Аз съм този, който пресътворява упованието в земна реалност
- 12 Юни 2018
Дойде време за преиздание на романа „И рече Бог“, вдъхновен от Висшите ни Духовни Учители. Вниманието към него отново бе привлечено заради книгата ми „Роялът на ангела“ (изд. „Факел“, 2017). Там най-подробно описах как „слезе“ до мен идеята за „И рече Бог“, как се разгръщаше замисълът, как благодарение на ангела Ханс и моята близка приятелка Вергиния Мартева получих всички мъдри послания, включени в романа. В „Роялът на ангела“ споделих и цялата чиста радост около реализацията на „И рече Бог“.
Книгата е готова, вече трябва да е в книжарниците. Периодично публикувам в сайта си откъси от романа. Това е четвъртият.
Човекът безмълвно се молеше, когато Христос тихо приседна до него. Молеше се в същия храм, където Господ позова Петър Спасов да тръгне след него. Спасителят смирено слушаше проникновената молитва, която на този свят знаеха само той и слепецът, слушаше и приемаше топлите, нежните, съдбовните за художника думи. Макар и негласни, те ясно звучаха в необятното Божие съзнание и за кой ли път изпълваха Христа с благоговение пред това велико небесно създание – човека, способно и на такива изключителни подвизи.
Слепецът свали допрените си длани, прекръсти се три пъти, но не стана да си ходи. Белият му бастун едва-едва докосваше крака му.
Христос се размърда.
- Не се притеснявайте, господине – проговори меко човекът. – Не ми пречите, седете си.
- Впечатлен съм – отзова се Спасителят. – Във вашето състояние.
- О, познавам пътя наизуст – усмихна се художникът. – Живея наблизо, за мен не е проблем да идвам сам дотук.
- Впечатлен съм от вас – повтори кротко Господ Бог, – защото съхранихте духа си, въпреки че загубихте зрението си при оная катастрофа.
- Вие ме познавате – усмихна се още по-широко човекът.
Едва ли имаше повече от четиридесет и пет години.
- Да – отвърна Христос. – Впечатлен съм, че не се предадохте, че не се озлобихте, че не ожесточихте сърцето си, а продължихте да цените живота си. Вие, зрящият преди, останахте зрящ.
- Вероятно сте виждали мои картини?
- О, да, всичките, Чавдаре – рече ласкаво Спасителят.
- И аз ги виждам все още... В цвят са, сияят в ума ми...
- Ала най-много съм впечатлен – продължи ласкаво Спасителят, – че основното в молитвата ти не е съкровената ти надежда да прогледнеш, не е страстната ти молба да се случи чудо. А е смирената ти благодарност към Господ, задето те е създал такъв, че нищо да не може да разколебае, да нарани, да погуби любовта ти към Христос и упованието ти в Христос, когото ти носиш дълбоко и завинаги в сърцето си.
- На глас ли съм се молел? – продума смутено слепецът Чавдар.
- Не – отвърна Господ Бог и търпеливо изчака човекът да осъзнае значението на отговора му.
В храма бе топло, тихо, свещи припукваха, вярващи се молеха, в ъгъла мрънкаше свещеник, докато осветяваше красива дървена икона.
- Вие четете мисли – прошепна художникът.
- Аз съм чудотворецът, сине – каза му ясно Христос. – Аз съм този, който ще сбъдне съкровената ти надежда. Аз съм този, който пресътворява упованието в земна реалност. Аз съм този, който ще стори доброто и тук, така че доброто, което вече се е сбъднало на моя план, ще се осъществи и на вашия, човешкия план. И то след мъничко, ей сега, веднага. А ти ще си един от малцината избрани съсъди, в които ще се излеят делата ми.
Слепецът Чавдар помълча, попипа по навик за бастуна си, потри овлажнелите си длани, прекръсти се, извърна се към събеседника си и едва чуто промълви:
- А аз вярвах, вярвах, радвах се, благоговеех, примирах от радост и възторг... Ама нали съм грешен – все пак си мислех, че голяма част от шумотевицата по медиите, от разказите на приятелите ми какво са чели или чули... Ех, мислех си понякога, че може би все пак са или измишльотини, или изкривени фантасмагории...
- Правилно си си мислел понякога. Почти всичко е измишльотина заради шумотевицата. Прочее, да вървим, чедо, да сторим доброто.
Господ подхвана Чавдар подръка, така че човекът не използва бастунчето си, а кротко и доста уверено закрачи до Спасителя си.
- Ще идем отзад – рече му Бог отвън, – там има, знаеш, градинка. Ще вземем малко пръстчица от нея.
Човекът нищо не отвърна, само замислено или по-скоро някак унесено кимна.
Слязоха по стълбите, подминаха групичката мургави просякини, които, разбира се, не протегнаха ръка, а мълчаливо ги изпроводиха с поглед, повървяха.
- Христе Боже... – обади се полувъпросително-полуумилително слепецът.
И нищо повече не добави.
- Аз съм – стисна лакътя му Бог.
И нищо повече не добави.
Заобиколиха храма, седнаха на каменната оградка отзад. Христос се наведе, плюна на земята, направи с плюнката си калчица и намаза с нея очите на художника. Чавдар не продумваше. Седеше примрял, стихнал и отвън, и отвътре, чакаше.
Калчицата още не бе дори позасъхнала върху очите му, когато три-четиригодишно детенце разпозна Спасителя. Впрочем то не го разпозна, а го забеляза:
– Виж, мамо! Чичкото свети, свети! Свети, мамо! – провикна се момченцето с пълен глас.
И ококорено, превъзбудено, изпаднало в необясним възторг, съвършено щастливо, детето заподскача на мястото си и взе да тегли майка си с пръстче, опънато към странната двойка мъже, единият от които бе с намазани с кал очи, а другият го бе прегърнал и ласкаво го милваше по главата.
Христос погледна към детенцето, усмихна му се, кимна му.
За минута-две зад храма се събра тълпица, която все още не разбираше какво се сътворява пред очите ѝ, наблюдаваше тайнството сравнително прилично и почти не шумеше и не коментираше.
- Спокойно, сине – рече тихо Христос, след като огледа тълпицата.
- Свети, свети, мамо! – не спираше да повтаря детето със светнали очи.
Господ почака още малко, извади шише вода от джоба на якето си, подържа я в ръцете си, сетне внимателно и извънредно бавно уми очите на Чавдар.
- Отвори ги! – нареди почти само с устни.
Човекът прогледна.
Мина още време.
Тълпата вече шумеше и тук-там високо коментираше.
- Господи! – промълви съвършено изуменият, трогнатият, покъртеният човек. – Колко си красив, Господи!
И чак тогава се сети какво следва да направи, строполи се в нозете на Христос, целуна ги благоговейно и взе трескаво да шепне:
- Благодаря ти, Христе Боже... Благодаря ти, Христе Боже... Благодаря ти, Христе Боже...
А след минутка, когато тълпата съвсем се разбуни, художникът се извърна назад, както бе коленичил, сетне вдигна нагоре глава и с грейнали благословени очи рече щастлив:
- И момченцето е красиво, Христе Боже! И всичко!
Споделете
