тънки нишки, жички, като лъчи. Няма да уточнявам пак кой ги е протегнал. Като протегната ръка за помощ. Висят тези нишки, подобни на лъчи. Като изпъната ръка, протегната за помощ, която ръка не е срещнала ответния жест и ответната благодарност. Работи ли фантазията ти?
- Засега се справям – продума Иво.
- Огромното мнозинство от хората са слепи и безчувствени, потънали са в материалното, вече са до шия, а мътилката приижда. Какъв цвят е при теб?
- Кафява… Кафяво-сива… Сиво-черна…
- Много добре. Такава е и при мен. И мазна. И гъста. Материалното ги души и ги дави, персоналните им нишки висят непотърсени и непотребни над главите им, защото те са се навели над препълнените си чинии, над телефоните или над банковите си сметки. Или мечтаят за препълнени чинии и банкови сметки. Или са се вторачили в екрана на телевизорите. Или зяпат без ум и без посока нанякъде, но не и нагоре. Милиарди живи нишки висят отгоре, мъртви за тях; милиарди лъчи не работят, по тях не минава сигнал. Сигналът, заради който, единствено заради който са се пръкнали на тая земя. Милиарди непротегнати ръце – на богати и бедни, на умни и не много умни, на бели, черни, жълти и червени люде, които ръце не подръпват, не опъват своята лична жичка, не се включват в нея, не копнеят за небесните отговори и съответно не ги получават. Понякога мрежата досами тях трепти, звънти, вибрира, разтърсва се от връзката, от взаимното електричество между съседа им и Рибаря над мрежата – те не усещат, те дори и не подозират какво чудо се случа до тях, защото в чинията има още много храна или пък няма и страдат, а и в телефона те чакат куп есемеси или пък не те чакат и страдаш, а и по телевизията дават страхотен сериал…
- Аз бях такъв – обади се тихо Иво.
- Де, де, чак пък такъв! – не се съгласи учителят Бели. – Да бе такъв, нямаше да си тук. И сега щях да говоря на някого другиго, а не на теб.
Старецът изправи рамене.
- Нататък. Никой никого не обвинява. Милиарди хора са капнали от умора, от работа; изнемогват от страдания, от злободневни мъки; гаснат от неумение да си пазят енергията, която хабят за щяло и нещяло. И капват, изнемогват, гаснат. Беда. Ала всеблагата липса на обвинение не променя картината. Картината е такава, каквато е. Сиреч – каквато ти я нахвърлих. Капнал ли си, не вдигаш глава нагоре. Гаснеш ли, молиш се Богу, кръстиш се или биеш глава в земята, или седиш часове със събрани длани и с кръстосани крака, но нишката над теб виси недокосната, а почти опира главата ти. Тя е много и много благородна, освен че е упорита. Не се отказва. Не те изоставя. Не те съди. Подсказва ти по хиляди начини, че съществува и а-ха да те погъделичка по недосетливото теме, но тя няма право да те гъделичка, гъделичкането ѝ е забранено. Вековете, хилядолетията текат, а милиарди човешки същества продължават да не се досещат какво им е предложено и предоставено. Нещо неясно?
- Много неща.
- Имам предвид – в рисунката?
- В рисунката – не.
- Задръж образа във въображението си. Миналата година ти ме чу, вдигна глава, видя нишката и протегна десница. Ориентира се кое какво е. Включи контакта. Потече токът. Какво правим ние с отец Йосиф?
Иво слушаше внимателно как учителят ще продължи след риторичния въпрос, но въпросът се оказа съвсем не риторичен. Изчакваше го да отговори.
- Отглеждате ме като бебе – взе бързо да изрежда. – Помагате ми за всичко. Давате ми мъдростта си. Обичате ме.
- Я какви сме били ние с Йосиф! Би ли могъл да го обобщиш?
- Не схващам въпроса.
- Всички тия благости, дето ги изброи, в едно.
Иво помисли, вдигна безпомощно рамене.
- Ние сме енергетици – засмя се мъдрият старец. – Назначени сме в една от подстанциите и трансформираме Божието електричество по нишките, които са заработили. Нагласяваме волтажа, за да не прегори потребителят, силата на тока следим, охлабваме съпротивлението, ако нещо позапуши канала. Такива работи.
Младият мъж слушаше и изведнъж си представи учителя и дядо Йосиф, нахлупили жълти каски, облечени с ония специалните униформи с надпис отзад, с металните куфарчета в ръка… Как обикалят под мрежата в техния си участък на мрежата и току човъркат нещо по жиците, а малоумниците като него само скляпат с очи (и с уши!) и още нищо не разбират.
Стана му смешно и на него, но не си позволи да се разсмее.
- Вие сте от небесното министерство на енергетиката, така ли? – позволи си да попита предпазливо.
- На щат сме там. А по съвместителство сътрудничим и на други министерства – все така усмихнат кимна Бели.
- Не е възможно да не сте на трудов договор и в още едно министерство.
- Да чуя?
- Министерството на Божията милост.
- И ти си много мил – рече благо учителят. – Нека оставим нашите трудови взаимоотношения с небето, а да се върнем на мрежата. Коя е най-голямата трудност в точно тази наша дейност? Къде не можем да прекрачим, колкото и да ни се ще да го сторим, защото би противоречило на Божиите закони? Виждам по очите ти, че вече си се досетил.
- Преди малко си помислих за това. Ти ми намекна.
- То е. Да, сине, не ни е разрешено, направо – забранено ни е да се намесваме. Бог и на себе си е забранил. Божий закон! Човек трябва сам да направи своя собствен избор, сам да избере да вдигне очи към простора и да поеме Божията десница сам и доброволно. Тогава вече и токът му – неговият, личният му ток, – ще потече, и някой от колегите ни с дядо Йосиф ще притичва да помага при транслирането, и самият щастливец ще си помага, защото това електричество притежава способността да възражда и човешкия разум, и човешкото тяло. Разбира се – в Господните ни рамки, разбира се – в границите на даруваните ни възможности, в които сме орисани да бъдем и да пребъдем.
Иво съвсем стихна.
- Паяжината, момче мое, не е тайнство с един единствен аспект. Тя не е само най-сложна и най-величествена електрическа, така да я наречем, верига. Тя е и музикален инструмент.
Иво рязко вдигна очи. Очите на учителя Бели бяха непроницаеми.
- Ние с дядо Йосиф работим и ще работим с теб върху чувствителността ти в космичен смисъл. Ние те учим и ще те научим, повярвай, да усещаш паяжината не само на земята, но и другата, която Господ е разпрострял навред из вселената. Ще те научим да чувстваш и нея, доколкото позволяват способностите ти, а те не са малки. А колкото до нашата земна паяжина, можеш да бъдеш сигурен, че скоро „ще свириш” на нея, ще подръпваш нишките на мрежата като арфа, ще улавяш музиката ѝ и ще се включваш в хора ѝ. Паяжината, мрежата е предназначена и обхваща всички души, но не са кой знае колко онези, които се включват. А от включилите се най-много една трета или една четвърт създават свои отделни хорове, хорове от най-близки и сродни души, които свирят и пеят в разни земи и в разни времена. Един общ техен хор, който съществува без значение на времето и пространството. Ти си на път да станеш пълноправен член на своя небесно-земен хор.
Иво преглътна веднъж-дваж, но напрежението бе толкова високо, че не удържа и сълзи потекоха по скулите му. Не ги избърса, а попита с глух пресеклив глас:
- Учителю, ти в кой народ се роди?
- Кое раждане?
- Последното.
- Има ли значение за теб?
- Няма.
- Питай само това, което има значение?
- Разбрах кой я разпростира мрежата. Не разбрах той още с раждането ни ли ни дарява собствената ни нишка в нея.
- Още с първата глътка въздух. Нишката е над теб още преди да ти прережат пъпната връв. А ако не я използваш – нишката, най-често напусто е била инкарнация ти.
- Най-често? Защо не винаги?
- Защото се случва, и то не съвсем рядко, хора с безжизнени нишки да създават деца, пред които лежи добро бъдеще. Или да създават обстоятелства, при които мнозина около тях включват връзката си с Бога.
- Така ли?
- Така. Велика и необятна е Божията закрила. Питай още. Доколкото мога да преброя, мъчат те поне още двадесет и осем въпроса, за повечето от които и не подозираш. Ала нека най-напред ти отговоря на най-парливия.
Споделете
