На прага

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

- Ти вече знаеш всичко, което ти е необходимо, за да продължиш напред сама.

Младата жена кимна на баща си, но не защото бе съгласна с него. При тези обстоятелства бе немислимо да му възрази, че в действителност не знаеше почти нищичко. Камо ли пък онова, което ѝ е необходимо, за да продължиш напред сама. Не знаеше какво означава да продължи. Не знаеше къде е напред. Нямаше никакъв опит какво означава да си абсолютно сам.

- Ще се справиш – добави окуражително той.

Тя огледа спретнатата болнична стая, празното второ легло до него, тръбичките, които влизаха във вените му, и другите, които излизаха изпод завивката му, апаратурата до главата му. Върна очите си върху неговите и пак му кимна.

- Предполагам, че никак не е леко да загубиш млад родителите си – продължи успокоително възрастният мъж. – Така се случи, дете, късно ни споходи щастието с майка ти. Щастието с теб...

Жената нежно докосна хлътналото му слепоочие.

- Много късно те роди тя, а си отиде рано. А сега е мой ред след пет години. Най-дългите, най-мъчителните години в живота ми.

Тя внимателно хвана ръката му, наведе се и я целуна точно под тръбичката.

- Не успях да я заместя поне малко – продума, ала без никаква горчивина.

- Твоето място в сърцето ми е друго.

- Зная, тате. Но така ми се искаше да можех да ти нося повече утеха.

- Мила моя, аз нямах и нямам нужда от утеха. Имах и имам нужда от майка ти. Добър е Господ, скоро няма да се нуждая от нищо.

Жената не заплака. Седеше на стола до леглото му и бавно милваше дланта му.

- Лекарят днес ме обнадежди – проговори. В гласа ѝ не прозвуча надежда.

- И мен - усмихна ѝ се баща ѝ.

- Какво ти каза?

- Вероятно същото като на теб. Но аз не го слушам внимателно, не се интересувам от думите. Гледам очите му. Те ме обнадеждиха, чедо.

Дъщерята видимо живна.

- Мислиш ли... Слава Богу, днес медицината...

- До седмица ще си отида, дете – поклати глава старецът. – Това видях в очите му. А може и по-скоро да е. Добър е Господ, свършва се. Доста ми дойде напоследък и на мен, а на теб още повече.

Младата жена погледна навън през идеално измитите прозорци на наскоро ремонтираната болница. Синьо небе. Няколко големи бели облака – бухнали, къдрави, весели. Слънце. Ведрина.

Лъчезарният ден преряза нещо в нея и тя направи онова, от което най-много се боеше – рухна пред баща си. Не издържа на всекидневното напрежение, на всекидневните тревоги, на почти едногодишните всекидневни терзания – и рухна за миг, предаде се на мъката си.

Мъката за себе си.

- Страх ме е, тате, обезумявам от страх, умирам от страх! – Чуваше се как говори, слушаше се какво произнася, но устата ѝ сякаш приказваше сама и някак отделно от нея, някак отстранено от съзнанието ѝ. А сухите ѝ очи бяха вперени някъде навън и нагоре – към облаците, зад облаците, далече-далече отвъд облаците и отвъд синьото небе. – Ужасявам се, че без теб ще се поддам на отчаянието. Последните месеци осъзнах, че самото ти присъствие до мен придава смисъл на много и много неща в живота ми. А сега усещам цялото безсмислие на живота си досега.

- Грехота е да го мислиш, грехота е и да го изричаш – обади се без упрек баща ѝ.

Ала дъщеря му сякаш не го чу.

- Всичките ми усилия се оказаха напразни. Целият ми труд е една огромна нелепост. Печеля пари, а постоянно живея... Не живея, а съществувам с постоянното усещане за пълен провал. Пълен провал са и мечтите ми. Нищо не се сбъдна от тях. Нищичко. Личният ми живот е всеобхватна трагедия. Класическа трагедия. При това смехотворна. Комична. Именно – комична трагедия. Питам се защо съм се родила. Питам се за какво живея... Грехота е, казваш, да говоря така. Съзнавам го. Вероятно това е най-непристойният и най-позорен начин да се простиш с баща си. Съзнавам и защо го правя. Надявам се, че ще ми помогнеш, докато си още тук. Надявам се, че ще сториш някак си така, та животът ми коренно да се промени. Да го сториш в последните си часове тук... Че и после. Вече с мама. Оттам. Освен на Господ, тате, скоро няма да има на кого другиго да разчитам. Единственото, с което успях да отвърна на обичта и грижите ви, единственото, което успях да съхраня за тези тридесет и пет години, е любовта ми към вас.

- Кои нас? – вметна едва-едва старецът.

Жената сякаш се сепна, премести взор от прозореца към баща си. Той лежеше със затворени очи – отслабнал, сбръчкан, стихнал.

- Господ и вие двамата с мама – рече тя почти шепнешком.

Клепачите на бащата потрепнаха, но той не отвори очи. Мина време и дъщеря му се почуди дали не е заспал, но той не беше заспал, а мислеше как точно да ѝ каже каквото имаше да ѝ каже. Проговори все така със затворени очи.

- Човекът, дете, е едно щамповано парче цветен картон в огромен пъзел. – Гласът му беше глух, но ясен. – Ти се питаш защо си родена, за какво е бил твоят глупав и празен живот. А аз ти заявявам, че ничий живот не е глупав и празен. Включително твоят. В най-скучния вариант нечий живот може да служи само за фон в пъзела. И какво от това? Дори да е фон! Ами ако е част от небето в пъзела? А без небето планината отдолу ще изглежда безлична и нелепа. Ами ако е част от морето? А без морето чайките над него ще изглеждат безлични и нелепи. Никой, чедо, не знае защо човек идва тук. Никой не знае за себе си защо идва тук, защо самият той е тук. Нито надълбоко знае, нито нашироко знае. Само Бог знае, на нас не ни е дадено.

Старецът се поокашля, зашепна:

- Преживя немалко разочарования, мила моя. Оттам идват и болката ти, и отчаянието ти. Говоря за личния ти живот. Вече прозирам защо те споходиха, дете. Защото постоянно се питаше кой е този, с когото спиш в едно легло. Не е ли прекалено скучен животът му... Или пък обратното – не е ли прекалено интересен животът му... Ще пасне ли в твоя, с какво ще те обогати, ако се съберете... Или пък обратното – какво ще ти отнеме...

Старецът млъкна за дълго.

- Не го прави повече – каза по-високо. – Мисли само дали обичаш онзи, с когото си, и дали той те обича. И имате ли шанс, имате ли ясна, видима перспектива да се обичате дълго, до края. Ти него и той тебе. Допитвай се до сърцето си какво чувстваш – ще се обичате ли до края. Всичко останало е пъзел.

Бащата отвори очи, усмихна се на дъщеря си.

- Ние с майка ти бяхме пъзел за теб. Ти беше пъзел за нас. Ала наредихме възхитителен пейзаж. Ние тримата. Пейзаж, в който твоят смислен, богат живот ни носеше най-чистата радост. Днес-утре, чедо, ти предстои да съградиш друг прекрасен пейзаж, различен. С други, с различни хора. Имаш благословията ми да успееш.

Старецът се усмихна още веднъж, но съвсем немощно вече, и смирено склопи очи.

- А сега ме целуни – прошепна – и си иди. Уморен съм.

Младата жена целуна дланта му, челото му, погали го нежно по хлътналите бузи и си отиде.

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com