Кирил и Методи

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").  

 

На Кирил и друг път му се беше случвало. Отдавна-отдавна бе срещал още неколцина с името Методи: кратковременни познати, на които вече не помнеше лицата.

Днес обаче кой знае защо го досмеша, когато стисна ръката на този Методи. Хем и предварително знаеше името на хазяина си за идната седмица. Самите имена прозвучаха весело и някак предизвикателно сред полудивия балкан, който нагоре съвсем подивяваше. Нагоре… Нагоре се виеше нещо като път, по-скоро нещо като ровенина от асфалтови остатъци, от насипан тук-там трошляк, от камъни, скали и гола суха земя. Нещото бе стръмно и тясно, а отгоре го печеше следобедното августовско слънце.

- Да вървим да занесем науката и просветата към билото! – рече бодро планинецът.

Явно и на него му бе смешно, макар че нямаше нищо смешно.

- Мога ли да изпълзя с моята кола? – попита предпазливо Кирил.

Методи я огледа, без да бърза.

- Не е висока отдолу.

- Дори изглежда по-висока – каза гостът.

- Ти решаваш.

- Ужасен ли е пътят?

- А, бива го…

Кирил премълча.

- Прехвърли багажа в нивата, оставяме твойта ей там пред ВЕЦ-а и готово.

„Ей там” се падаше някъде зад завоя на шосето.

Кирил рязко се извърна от бумкането: Методи тупаше доверчиво раздрънканата си „Нива”.

- Потягам я, колкото да ми служи – заобиколи мъжът отзад и отвори капака. – Зимата се качвам само с кон или катър. Хайде, давай саковете!

- Все пак предпочитам с моята кола – заяви Кирил.

Планинецът се колебаеше.

- Ще карам бавно – проговори накрая. – Ти се дръж по-близо до мене, да те виждам.

След две минути гостът съжаляваше за идиотския избор, който бе направил, но се надяваше, че ще му се размине. След още две-три минути осъзна, че няма как да се измъкне от поредния капан, в който сам се беше вкарал. Стараеше се поне да минава оттам, откъдето Методи избираше по-малката беда. След още няколко минути реши да се ядоса на хазяина си и неговото „бива го”. Нямаше къде да обърне. Нямаше как да спре и да тръгне на заден ход обратно. И продължаваше нагоре като пълен глупак…

След един-два остри завоя покрай дълбокото ждрело на пресъхналия поток стърчащ камък буквално скъса тръбата на ауспуха на една от сглобките. Шумът стана оглушителен, моторът ревеше, ламарини се влачеха по камънаците, а Методи изчезваше отпред зад близкия завой.

Кирил спря, угаси. Тишината нахлу през отворения прозорец. Отдясно – стръмна гора, отляво – урвата към дъното на реката. Смълчани птици, бледосиньо небе, вехнеща зеленина. Миришеше на изгорели газове и напечени, протрити автомобилни гуми.

Кирил излезе от колата, легна на камъните, видя, отдалечи се и седна удобно на тревата. Моторът на нивата ръмжеше някъде нагоре и вдясно. Ръмжеше все по-глухо и все по-слабо. Кирил се излегна с ръце под главата и се опита да мисли каква прелест са небето, гората, дори лятната полусуха трева наоколо му. Не му се удаде кой знае колко.

А после се сети за билото, за двете стари къщи на Методи, сгушени някъде там в гънките на планината, за науката и просветата, дето ги носеха нагоре с двете 15-20-годишни трошки, една от които току-що съвсем потрошена, усмихна се и се опита да не мисли за нищо.

Нали за това бе дошъл чак дотук – да не мисли за нищо, ако му даде Господ.

Методи се върна пеша след десет минути. Носеше тел, клещи и крик.

Кирил бе чул скърцането на обувките му по камънака, чакаше го прав. Почти не се учуди.

- Явно имаш опит със столични аджамии – рече дружелюбно.

- Такъв ми е бизнесът – вдигна рамене хазяинът му.

- Крик и клещи си имам.

- Много добре – сякаш го похвали Методи и захвърли своите в краката си. – Не забелязах кога стана белята – добави, докато лягаше да я види точно каква е.

- Тъкмо се скриваше зад завоя.

Планинецът дълго оглежда отдолу, без да обръща внимание на острите камъни, които бодяха гърба и ребрата му.

- Сега ще вържа двете части на тръбата за рамата – съобщи съвсем спокойно и дори сякаш лениво, когато се изправи.

По нищо не му личеше, че се чувства виновен или поне гузен, задето се бе съгласил гостът му да се катери по тая ужасна автомобилотрошачка, по която вероятно и каруците едва се справяха, ако някой луд случайно решеше да си умори коня или магарето по такива чукари. Единственото, което Кирил усещаше у него, бе самообладанието му и някак естествената му отговорност да се оправи в бъркотията. А самият Кирил се стараеше да не си спомня, че домакинът му с една-едничка дума долу на шосето би могъл да им спести бъркотията.

- Дай крика! – нареди Методи.

Кирил поразмести багажа си, измъкна крика от леговището му.

След малко автомобилът бе вдигнат, планинецът безмълвно пое клещите и телта, връзваше бавно и здраво. Гостът му бе сигурен, че е така, макар че изобщо не си даде труд да погледне отдолу.

През цялото време, докато работеше, Методи нито веднъж не поиска помощ, сякаш се подразбираше от само себе си, че Кирил не бива да пипа нищо по собствената си кола.

- Имаш ли вода? – попита вече прав.

- Колкото искаш отзад.

- Дай да си полеем!

Измиха се криво-ляво, Методи видимо се поколеба, докато поемаше хартиената кърпичка от пакетчето, ала я пое, избърса се, прибра топчето в джоба на ризата си. Очите му едва-едва проблясваха с весели искрици.

- Значи тъй – заприказва все така бавно и все така спокойно. – На триста метра нагоре има отбивка, нещо като разширение. Ще видиш нивата. Спрял съм така, че да можеш да обърнеш. Нагласи я плътно до гората. Аз ще повървя пеша зад теб, искам да видя как се крепи ауспуха.

Кирил кимна, влезе, запали. Планината екна от рева на мотора и от вибрациите на скъсаната тръба, която се тресеше в телените си примки, удряйки се вероятно и в рамата.

- Тръгвай! – подкани домакинът.

- Тръгвам – каза гостът през отворения прозорец и пое полека нагоре.

„Разширението” се оказа просто сливане с „главния” път на нещо като коларска просека. Кирил обаче бе шофьор от десетилетия и само с две маневри успя да залепи виещото возило досами дърветата.

Тишината пак някак звънна в ушите му, толкова дълбока, извечна му се стори. О, колко му харесваше тук! Харесваше му въпреки собствената му идиотщина, с която бе усложнил краткия си отпуск.

Методи се показа иззад завоя, приближи.

- Екстра! – заяви, след като огледа полесражението. После леко подритна ауспуха. – Екстра! – повтори равно. – Утре сутринта ще идем до града и ще го закърпим. Колата ще оставим на площада в селото.

- Резервоарът ми е пълен почти догоре – каза предпазливо Кирил.

- Е?

- Капачката не се заключва.

- Е?

- Просто си го помислих…

Методи се засмя.

- Вероятността да ти източат бензина е колкото вероятността аз да сменя нивата с американски високопланински джип. Прехвърляй багажа и да вървим да се настаняваш!

Отвори пак задния капак, намести двата сака на Кирил, лаптопа сложи легнал на задната седалка, чантата с книгите до него. Вече зад волана, изчака госта си да си вземе якето, да седне отпред, пресегна се да затръшне и дясната врата, потегли.

Пътят нагоре бе още по-ужасен и абсолютно непроходим за нещо различно от съветска нива и съветски булдозер, та гостът се дивеше как домакинът му си бе представял ниската английска кола да мине оттук. После спря да се диви на въображението на човека до себе си и се дивеше само на красотата наоколо си. Дивеше се чак до старите две къщи горе преди билото: едната спретната за гости, тоест за Кирил, а другата – бивша плевня, пригодена за скромните нужди на Методи.

А вечерта, когато захладя и двамата вече седяха под навеса край бумтящото лятно огнище, Кирил внезапно се сети, че не само не бе заключил колата си, но и в залисията си бе оставил и ключовете да висят на таблото.

Методи веднага видя промяната в израза му.

- Какво те мъчи пък сега? – попита с възможно най-любезния си тон.

- Забравих да заключа колата – обясни раздразнен на самия себе си Кирил. – А ключовете висят на таблото.

- Това ли било! – вдигна чашата си Методи. – Както си висят в момента, така ще си висят и утре. Хайде, наздраве, добре сме се запознали!

Кирил и Методи се чукнаха за трети път, помълчаха.

- Глиганът е проверен – обади се по едно време домакинът. – А и вече съм ял от тази кайма – добави, докато ловко обръщаше кюфтета върху скарата.

Кирил бе излязъл под открито небе. Гледаше ненаситно августовските звезди над Стара планина и никак не се безпокоеше за годността на глиганската кайма.

На другия ден ключовете висяха на таблото, бензинът не бе източен, колата все така кротуваше насред Балкана като странен придатък към извечния всемир, който справедливо не я и забелязваше. Нищо, нищо не се бе променило от вчера, като изключим пеенето на птиците в свежото утро.

 Методи едва-едва водеше отпред с нивата си, Кирил трещеше отзад. Слязоха до шосето без нови злополуки. Планинецът прегледа отново телта, потегна я, запрашиха доста бързо по асфалтовото шосе към града. Момчето в огромното празно хале, където се предлагаха тенекеджийски услуги, вдигна колата на някакви допотопни релси, сложи си маската и след десетина минути изключи оксижена.

Кирил не бе успял дори да се поразходи наоколо да се полюбува на планината. Запали, автомобилът тихо мъркаше. Докато се разплащаше, се хвана, че изпитва почти неудобство от сумата, която момчето поиска. Даде му двойно повече, то отказа, но той настоя и то прие, изпитвайки на свой ред нещо като неудобство. Бе съвсем младо момче, почти дете.

Оставиха колата на площада в селото, както Методи се бе разпоредил, качиха се обратно горе и Кирил преживя една от най-хубавите седмици в живота си сред прелестта на изумителната природа. Обикаляше ридовете, които тук-там започваха леко да се прошарват, наслаждаваше се на тишината, всяка привечер наблюдаваше кокошката, която ровеше из лехата с лука, вдигаше глава, когато самолет изжужаваше за кратко високо горе в бездънното небе, посрещаше половината на луната, докато изплуваше почти от юг… Слушаше щурците вечер и не можеше да им се наслуша, денем ядеше къпини и вкусните сливи, които Методи наричаше Чачанска лепотица, и упорстваше да не мисли за нищо, нищо, нищо… Понякога Господ му помагаше.

Никога повече не продумаха с Методи за колата, докато си пиеха ракията и си говореха под звездите за „науката и просветата”, на които ни учи и просвещава животът.

А през зимата, още първата зима, точно както се бе случило и с другите мимолетни срещи в живота му, и лицето на този Методи взе да избледнява в паметта на Кирил. Отначало това го подразни и дори малко го уплаши, но по-сетне се смири.

Нямаше как обаче да забрави Балкана и той изобщо не избледняваше. Както и е редно да бъде.

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com