Откъс от "Броеницата"
- 09 Май 2022
Допи ми се кафе. Слънцето бе още сравнително високо. Поех към центъра на селото.
Не беше лошо кафето на мегдана. Поприказвахме си със селяните кой какъв е и как я кара, кой вече си е приготвил дръвцата за зимата, а кой повече го е грижа ще му стигне ли ракията. Щеше да стигне, кога пък не е стигала?
Пак се защурах по горите.
Толкова беше спокойно и тихо, когато селото запали тук-там светлините си, толкова бе меко и времето, и настроението ми, че се замислих дали пак да не спя в колата някъде по поляните с горичките наоколо. Отложих решението си за по-късно. Както ми дойдеше на сърце, така щях да постъпя. Чакаше си ме и одеялото на задната седалка.
Не почувствах глад. Можех да вечерям преди да затворят ресторанта. А и нищо нямаше да ми се случи, ако не вечерям. В чантата ми бе останал още един сандвич, ето ти чудесна семпла вечеря за 65-годишен мъж, грижещ се за здравето си. Трябваше да започна постоянно да се грижа за здравето си, така е редно, ако искаш да живееш дълго.
Исках ли да живея дълго?
Легнах на тревата, подложих чантата под главата си, опитах се да следя цялото небе над себе си, което взорът ми обхващаше. Не помръдвах обаче, само очите ми се въртяха.
Какво означава дълго? Когато си на 25, е едно. Тогава ми се струваше, че ако доживея до 2000-а година, ще бъде чудесно, а аз ще съм доста възрастен. Ама разбира се, не 45-46 години! Веселба… Когато си на 65, е друго. Друг ти е взорът. Очите ти се въртят другояче. Понякога ти изглежда, че дори Чърчил е умрял рано, да не говорим за Солженицин и Рейгън. В смисъл – можеха още да си поживеят.
И моите приятели, които си отидоха през 1980-а, можеха още да си поживеят, не бяха навършили още 30 години. А Висоцки на 42?
Дали пък онзи пилот с вилата отдолу не си поживяваше още? Ако бе жив и все още му харесваше да прекарва времето си срещу връх Модър, сега може би беше на около километър от мен… Ами ако запееше в тази благословена тишина? Господи, как пееше, когато си пийнеше вечер! „Руфинка болна легнала”, „Излел е Дельо хайдутин”… Прекрасен глас имаше, пееше чисто, вярно, не пиянски… Дали пък няма пак да запее, като съвсем се стъмни, като всичко съвсем утихне, като Родопа го помоли…
Ето, пазех здравето си. Почивах си след уморителната разходка, мислите ми бяха леки и позитивни, дори стомахът ме пристърга… Изядох сандвича си, без дори да сядам. Браво, така е редно, яж по гръб, сигурно е много здравословно.
Небето редуваше облачета с огромни прозорци към себе си. Зад прозорците играеха милиарди звезди. Не ме болеше, че мога да видя само частица от тях.
Правех онова, което е редно. В момента гледах полагащото ми се късче от прозорците. И не мислех никому лошо. Надявах се, че вече правя, което е редно. Отдавна вече. Когато мога да направя нещо. Когато не бях безпомощен да го направя. А ако бях безпомощен? Е, пак съществуваше изход. Помнех добре, бях си научил добре урока през тези 40 години: ако не можеш да сториш това, което е редно, поне не върши това, което не е редно.
Единственият проблем беше – и за жалост щеше да бъде – дали различавах добре кое редно и кое не.
Онзи пилот, дето за наш късмет си беше в отпуск през 1979-а, а и пак за наш късмет обичаше да си пийва вечер, не запя. Вероятно вилата му вече бе продадена, но новите собственици не можеха да пеят. Или бяха в Нова Зеландия, а вилата им пустееше. Или бяха при децата в Канада. Бог с пилота тук или горе зад прозорците със звездите. Бог и с новите собственици.
Ала ме чакаше друга, невероятна, божествена изненада. Орфей ме дари с музиката си. Той засвири, като падна съвсем вечерта. Отначало дори не осъзнах, че чувам лирата му. Стори ми се нещо, не му обърнах внимание в тихия си унес. После вече чух добре, разбрах, изтръпнах, отпуснах се, блаженствах. Мили Господи, Орфей ли свиреше, или цялата планина свиреше с него? Как бе възможно музиката, хармонията да се излъчва отвсякъде! И хем тихо, хем ясно, пълновластно. Орфей и Родопа, лиричен концерт за две ръце и планинска прегръдка…
Мили Господи, благодаря ти, че реших да дойда тук! Връзката между 1979-а и 2019-а беше тъкмо Родопа. Точно пак тя, любимата ми планина, бе и връзката между моята младост и днешния ми ден, днешната ми вечер, сегашния ми блян.
Каквато впрочем бе и връзката между Орфей и 2019-а: пак Родопа.
Толкова бях благодарен на Господ, че ни бе дарил със способността да съкращаваме, да смаляваме времето в мислите си. Слушах божествената музика – между Орфей и този миг стоеше само една едничка мисъл разстояние. Моята благодарна, смирена мисъл.
Всичко звучеше наоколо, всичко вибрираше в поднебесната хармония и красота – и същевременно бе тихо и някак стаено. Каква чиста мъдрост и каква лека, светла, по-скоро светлоструйна ирония, каква само извънземна закачка провиждах около себе си: неподвижността на Родопа, величествената ѝ неизменност, както и тазвечерното ѝ безмълвие бе не само най-доброто доказателство, но и най-сигурният гарант за летежа ѝ през хилядолетията, за флуидността ѝ и на Родопа, но и на времето. Родопа от Орфеевите времена и сегашната Родопа лежаха на разстояние една литнала свободно мисъл. И едновременно беше летяла и летяла Родопа през вековете, за да стигне до днес и тук, за да посвири отново и отново с Орфей днес и тук. Орфей и Родопа, винаги и завинаги заедно.
А аз? Аз защо бях дошъл при тях? Вероятно заради същото. За да превърна тези 40 години в един миг. Както музиката на Орфей превръщаше хилядолетията в миг. Просто исках да прегърна отново по-голямото си дете, да го подхвърлям пак във въздуха, пак да помечтая, да се слея с природата сред природата, да усетя пак и пак, че всичко е едно. Някога, сега и за в бъдеще. Тук, там и навсякъде.
Да се погрижа за безсмъртната си душа.
И да послушам музиката на Господ, да потъна в неочаквания му подарък.
В един момент лирата на Орфей сякаш изчезна, разтопи се в нощния простор. Дочух гласовете на хора, бръмченето на лека кола, тук-там щурци, смях, кашлица, пак смях…
Споделете
