Стринка Мара
- 23 Юни 2020
Стринка Мара живееше през една къща и съответно през двор от нас. Нас – нашето семейство – се състоеше от баба ми с дядо ми и моя милост. Имах си родители в далечна и напълно непозната София, ала семейството ми беше тук, в градчето насред Дунавската хълмиста равнина, както пишеше в моя любим атлас от онова време. Адресът на стринка Мара и нейното семейство бе на улица „Цар Симеон” 44, а ние – на 48. На любознателните вероятно ще им е любознателно да научат, че по едно време „Цар Симеон” бе преименувана на „Симеон”, но после върнаха титлата на странния, неведом за мен Симеон. Бил съм много малък да помня кога ставаха тези възродителни процеси „напред и назад”, но вероятно са били свързани с модернизацията на улицата, където мина онази част детството ми в провинцията, която част не е свързана с двора и къщата на баба ми и дядо ми. Модернизацията е жива в паметта ми: докараха затворници (изобщо не се страхувахме от тях), камиони наизсипаха огромни камъни, които затворниците разбиваха с грамадни чукове, чиито дръжки бяха дълги горе-долу колкото нас, хлапетата, които с широко отворени, сиреч опулени очи следяхме работата им отдалеч, понеже бяхме предупредени, че някоя каменна люспа или парченце може да ни ослепи. Затворниците лека-полека превърнаха „Цар Симеон” от ровенина, която при дъжд ставаше непроходимо кално тресавище, в равна, твърда, здраво и гладко набита с трошляк улица, по която спокойно можеше да се кара дори колело, без да пукаш гуми. Тогава може би някой общински умник е решил, че такива хубави, нови, социалистически улици не могат да носят имената на разни лоши царе, душмани на народа и изедници, и се появиха „Симеон”, съседната „Асен” и прочее. (Забележително: долната улица, откъм центъра, не бе преименувана на „Димитър”, а си остана „Хаджи Димитър”, та хлапетията все така да се чудим що е то „хаджи”.) Помня тоя „антифеодален” идиотизъм по адреса върху писмата на майка ми. Скоро обаче царете бяха реабилитирани и на общинските умници пак им се наложи да сменят табелите.
Да споменавам ли, че дечурлигата не придавахме никакво значение на тия възродителни приумици.
Стринка Мара беше дебела, ама много дебела. Умираше от удоволствие да я удрям лекичко и с много любов по шкембето ѝ, а тя се кикотеше с много ответна любов, сякаш я гъделичках. Непонятно ми е защо я наричах стринка Мара, а не леля Мара, да речем. Както и да било, стринка Мара ще трябва да е била най-много 45-годишна тогава, носеше винаги бяла престилка, но не половинка, а такава, която се премята през врата и пази от брашното огромните ѝ гърди, едрите ѝ ръце винаги бяха голи до лактите и винаги бели от брашно или току-що омесено тесто. Лято беше.
Какво чудо са детските спомени! Колко есени и зими съм прекарал там, колко десетки пъти вероятно съм я виждал през тези сезони, че и напролет, но стринка Мара неизменно е насред слънчевия пек, неизменно е с голите си до лактите ръце, все меси нещо в приземната кухня или шета на двора – лято, лято, лято.
Шета и вика през оградата.
За оградите… Те бяха от тел и чудесно се виждаше всеки двор, докъдето ти поглед стига или докъдето не ти се изпречи някоя стопанска постройка. Между нашия двор и кухнята на стринка Мара нямаше никакви стопански постройки, а само лехите на леля Гина и чичо Митко, съседите на „Цар Симеон” 46. Отделно кухнята на стринка Мара бе почти залепена за оградата, която я делеше от чичо-Миткови, чийто пък двор беше съвсем тесен, ала навътре дълъг като нашия.
Стринка Мара извънредно често се възползваше от тази география, от тази близост с нашия двор и най-вече с мен, нейната любов и огромна тревога.
Не виждам по-добър момент от този да обясня за баничките и мекиците, от една страна, и за постоянната и все по-нарастваща тревога на стринка Мара, от друга страна.
Тази прекрасна селска жена (или отскоро градска жена от доскоро селски тип) месеше и печеше хляб, пити, козунаци и Бог знае още какви вкусотии в домашната си пещ, но и пържеше превъзходно. Баничките и мекиците ѝ бяха изумителни. Единствените съперници на нейните бяха баничките и мекиците на моята си баба, които също бяха изумителни и като вкус, и откъм възхитителната им честота на „появяване” (сутрин) и употреба от моя страна (целодневно). Ала и стринка Мара правеше-струваше да се докопа до първото място – да, включително и по честотата на употреба, пак от моя страна. Да, пак целодневно.
Брашно имаше много. Колко пъти съм се дивял на чувалите в мазето им, до което се слизаше, като вдигнеш тежкия капак в ъгъла на въпросната благословена кухня. Брашното идеше от чичко Васил, най-великият (по честота на употреба) и най-разнообразният (по изобретателност) псувач в моя живот, конярят на пенсионерите, които се трепеха на полето, а ТКЗС-то им даваше предимно брашно (като при чичко Васил) или купони за хляб (като при моя дядо) срещу трудодните им на полето. Чичко Васил не беше пенсионер, а здрав мъжага и вероятно е изкарвал много трудодни над нормата, за да му отпускат толкова много брашно. Така или иначе, колкото и да се беше потил денем, надвечер винаги му бяха останали сили да псува конете така яростно и толкова продължително, че се чуваше чак до центъра на града и до залез слънце почти. Всички момчетии околовръст учехме думи, които лягаха във впечатлителните ни мозъчета като намазан пресен мед върху мекица. Та брашно имаше, имаше и желание за месене, печене и пържене. Такова хлебно-баничарско семейство бяха чичко Васил и стринка Мара.
Пропуснах: те бяха родители на две пораснали момчета. Бати Христо бе вече мъж; помня, когато се върна от войниклък. А бати Ваньо беше дангалак, който възмъжаваше пред очите ми. За това – малко по-късно. Колкото и да опустошаваха двамата им синове домашното производство на тутманици, банички и мекици, майчинската тревога за мен оставаше неизменна с годините и стринка Мара винаги, ама винаги заделяше неограничено количество и за съседското освиенцимче. Ей Богу, наистина бях много слаб. Ребрата ми се брояха. Поглъщах немислими количества храна, но оставах слаб, слаб, слаб. Не се поправях, както се казваше навремето в българската провинция, която липса на поправяне тровеше настроението, ако не и (донякъде, надявам се) живота на моята мила стринка Мара. Бях здрав, не боледувах, притежавах пет пъти повече енергия от всяко софийско хлапе, но бях слаб „като щиглец”, бях „гърчав”, нищо не ми се лепеше, а това безрадостно обстоятелство не даваше мира на неуморния пекар и пържач.
Преди да разкажа за някоя от многобройните летни сутрини, да спомена и още нещо любопитно: освен близки съседки, почти приятелки и майсторки на печивата и пърживата, баба ми (по паспорт Мария) и стринка Мара бяха едноименички. Както и чичко Васил и дядо ми.
Лятната сутрин. Нека да е десет часът. Преди час и половина съм овършал несметно количество от примерното меню на баба ми: банички, мекици, бухтички, фантастични макови кифли с истинско кисело мляко (пекарят на маковите кифли за градските сладкарници бе чичо Митко – да, да, „Цар Симеон” 46; той носеше на дядо ми „моите” макови кифли, когато се прибираше от работа час-два след изгрев слънце), без да броя бабините ми попари, баници със сирене, тиквеници (с пудра захар), просеници (с боза) и така нататък. Играя по двора или на улицата, не съм гладен. То е и грехота да съм.
- Како Маро, како Маро! – чува се бойният вик на стринка Мара, застанала на оградата с ония бели брашнени ръце, опрени на кръста. – Како Маро, ма! Прати детето да си хапне мекички! Е сега ги опържих!
Грехота, не грехота, изниквам откъдето съм се спотаил да правя бели и Господ ме знае защо – изпитвам внезапно известен глад. Не много силен, не нетърпим, да кажеш, но достатъчен глад да прескоча до „Цар Симеон” 44.
Междувременно баба ми обяснява високо, че съм ял до насита на закуска, че преди час съм бил на черешата, а скоро пак ще нагъвам и зарзали.
- Како Маро, ма – не хваща вяра стринка Мара на бабините ми бабини деветини (баба ми тогава е била на около петдесет, най-много петдесет и пет години), – какво е яло, ма, не го ли видиш, че е кожа и кости софиянчето!
След което наистина ме споглежда на плочника пред къщата, готов да хукна към нея.
- Како Маро, ма, е виж го, това дете е болно, да знаеш, то трябва да се храни! Я ела, чедо, да си хапнеш мекички!
И преди баба ми Мара да поеме дъх да възрази, съм хукнал към стринка ми Мара.
О, добрата ми грижовна и образована баба много се ядосваше на глупостта ѝ на добрата ми грижовна и необразована стринка Мара.
В ония години хората по селата и малките градчета много държаха на мнението на съседите си. Държали са и през вековете преди ония години. „Какво ще кажат хората!” – това бе израз, който баба ми Мара употребяваше по пет пъти на ден в желанието си да ме засрами след поредната ми щуротия. Да не се разпростирам за петна по дрехите, за мръсни ръце на масата, за неизбърсаните сополи „като на Манчовите циганета”… Какви са били тия нейни ученици, отрочетата на въпросния Манчо, но очевидно са били шампиони по сополивост, та баба ми да ги запомни измежду десетките ѝ випуски сополивци. Та мисълта ми беше, че стринка Мара не се усещаше как излага баба ми (според баба ми), как я злепоставя „пред хората”, иначе казано – „пред орталъка”, че не ме гледа, както трябва да се гледа едно мършаво дете софиянче, а ме е оставила да умирам „отглади”. Дума да не става, нито на стринка Мара ѝ минаваше през ума такова кощунство – и то за баба ми, която отглеждаше трети внук, като често и тримата бяхме на главата ѝ едновременно (мъченицата!), без да броим стотиците ѝ благодарни питомци през трийсетте ѝ години учителстване, които постоянно ѝ гостуваха на чинийка сладко с чаша вода, пишеха ѝ и писма и изобщо по всякакъв начин ѝ засвидетелстваха любов и уважение; нито пък въпросният „орталък” обръщаше внимание на обсесията на стринка Мара около моето тегло и външен вид на концлагерист. Да казвам ли, че никой на улица „Цар Симеон” (и на „Симеон”) не беше дори чувал думата обсесия, но всички се отнасяха с разбиране към усилията на комшийката да поохрани онова мършаво софиянче, дето му се броят ребрата.
Тъй. С две думи, макар и обсесията на стринка Мара да не беше дори в дневния ред на комшийските тръпки, това ни най-малко не успокояваше баба ми, затова и се ядосваше на глупостта на добрия ми ангел и още хранител с бялата брашнена престилка. Ех, какъв хранител!
Като поотраснах (ребрата ми продължаваха да се броят и стринка Мара продължаваше да ги брои и да пържи банички и мекици, обилно полети с домашен мед), тя вече ме молеше и за някои услуги. Мангата (това е бати Ваньо, но всички му викаха Мангата, защото обичаше сладичко и е наричал като малък захарта манга) вече беше отишъл войник, та майка му вадеше поредното писмо от джоба на любимата ми (със символичността си) престилка, подвиваше крак на столчето си отпред под асмите и слушаше какво ѝ е написал малкият ѝ син.
Стринка Мара беше неграмотна, а аз отдавна вече (цели три-четири-пет години!) не бях.
Помагах ѝ из двора за едно-друго. Те имаха голям двор, половината от който бе стопанската му част: обори, сайванти, плевни и такива разни дървени и тухлени постройки. Кулаци! В обора мучеше крава, през годините си играех и с теленца, гледаха овце, прасета и прасенца, за кокошки и всякакъв пернат домашен добитък въобще да не отварям дума.
Още не бях минал в прогимназията, когато вече ѝ вадех и вода на стринка Мара. Ох, какъв геран имаха. Дядовият ми беше по-широк, облицован с камъни, мъхнат и много по-плитък. Плитък, плитък, трябва да са били осем-девет метра. Чичко-Василовият геран беше досами къщата, много по-тесен и много по-дълбок, циментиран гладко отвътре. И по-страшен! Особено страшно беше да заничаш как водата проблясва там долу далече-далече… Умирах от удоволствие да вадя вода на стринка Мара, не ми тежеше нито кофата, нито нищо. Следях как синджирът се навива на дървения барабан, кофата а-ха да се покаже, ама не се показва, нали е дълбоко, а стринка Мара чака до мене да я поеме.
Разбира се, и двамата не казвахме на баба ми с какво се занимаваме. Стринка Мара може и да беше неграмотна, но си знаеше мярата в отношенията си с баба ми, ако не броим моето поправяне откъм килограми, където тя не признаваше никакви мери.
Пораснах още, ядях банички и на двата адреса на улица „Цар Симеон”, стринка Мара все така ме обичаше с неизменната си майчинска любов и загрижено ми броеше ребрата, тюхкайки се заради напразните усилия откъм и двата адреса.
Пораснах още. Мангата отдавна се беше уволнил и ме взимаше да ходя на ергенлък с него. Разхождахме се по главната (разбира се, по джапанки – от ония с преградката между мръсния палец и втория пръст, също черен от пепел и прах), чоплехме семки, Мангата заглеждаше момите, а аз се учех (теоретично) как се прави тая работа със заглеждането и закачките. И не само тая работа.
Пораснах още. Стринка Мара поостаря видимо. Отслужих и аз. Вече не ядях банички, а паркирах семейната ни кола в техния двор – там, където чичко Васил вкарваше едно време каруцата си.
Ребрата ми все още се брояха, но все пак не толкова неприлично, колкото в баничко-мекицово-тиквениковото ми детство.
После умря дядо ми, а аз идвах със семейството си да стоя при безутешната ми баба. По-късно стоях с месеци заедно с малките си деца, понеже вече не работех редовно, бидейки тунеядец, паразит, един вид търтей в кошера на социалистическите труженици.
Чичко Васил също си бе отишъл, а безутешната стринка Мара съвсем се отпусна.
Бати Ваньо се ожени, родиха му се деца. Брат му бе по София от много години.
По-късно, не помня кога, току-що бях пристигнал и отидох да вкарам колата в двора им. Видях некролога на портата. Стринка Мара се бе оттеглила и тя в по-добри и по-спокойни покои. Една тогава научих годините ѝ. Бе починала сравнително нестара или по-скоро доста рано си бе тръгнала. В ония времена отрудените жени не живееха до дълбока старост. Не че сега доживяват, но все пак издържат до по-късно.
Много ме заболя. Обичах стринка Мара с любов, каквато тя напълно заслужаваше – безусловна любов, дълбока, всеотдайна. Така обичат децата, а понякога и порасналите деца.
Осъзнах – не е от значение тогава ли, или беше след време, – че стринка Мара е била единственият неграмотен човек през живота ми, с когото съм бил в постоянна връзка, при това любовна. Много странно. Имах неграмотни стари роднини, срещал съм и други неграмотни люде, с които са ни се пресичали пътищата за кратко. Неграмотен приятел и „закрилник” обаче никога не съм имал. Нито пък някога неграмотността на стринка Мара е била каквато и да е пречка за взаимната ни привързаност.
И ми минава кощунствената мисъл: ако всички, дори не всички – ако повечето неграмотни хора бяха като стринка Мара, за какво ни е потрябвало масовото образование тогава? Всеобщото? Не е ли по-добре да си останат неграмотни, щом така или иначе грамотата не ги влече, но ги влече да приличат на стринка Мара? Не е ли по-добре да е пълно с добри хора наоколо, пък по дяволите грамотни ли са или не…
Разбира се, това са глупости. Ставам сантиментален с годините.
Ала кощунствената мисъл все си стои в главата ми.
Споделете
