Образ и подобие

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

- Готина мацка, а? – отбеляза безпристрастно младежът.

Не го произнесе сухо, а именно безпристрастно.

- Не ви закачам – каза възрастният мъж.

Осъзна, че младите хора го плашат вече по някакъв особен начин. Осъзна го, без да се учуди ни най-малко. Кой знае откога го плашеха. Едва сега го осъзнаваше.

- И аз не те закачам – отвърна младокът. – Просто ми направи впечатление, че често я заглеждаш.

- Механично.

- Механично, но честичко.

Младият се засмя без злоба, без сарказъм, без грубост или каквото и да е желание да се заяжда. Може би в гласа му прозвуча лека ирония, ала добродушна, весела. И пак някаква такава безпристрастна.

Седяха на различни пейки, с една обща стена зад гърбовете им. Разделяше ги тесен проход, през който се провираше сервитьорката откъм кухнята. Разделяха ги и компаниите им, разположени на дългите маси от двете страни на прохода. Младият мъж бе дошъл преди час с приятели да вечерят. Аперитива си го бяха взели някъде другаде. По-скоро аперитивите. Възрастният се задоволяваше със собствената си компания, макар на масата му да седяха и други хора.

- Може би защото младата госпожица наистина е много хубава – рече той след малко.

- Какво?

В тясната заличка бе доста шумно в съботната вечер. Белокосият повтори.

- Сигурно затова ще е – кимна младокът.

- Дамата вашата приятелка ли е? – попита възпитано възрастният.

Момчето отново се ухили.

- Дамата!

Мъжът го гледаше през пътечката, все така леко наведен към него.

- О, не! И двете мацета не са мои! И двете дами – поправи се младият с нова широка усмивка. – Не си ли личи?

- Не – рече старият.

- Да те черпя едно пиене? – предложи неочаквано младокът. – Втора вода пиеш вече, откакто съм дошъл.

- Наблюдателен сте.

- По-скоро ми е скучно. Виж, такава вкусна манджа не върви с тази гола водичка! Кажи какво искаш, паралия съм.

- Толкова млад!

Вече говореха, почти допрели глави. Запречваха пътеката, но пък и сервитьорката не се вясваше никаква.

- Млад, но паралия!

- Благодаря, но ще си остана на голата водичка.

- Що не вземеш да се отпуснеш – заяви фамилиарно младият. – Тъкмо сега си на години да махнеш с ръка на ядовете и да си живееш живота. Цитирам баща ми, той така приказва за живота си. И е прав, разбирам го.

Старият го слушаше внимателно.

- Хайде, пийни нещо, аз черпя.

- Не пия.

- Ами защо си тука тогава? Можеше да си хапнеш и вкъщи.

- Дощя ми се да поседя сред хора – вдигна рамене белокосият. – Макар и да сте доста шумни.

- Дощя ти се да си поседиш на шумно сред хора, да си пийнеш водица...

- Ще ви обясня – търпеливо заговори възрастният. – Аз съм все още едно уплашено момче – досущ като вас. Но ме е страх не само от хилядите ужасии, от които вие се боите. Аз се плаша от още нещо, за което на вас ви е твърде рано. Страх ме е от теча на времето. От скоростта му, от летежа му, от беса му, ако щете. А и много рядко разбирам смисъла на времето. Ето такива проблеми. Понеже ако не проумяваме поне малко от малко смисъла му, как тогава бихме могли да се надяваме да го озаптим в съзнанието си? Дори в минимална степен да го забавим! Като усещане имам предвид. Страх ме е от моето собствено време, млади господине. Затова и ми се прииска да постоя между хора.

Белокосият направи кратка пауза. Предпочете да не поглежда към очите на съседа си, преди да продължи:

- Страх ме е, но пък съм благословен с друго. На моите години мъжете стават досадни и придирчиви. Превръщат се в отегчителни мърморковци. Попадат в плен на песимизма, страдат от постоянно униние. При мен, през повечето време, е тъкмо обратното. Живея в радост и в радостни очаквания. Господ ме е благословил в милостта си. Не ревнувам младостта. Нито моята, нито чуждата. Дори си имам своя теория за времето, млади господине.

Младият господин замези, пи бира, пак яде, доизпи си халбата. Смилаше едновременно яденето, пиенето и думите.

- Чели ли сте Стайнбек? – попита кротко възрастният.

- Да – рече разсеяно младежът.

- Какво сте чели?

- „Улица Консервна”.

- Друго?

- Нищо.

- Значи не сте чели Стайнбек, а сте прочели „Улица Консервна” от Стайнбек.

- Дадено, човече.

Старият преглътна, помълча. Появи се сервитьорката, разнесе твърд алкохол, бири и мезета по масите, взе нови поръчки, пак изчезна.

- Стайнбек пише – наведе се отново белокосият към събеседника си, – че преди повече от сто години, на прехода между по-миналия и миналия век, старото, златното време вече си е било отишло, светът се е бил променил. Изгубени били – така пише, цитирам го – и добрите обноски, и безгрижието, и красивите неща. Жените повече не били дами, а на джентълменската дума вече не можело да се вярва. Дори женските бедра били изгубили своята жилавост.

Възрастният се усмихна в мислите си.

- Жилавост – отзова се младокът.

- Така е преведено. Стайнбек се е изразил по следния начин: „The thighs of women have lost their clutch.”

Английският на белокосия бе с малко смешноват акцент, но пък точно артикулиран.

- Преводът е добър – продължи той, – но се губи от красотата и дълбочината на Стайнбековото слово. Clutch означава да уловиш, да сграбчиш, да стискаш здраво, съответно значи и улавяне, сграбчване, докопване, хватка. Тоест женските бедра били изгубили своята хватка, благословения си майсторлък да ни докопват, да ни сграбчват, да ни мелят в яките си обятия. Апропо, clutch означава и амбреаж.

- Аха – отрони младежът.

- Това е в „На изток от рая”. Препоръчвам ви да го прочетете. Роман. Дебел. Като го свършите, ще сте прочели най-много страници от всичките си връстници.

- Сега вече се заяждаш – вметна младият.

- Така е – съгласи се веднага старият. И още по-бързо добави: – Моля да ме извините.

- Няма нищо – вдигна рамене момчето. – Какво работиш? – рече неочаквано, а очите му станаха някак по-зорки.

- Не съм ченге. Нито данъчен. Не съм и политик.

- Да не се плаша значи?

- Не бива.

- За ченге не знам, още по-малко за данъчен. Ама веднага си личи, че не си политик.

Младият изведнъж се ухили до уши. Искаше да направи комплимент на съседа си по маса. Съседът му не реагира.

- Не искам да остарявам – продължи да излага на глас мислите си. Като че не го правеше нарочно, но някак твърдо връщаше разговора натам, накъдето той искаше да тече. – Искам да остарее тялото ми, а духът ми да е млад до смъртта ми. И Стайнбек е искал същото. Всички искаме същото. Стайнбек иронизира. И се самоиронизира. Той не е бил против новото и младото. Само младият по дух може да се самоиронизира, като мине петдесетте. Стайнбек е бил точно на петдесет, докато е писал романа. А аз съм на повече. Затова си измислих моята теория за времето. И за извечната повторяемост на чувствата и усещанията на младите за времето. Вие какъв сте? – взря се в очите на младежа.

- В смисъл?

- Какво вършите от сутрин до вечер?

- Студент съм – каза момчето.

- Всички са студенти вече на вашите години. Какво правите ви питам.

- Работя тук-там понякога. И следвам.

- Е, добре. Вярвам, ще разберете какво ви говоря. Усещате ли как мирише времето?

- Моля?

- Мирише ли ви времето? Как ви мирише например последното десетилетие?

- Никак.

- Ще опитам другояче. Как ви мирише периодът примерно между шестата и осмата ви година? А между десет и дванадесет, преди пубертета?

- Не съм се замислял.

- Добре, а как ви мирише Австралия, докато я гледахте преди десет години на атласа? Не, не, аз също не съм ходил в Австралия!

Младия мъж се бе поотдръпнал, но чуваше всичко много добре.

- Да оставим миризмите. Как възприемате цветовете на сезоните?

- Пролетта е зелена.

- Не, не това. В главата ви, в съзнанието ви всеки сезон е с различен цвят, преобладава различен цвят за всеки сезон. Като рисувана книжка, съдържаща триста шестдесет и пет цветни дни в няколко цветни сезона.

- Не те разбирам, човече – каза сухо младежът.

- Забелязвам – отрони белокосият. – С какъв цвят е единадесети век, когато четете за него? – опита отново. – А седемнадесети?

Младият мъж не отговори.

- А момичетата как ги виждате?

- Голи.

- Добре. Като са голи, на каква светлина ги виждате?

- Легнали в сумрака.

- Добре. Момичетата отпреди пет-шест години – поне тях не ги ли виждате в някаква светлина?

- Преди пет-шест години някои от тях още не бяха легнали.

- Ясно – кимна спокойно възрастният мъж.

Сервитьорката се промуши между тях с пълна табла. Той си поръча още една вода и десерт, след което бавно заговори на съседа си:

- Моята теория гласи, че старото, златното време никога не си отива, понеже наистина е златно, но не е старо. Не съществува старо време. Светът не се променя в смисъла, за който пише Стайнбек, и той чудесно го е знаел. Затова се самоиронизира. Нищо не се загубва с времето. Жените остават дами, а на джентълменската дума все така може да се вярва. Дори женските бедра никога не губят своя clutch. Та моята теория твърди, че и вие усещате и чувствате същото чудо, което изживявах аз на вашите години. Нищо че сега не го осъзнавате добре или напълно. След време това чудо ще добие цвят, мирис, грапавина, ще звучи, ще свети. То и сега го върши, но вие още не го знаете. Чудото и сега работи. Скоро, след десет-двайсет години, след миг-два, всичко във времето назад и самото време ще с открои в съзнанието ви с ярки сетивни очертания. Обещавам ви го. И това вечно зелено, свежо светоусещане и времеусещане остава вечно младо. То съществува и у вас младите, и у нас. У всички ни е. Понеже и млади, и стари сме едно. Времето прелива, продължава, няма стареене и смърт. Чувството за нетленния живот, за животворната ведрост, за небесната благодат остава завинаги тук у нас, то е в душите ни. И се предава от поколение на поколение. Чувството е същото, неизменно, единно, всеобщо. Всичко е едно и също. И се повтаря. И слава Богу. Животът е вечен. Включително и вечният clutch на женските бедра.

- Жилавият clutch! – прихна високо момчето.

Беше си пийнало доста вече. И видимо го беше досмешало, докато слушаше събеседника си.

- Чувството за извиращата и никога несекваща благодат ни спасява, млади господине. Спасява ни от самите нас. Заради това блажено чувство успяваме да скочим във влака на времето. Да се качим на палубата му. Да седнем точно зад пилота на времето. И да си летим с него. Нине, присно и вовеки.

Компанията на младия за пореден път му извика да се включи в техния разговор, понеже спореха вече на висок глас за нещо, но той дори не се обърна, а само махна припряно да не го закачат. Продължаваше да изучава стария с леко разфокусираните си вече очи.

- Ама ти си голям образ, чиче – заяви почти ласкаво. – Жена ти да му мисли.

Белокосият го гледа дълго през пътеката.

- А може и да ми е много ялова теорията – продума.

- Много вода пиеш – засмя се младокът.

Съвсем се беше развеселил вече.

- Сигурно е ялова.

- Не го взимай присърце, ама наистина е ялова. Доколкото разбрах нещо. От друга страна, все някой измежду нас прилича на теб.

- На мен като млад.

- Аха.

- Значи е ялова, всеобхватно ялова. Като изключим този хипотетичен „все някой”.

Младият не отвърна.

- Абсолютно ялова. Най-вероятно не чувствате нищо като нас, а аз си фантазирам... И този ваш противен навик да говорите на „ти” с по-възрастните, и то още преди да сте се запознали...

Младият понечи да отвори уста, но се отказа. Беше му доскучало вече от „образа”.

- Хубава вечер – каза тихо старият.

- Хубава ще е, човече, не ни мисли ти нас.

Младият се пресегна през пътеката, свойски го потупа по рамото и се обърна към приятелите си.

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com