Пчеларят

  

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

Стръмният коларски път правеше остър ляв завой и продължаваше право нагоре покрай бърдото. Кафяво-жълтите песъчливи скали, тук-там надвиснали заплашително, се препичаха почти голи на лятното слънце. Пролетните потоци бяха изрязали дълбоки бръчки през лицата им, където нарядко се бяха задържàли инатлии борчета и ниски храсти. Коловозите на пороите цепеха напречно неравния път и се губеха надолу сред тревите и дървесата на мекия хълм.

Да, хълмът вдясно се спускаше полегато към дълбокия пролом на реката, която не се чуваше чак дотук. Част от хълма досами пътя бе парцелиран, оградки от преплетени пръти бележеха имотите, а тревата там бе косена, плодните дръвчета – подрязани, мераклии бяха сковали дори барачки за инструменти или за каквото там им трябваше.

След дългата права следваше десен завой. Тъкмо преди завоя туристът видя самоделната пейка между двата стари бора. С облекчение отметна раницата си и я стовари на пейката, отпусна се до нея. Бе съвсем тихо. Птичка да изписка нарядко, ветрецът да прошумоли едва-едва. Отдолу мируваха десетина кошера, огрени от обедното слънце, тъмнозелени, стари, красиви.

Човекът бе вече на години и тъгата го клъвна лекичко. Не го заболя. Отдавна беше свикнал да се справя с убожданията ѝ, когато тихото, старото и красивото умиротворяваха душата му. Прогони бързо тъгата и се опита да бъде щастлив.

-   Само е за разходка днес? – сепна го пчеларят.

Господ го знае откъде беше се появил със защитна маска в едната ръка, а другата вдигната за поздрав. Да беше най-много на десетина-петнайсет метра надолу, ама говореше гръмогласно. Очевидно никак не му беше неприятно, че си има компания.

- Добър ден – отзова се туристът.

- Добър е като всички други – провикна се пчеларят. – Време един път, а жива душа не се е мяркала от сутринта.

Туристът се почувства неудобно, че седи полуизвърнат, стана, помаха и той кратко и без нужда, бързо прибра ръката си.

- На почивка ли си долу?

- Аха.

- Киснеш се в минералната вода!

Пчеларят весело се разсмя, сякаш му бе трудно да си представи как събеседникът му се кисне в минералните бани.

-   Предпочитам да излизам из балкана – рече гостът.

-   И на мене така ми се стори. Седни си, седни си! – протегна любезно ръка домакинът.

- Вие ли сковахте пейката? – попита туристът, като седна.

- Аз. Обичам да приседна и да погледам кошерите си, преди да сляза да работя. Пък и хората си почиват, като се разхождат. Такива като тебе.

- Хубаво сте сторили.

- Макар че рядко някой се отбива насам.

- Настрани е, пък е и височко.

- Таман е – каза пчеларят.

- Е, благодаря ви – надигна се туристът. – Отдъхнах, ще продължа нагоре да хапна къпини.

- Що не ми говориш на ти? – попита с усмихнати, ясни очи пчеларят. – На едни години сме.

Другият само поповдигна рамене.

- Моите са шейсет без малко – размаха маската си планинецът.

- Аз ги навърших зимата.

- Ето, виждаш ли! Я слез долу да те почерпя мед!

Туристът видимо се поколеба, но високият глас под него някак властно нареди:

- Не, остави си раницата, не ти трябва! Имам и купичка, и лъжичка, и студена водица, и всичко. Виж, цигари нямам.

- Не пуша.

- Слизай тогава, както си!

Долу имаше друга саморъчна пейка, която не се виждаше от пътя.

Пчеларят го заведе първо при пейката и чак тогава протегна ръка и се представи.

- Иван.

- Веселин.

- Сядай!

Домакинът отиде до нещо като навес, наведе се, порови, клекна, пак бърника, но се върна доста бързо с паничка мед и чаша студена планинска вода. Остави ги на огромния нисък пън, което служеше за маса, седна и мълчаливо зачака оценката за своя и на пчелите си труд.

- Прекрасен мед – облиза и втората лъжичка Веселин.

Не го каза от възпитание или любезност, а съвършено искрено.

- Пчеличките да са живи и здрави. Ала и водицата си я бива.

Гостът дояде меда, изпи водата до дъно, поклати възхитен глава.

- Превъзходно – усмихна се с благодарност.

- Такива ми ти работи – рече тихо Иван.

Нещо в гласа му накара Веселин да трепне. От безметежното спокойствие, което го бе обзело, не остана и помен.

- Тукашен ли си? – попита колкото да прекъсне мълчанието.

Пчеларят помисли малко, преди да отвърне:

- Вече може да се каже. Установихме се тука. От доста години вече.

- Заради пчелите?

- А, не, пчелите са отскоро.

Туристът почака. Сетне понечи да поведе светски разговор за майсторлъка с пчелите, както го помнеше още от дядо си, но почувства, че нещо го спира. Същото нещо го спираше да се надигне, да благодари още веднъж за гощавката и да си тръгне по пътя.

- Обичаш ли живота? – обади се пчеларят.

- Разбира се – отговори предпазливо гостът му.

- Такъв, какъвто е?

- Да – промълви още по-предпазливо гостът му.

- Не живота по принцип, а такъв, какъвто е? – уточни пак Иван.

- Да.

- Вярваш, значи, в Господ – заключи простичко домакинът и живна.

- Дълбоко и от все сърце – каза Веселин.

- Дълбоко и от все сърце...

- Доколкото мога.

- Имаш ли си религия?

- Имам си... Доста напомня християнската.

Пчеларят гръмко се засмя.

- Напомня, а!

Размърда се, поотдръпна се да огледа по-добре госта си, потупа го доверчиво по рамото.

- Христос има ли го в тая твоя религия, дето доста напомня християнската? – подпита хем заинтригуван, хем и весело-радостно.

- Има го. Кажи-речи, то друг и няма в нея.

- Тогава ще ти разправя какво ми стори Христос – рече ведро Иван.

Скочи, премести празната купичка и чашата на тревата и се настани на пъна срещу пейката, та да гледа госта си в очите, докато говори.

- Преболедувах рак – съобщи така някак делово, сякаш бе изкарал настинка на крак. – Превъзмогнах го, нищо ми няма, здрав съм като едно време.

- Много се радвам – вметна мило туристът.

- Виждам, сполай ти – кимна пчеларят. – Дори се хващам, че забравям вече. С дни не се сещам какво преживях.

- Сигурно е било ад.

Веселин едва произнесе дежурното клише и се ядоса на глупостта, която изтърси. Опита се да не показва яда си.

- Ад – повтори замислено и някак учудено Иван, сякаш за първи път чуваше тази дума.

Очите му внимателно следяха израза върху лицето на госта му.

- Много си взискателен към себе си – рече.

Другият преглътна.

- Искаш ли още вода?

- Да, моля.

- Веднага.

Върна се с чашата и започна да говори бързо и подредено. Очевидно бе успял да премисли думите си.

- Да, беше ад. Но не мисли, че ще ти приказвам за болници, за процедури и мъки, за смърт. Или за пари, за уж безплатни лекарства, дето ги няма, а ако ги има, не са безплатни, за здравната каса или по-скоро за болната каса, за всичката тая мерзост, дето някак неусетно свикнахме с нея! Не, драги ми Веселине! – Мъжът направи широк жест, който явно изразяваше смирение, благоговение и – странно – гордост. И глухо добави: – Тук не е редно да се говорят такива неща.

Помълча, заслушан в жуженето на пчелите, в птичия цвъртеж, в дишането на лятото.

- Пък и ги гледаш всяка вечер по телевизията – продължи равно. – Мерзостите.

Млъкна. Прибра се навътре. Вдигна глава, впери бистрите си очи в госта си.

- За друго ще ти разкажа – протегна длан, сякаш го успокояваше да не се тревожи. – Воля за живот имах колкото щеш, че и отгоре. Ала на приливи и отливи. Надигаше се волята, набъбваше – и току се оттичаше, секваше. Липсваше ми философия, с която да поддържам и да подгрявам волята си за живот. И чуй сега с каква философия бях осенен свише! Понеже и аз вярвам дълбоко и от все сърце...

Пчеларят се сепна.

- И да ме питаш защо не си взех вода и за себе си! – промърмори без яд, изтича до навеса и се върна с голямо старовремско канче без дръжка.

Туристът се взираше нагоре към пътя, към пясъчниците над пътя, към небето над пясъчниците.

- Бях осенен още в началото – поде отново Иван, но много по-тихо. – Това ме спаси: и самото осеняване, и дето беше още от началото. Като мина първоначалният стрес, като поутихна ужасът от смъртта, взех да разсъждавам така... А време за разсъждаване – дал Бог. Та си казах: животът ми само мой ли е? Не е – отвръщам си. Той принадлежи и на този, който ми го е дал. С други думи, животът ми е някакъв вид битие на Бога, някакъв род битие на Бога, някакъв начин на битие на Бога, следователно аз се боря не само за моя си живот, а и за Бога у мен, за съществуването му у мен и чрез мен. Объркано ли ти звучи?

- Напротив – поклати глава Веселин.

Пчеларят дълго не откъсна поглед от очите му.

- Разсъждавах нататък... Ако Божията воля бе да си ида при него, тоест да не съм жив като земен човек и да спра да бъда някакъв вид земно негово битие, а да продължа живота си като безсмъртна душа ли, като нещо друго ли, изобщо както ми се полага – в такъв случай Бог щеше да си ме прибере тутакси. Съгласен ли си?

- Така и става най-често – кимна гостът.

- Щом не ме прибира обаче, а той не ме прибираше месеци наред, въпреки че всичките медицини на света предричаха тъкмо това, значи, викам си аз, трябва преди смъртта да изживея нещо различно от страха пред смъртта. Нещо различно от отчаянието пред смъртта. Нещо различно от капитулацията пред смъртта. А може би, ако не вдигнех бялото знаме, щях и да оцелея. Знае ли някой простосмъртен кое какво задвижва и кое какво възпира... Когато осъзнах всичко това, волята ми за живот престана да се разплисква. Никъде не мърдаше, а и растеше, растеше!

Веселин слушаше мълком.

- Ако ракът ми е изпитание, казвах си, след което изпитание следва смърт, тогава трябва да си го изживея изпитанието тъкмо като изпитание, сиреч стоически, като боец.

Като че се бяха наговорили, двамата едновременно посегнаха към водата си.

- Ако обаче ракът беше изпитание, след което ми се полагаше живот, е, още по-ясно, тогава пак ще се боря с всички сили, за да заслужа този дарен живот и за да го живея дълго.

Пчеларят Иван разпери ръце. Бе свършил.

- Оцелях – добави сякаш протоколно. – Ето вече дванайсета година! Прегледи, изследвания – все едно нищо никога не е било. Край, като с магическа пръчка. Преместихме се тук, ходя по балкана, вдигам тежко за годините си, помагам на близките си. Че какво още да искам – денят ми е пълен.

Изправи се от пъна, посочи с ръка към бездънното синьо небе.

- Славя Бога – усмихна се едва-едва. – Да не пропуснах? За мен Бог и Христос са едно и също. Е, може би – почти едно и също. Ама съвсем малко почти.

И пак се усмихна, но широко.

- Толкова се радвам за теб – рече с усмивка и Веселин, докато се надигаше.

Стояха един срещу друг от двете страни на пъна и се гледаха усмихнати.

Веселин прецени, че едва ли ще чуе нещо повече, и се канеше да протегне ръка. Ала Иван не мислеше така.

- Да ти доверя още нещо – рече някак закачливо, без да сваля очи от очите на госта си. – Животът ми харесва до прималяване. Дъхът ми спира, толкова ми харесва! Всичко в живота. Дори и грозното, дори и лошото, дори и страшното. Без тях как ще оценим... Както и да е. По очите ти познавам, че разбираш какво ти говоря. Друго исках да ти споделя. Като претегля най-хубавото измежду най-хубавото в живота, само да не кажа голяма приказка, ама още ми е най-приятно да спя с жена си. Правим секс с нея – ракът, да знаеш, помага на секса. На по-сетнешния секс.

Иван се засмя ведро, от сърце. Досущ както вярваше в Господ.

- Правим секс и сме щастливи – заяви високо и протегна ръка.

Веселин охотно отвърна на ръкостискането му, докато благодареше за меда, за водата, за раздумката.

Иван обаче не пускаше ръката му. Не стискаше вече, не я друсаше. Просто я държеше здраво.

- Добре си е да си жив – промълви повече с устни.

Веселин го чу, но не намери какво да каже.

- Хайде, че имам още много работа – рече благо пчеларят, извърна се и се завтече към навеса си.

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com