На въжения мост

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

Мъжът с боровата тояга стоеше точно в средата на въжения мост и си приказваше сам. Вероятно е по-право да се каже, че мъжът стоеше насред люлеещия се мост, понеже някой читател може да остане с убеждението, че мостът бе от ония старите, които бяха направени от въжета. Вярно, и този селски мост се крепеше на две дебели въжета, ала те бяха стоманена тел. Изобщо целият мост беше от метал – и плоскостите, върху които се стъпваше, и разните скоби и болтове с гайки, и двете по-тънки въжета, служещи за перила. Здрав мост беше, макар и ръждясал вече, а мъжът с боровата тояга стоеше точно в най-долната част на дъгата и си приказваше сам.

Не, не беше луд. Говореше на записващото устройство, което висеше на дълга превръзка през врата му. Говореше нито високо, нито пък тихо, защото наоколо нямаше никого, който да го безпокои с присъствието си. Лятната вечер падаше бавно, но си беше доста сумрачно. Нищо не помръдваше, дори мостът. Той дори не изскърца, когато мъжът се раздвижи и нагласи така дисплея на мъничкото си апаратче към оскъдната светлина, за да види работи ли, отчита ли броячът, как е батерията. След което пак застина и продължи да приказва, а боровата му тояга все така кротуваше, опряна на парапета.

Говореше си сам човекът, но вече не беше сам.

Местният бе приближил съвсем тихо. И той бе на години, и той бе доста попрошарен, ала вероятно бе значително по-млад. Той даже не прекрачи през железопътните релси, които придържаха в клещите си моста далеч преди коритото на реката, а остана на пътеката откъм селото. Стоеше си там и чакаше. Не му се наложи да чака кой знае колко.

Мъжът с боровата тояга млъкна, натисна някакво копче на записващото си устройство, погледна по навик в светналото прозорче, натисна второ копче, като задържа пръста си по-дълго върху него, прибра малката машинарийка в специално калъфче, а него пъхна в джоба на лятната си риза.

Дългата превръзка продължи да виси през врата му, сега наполовина скрита в джоба.

Местният с любопитство наблюдаваше кратката процедура. Сетне се прокашля.

Мъжът с боровата тояга рязко се извърна, втренчи се в сумрака, но не разпозна босоногия мъж.

- Добър вечер – поздрави, прокашля се и той. – Отдавна ли сте там?

- Няма и две минути – отвърна местният, престъпи през релсите и приближи към средата на моста.

- Благодаря ви – каза мъжът с боровата тояга.

- Няма нищо – усмихна се простодушно селянинът. – Излъска я тая тояга вече! – кимна внезапно към тоягата и свойски се засмя.

- Бая време стана, откакто сме заедно – развесели се и по-възрастният.

- Все с нея те гледам толкова години вече! Обикаляш си с нея и по горите, и из селото. Излъска я по шубраците и къпинаците! Аз съм от горната махала.

- Съжалявам – усмихна се в полумрака градският мъж. – Сигурно сме се срещали, но не помня.

- Че за какво ти е? – рече местният и нежно попипа правата борова пръчка.

Най-горната й част бе гладка като стъкло.

- Шубраци и къпинаци – заизрежда другият, – камънаци и треволяци, дъжд и сняг, голи ръце и ръкавици, отделно пек и студ. Кали се като желязо.

- И бая рани има по нея – додаде местният.

- От децата ми е – каза мъжът. – Още бяха малки, когато ми я подариха.

- Да – отрони босоногият селянин.

Мъжът взе тоягата си и се приготви да си върви.

- Хубаво е тука, нали? – кротко отрони селянинът, без да помръдне.

- Прекрасно е – рече градският човек.

- Добре си ти е така из балкана, нали? Скиташ си на воля! Нали?

- Добре ми е – кимна внимателно по-възрастният.

- И барем докато обикаляш с тоягата, не мислиш за ядовете.

- Така е. Освен от време на време.

- То не се брои, щом е от време на време.

И двамата мъже се засмяха. Вечерта вече бе обгърнала всичко наоколо, само ромонещата река под краката им проблясваше красиво измежду камъните.

- Какво си записваше? – попита неочаквано селянинът, все така без да се отмества от средата на моста.

Въпросът като че бе неочакван и за самия него. Преглътна малко смутено, но живите му очи не слизаха от лицето на събеседника му, който помълча, за да потърси точните думи.

- Разни идеи – произнесе съвсем тихо, почти шепнешком. – Мимолетни хрумвания, от които по-късно се раждат разкази или някакви други късички творби. Тях ги печатам тук-там. Издавам ги и в книги. Понякога имам късмета да ми дойдат ей-така изневиделица и идеи за цели романи.

Говореше равно и много бавно.

- Никаква идея не идва изневиделица – вметна глухо местният.

- Така е, сбърках – потвърди другият. – Ала понеже не зная точно кога ще се появи, винаги си нося и това приятелче със себе си, докато скитосвам нагоре-надолу. Най-често обаче си записвам – отговарям все още на въпроса ти – неща, които не са за печатане. Лични мои неща. Не че се отнасят за мен самия, а са за мое лично ползване. Докато ходя, душата ми е някак по-отворена ли, повече ѝ се работи ли с мене, не знам как да се изразя… Но тогава произвежда едни такива душевни звънвания, душевни отеквания, някакви такива душевни отзвуци на разни преживелици, които проблясват у мен като словесни трепети… Хич не съм убеден, че се изразявам ясно.

- Много ясно си се изразяваш – рече топло босоногият селянин и се отмести досами перилата.

Въженият мост леко се разлюля.

- Лека вечер и лека нощ – каза любезно мъжът с боровата тояга в ръка.

- Лека и на теб – поклати кой знае защо глава местният.

Не бързаше още да тръгва.

- Щастлив човек ли си? – попита тихо, но не плахо.

В простодушния му въпрос прозвуча нескрита надежда.

По-възрастният мъж едва чуто изхъмка. Бе видимо объркан как да отвърне. След малко протегна ръка и едва-едва докосна рамото на непознатия му човек.

- Не ми се ще да те лъжа – продума. – Затова ще ти споделя съвсем откровено, че не знам. Понякога съм щастлив човек, по-често не съм. Тази вечер обаче съм много щастлив!

Отдръпна ръката си и пое обратно по нощната си обиколка из селото.

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com