Странно

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

Не бяха се виждали от поне петнайсет години. Съдбата ги срещна за кратко в подходящ момент, за да поприказват от сърце и душа, както го бяха правили неведнъж в ония далечни времена, когато отношенията им бяха стигнали до топлотата на съпричастието, макар и в рамките на колегиалността. Топлотата често ги предразполагаше към разговори от сърце и душа. Нищо не им пречеше тогава, контактите им бяха всекидневни. Нищо не им пречеше и сега, не бързаха за никъде в късния мразовит следобед.

- Мога да се прибера и довечера – засмя се писателят, искрено зарадван от срещата им.

- Мога да се отбия в галерията малко преди да затворят – пое си дъх художничката, когато той я пусна от прегръдките си.

- Отиваме да гуляем с кафе и сладкиши!

- С кафе и много сладкиши – поправи го тя.

Той бавно-бавно и някак почти строго огледа стройната й фигура, скрита под стилното й палто. От очите му струеше весела, радушна шеговитост.

- Чудесно изглеждаш – сподели възхитен очевидното.

- Благодаря – кимна тя, но го дебнеше.

- Бих добавил дори...

- Само да си посмял!

Писателят не я разбра.

- Само да си посмял да ми заявиш, че не съм мръднала от, от... Господ знае откога!

Мъжът схвана, заклати комично глава.

- О, не, не бих си го и помислил! – рече през смях. – Преди време жена ми уби един свой съученик, който искаше да я поласкае, че изглеждала като в гимназията. Погребахме клетника и оттогава...

- Не е трябвало да му ходите на погребението – прекъсна го художничката.

- Дори бръчките ти изглеждат чудесно – разпери ръце писателят.

- Така е много добре – похвали го тя. – Та какво би добавил одеве?

- Бих добавил, че мъжкото ми самочувствие ще бъде поласкано да вляза с теб в някоя луксозна сладкарница.

- Така е още по-добре. Ама да е стара, проверена.

- „България”?

- Защо не?

- Да вървим.

След час бяха приключили с дежурните теми: какво са завършили и какво работят вече децата им, къде живеят и с кого, кой от родителите им е починал и кой още се държи, как вървят семействата им, как върви работата им. Служебната им работа. Как върви животът им. Битовият им живот.

Поръчаха си нови сладкиши. Мълчаха. Събираха си мислите. Събираха си силите.

- Е, аз не рисувам от половин година – проговори жената.

Не се оплакваше. В гласа ѝ не прозвучаха нито съжаление, нито огорчение, нито яд или тревога. Просто съобщаваше факт от творческата си биография. Последния факт. Най-актуалния.

- При теб как е?

- При мен е обратното – отвърна предпазливо мъжът. – Имах и аз такива периоди... Сега пиша почти всеки ден. И чета себе си понякога – добави все така бавно, замислено, внимателно подбирайки думите си. – Чета свои несръчни опити отпреди двайсет-двайсет и пет години. Че и от по-рано. Както и сръчни неща. Задоволително сръчни неща... Често се смразявам от мислите, които ми идват в главата, докато чета...

- Странно – отрони сякаш на себе си художничката.

- Кое е странно?

- По-късно. Продължавай.

- Друго време, друг век, друга епоха – продължи писателят. – Друг човек, почти непознат. Всеки Божи ден се питам кой ги е писал тези непубликувани разкази, тези незавършени новели... Един роман, първият ми роман. Тези цели три готови книги. Отпред е напечатано името ми. На собствената ми пишеща машина... Излиза, че съм аз. Пазя всичко. Пазя папките с дебелите ръкописи. Помниш ли оная дебела отвратителна хартия, жълта, евтина, долнокачествена? Пазя любезните писма от издателствата преди и след... Първо приемат да ме издадат, защото Берлинската стена скоро ще рухне и времето уж се е променило, а след година-две ми съобщават, че не могат да ме издадат, защото нямат пари, предстои им да фалират, да ги закрият, да ги слеят и така нататък. И защото Берлинската стена вече е рухнала и времето вече се е променило. Уж. Не пишат най-важното: че вероятно малцина вече се интересуват от човешките проблеми на онова току-що погребано време. Още кафе?

- О, да – кимна жената.

Той поръча на минаващата наблизо сервитьорка.

- Отвлякох се – усмихна се едва-едва на бившата си колежка. – Това са подробности без значение. Има значение единствено какво пишеше на онези пожълтели листа. Смразявах се от актуалността на старите ми писания. За толкова години нищо не се е променило у тогавашните ми герои. Тогавашните ми герои не са мръднали напред до днес. Децата са все в същата детска градина, все в същата начинаеща група, само играчките им са различни – с много жици, с много ток, с много батерии и дисплеи, с много копчета и реленца...Времето е различно – батерийно, дисплейно време, ала децата са си все същите. Продължават да живеят в безнадеждност. А биха могли да пораснат поне малко.

Художничката рязко изправи гръб, помълча и тя.

- А ти?

- И аз съм същият вероятно за почти всичко. Почти във всяко отношение вероятно съм останал там, в закостенелия гроб на миналото. С акъла си на неразвито, капризно, отказващо да порасне дете. Дете инат. С две изключения. Вече не съм безбожник. Вече забравих какво е да живееш в безнадеждност.

- Едно изключение – поправи го глухо жената.

- Съвършено вярно – бързо реагира мъжът.

- Това изключение променя всичко – промълви тя.

- Съвършено вярно – кимна той.

Художничката потъна в себе си. Писателят я наблюдаваше как машинално пие кафето си и не беше сигурен, че иска да продължи. Не беше уверен и че знае как да продължи.

- Кое е странно? – попита я тихо. – Одеве спомена, че нещо е странно.

Тя вдигна очи, поклати глава, върна се на масата им.

- Странна е думата, която употреби – отвърна още по-тихо. – Че си се смразявал от мислите си... Точно така го чувствам и аз. И после за безнадеждността. Точно така я чувствам и аз...

- Странно ли е? – вметна той.

- Да, мисля...

- Всеки интелигентен човек, който не е загубил сетивата си, би следвало...

- Нямам предвид приликата на усещанията ни – прекъсна го припряно и някак рязко тя. – Думите, думите, с които назоваваме усещанията си, са еднакви!

- Разбрах – рече кротко той.

- Понякога като ходим на гости по роднини и приятели – усмихна му се художничката; молеше го да я извини, че е била груба, – половината време гледам картините си, които съм им подарила. Или ме хванат дяволите, кача се в ателието на тавана и с часове стоя пред напълно завършени платна, които сме виждали само аз, мъжът ми, някои от тях – и децата. Често имам чувството, че полудявам, като се взирам в очите на портретите. Тези очи... Тази неувереност в самото битие на човека, този цинизъм напук на всичко, този извечен страх и най-вече тази безнадеждност в очите на хората, които съм рисувала тогава, днес ги виждам в очите на хората, които срещам по улицата, в работата си, навсякъде. Гледам ги по телевизията. А съм рисувала онези безнадеждни очи в други времена и в съвършено различно мое душевно състояние. Обаче очите са същите. Не ми се рисува безнадеждност. Отдавна вече не ми се рисува безнадеждност. Отдавна вече знам, че моят свят и моето верую са извън безнадеждността.

- Какво рисуваш? – попита писателят.

- Повече пейзажи – отговори веднага художничката. – Преди всичко и най-вече пейзажи, рядко – портрети. Ако срещна подходящи очи. Господ е милостив – срещам и подходящи очи.

- Срещаш моите герои – засмя се внезапно писателят.

- Нали! – засмя се мило и художничката.

- Моите герои не се срещат често по улицата, а до телевизията по правило изобщо не ги пускат да припарят. Ала са много, много повече, отколкото си мислиш. – Писателят говореше равно и абсолютно сериозно. – Вълнуват ги Бог, смисълът на живота, смисълът на изпитанията, смисълът на героиката. Радостта. Любовта. Милостта. Доверието също ги вълнува.

Мъжът без нужда прокара ръка през косата си. Жената го гледаше, без да помръдва.

- И съвсем някъде в периферията на съзнанието им на моите герои – продължи пак равно той – едва се сбутват днешните палячовци. Публичните и не толкова публичните палячовци. Толкова е комично вече. Беше престъпно, сетне жестоко, после стана жалко, а сега е почти само комично. Комично е да ги гледаш и слушаш как се обвиняват, задето са това, което са. Комично е да ги гледаш и слушаш как се настървяват взаимно в безумието си. А най-комичното от цялата тази престъпно-жестока-жалко-комична палячовщина е, че всички са прави: и президенти, и премиери, и депутати, политиците и политиканите, повечето журналисти, синдикатите и бизнесът, повечето политолози и социолози, повечето антрополози също, че и някои психолози и психиатри също, и, разбира се, всеки друг от ругаещите всекиго. Каквато и ругатня да чуеш, каквито и взаимно изключващи се мерзости, каквито и взаимно оборващи се низости да си разменят, най-често е с основание и е до голяма степен вярно. Звучи абсурдно, но е така. Днес е така. Засега. Наистина много комична картинка. Тъжна е само цялата тази безнадеждност, която лъха от тях.

Очите им се срещнаха. Писателят поклати глава, художничката кимна.

- Моите герои живеят заедно с тях, с палячовците, но успяват да се отграничат и да се развиват и в свой паралелен живот, за който палячовците дори не подозират, че съществува. Моите герои са като теб. Техният свят и тяхното верую са извън безнадеждността.

Жената изведнъж се сепна, погледна часовника си, засуети се.

- Тръгвай – каза той.

- Наистина ще затворят галерията.

Явно не ѝ се ставаше, но изглеждаше вече притеснена.

Размениха си актуални телефони, обещаха си пак да се срещнат.

- Е, побъбрихме си – изправи се писателят.

Тя пое ръката му, стисна я, а с другата го погали ласкаво по бузата. Забърза към изхода, той пък седна да почака за сметката.

Така и не му стана ясно дали и тя не е прочела нито ред от книгите му за тези поне петнайсет години, както и той оттогава не бе виждал нито едно от платната ѝ.

 

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com