При извора

 

Разказът по-долу ще бъде включен в сборника, който готвя за догодина. Всички разкази в него са почти изцяло диалогични. Понякога на моите герои им се случва да водят беседа не със себеподобните си. Този разказ е точно такъв.

 

Мъжът седеше на самия бряг на реката и вече от половин час ѝ разправяше живота си. Разказът му излизаше малко объркан и доста накъсан, но реката го слушаше внимателно и се намесваше само от време на време.

- Много е успокояващо – засмя се изведнъж мъжът на хрумването си. – Мога да си говоря до довечера и да не се притеснявам, че ще ти писне и ще хукнеш нанякъде.

- С някои твои разсъждения никак не съм съгласна, но тук си съвършено прав – каза реката с мекия си ромонещ глас. – Уверявам те, че наистина наникъде няма да хукна. Аз нямам проблеми с търпението.

Ето така реката деликатно насочи разговора им към темата, за която ѝ се щеше да поговорят. Или по-скоро да го изслуша.

Мъжът разбра веднага посланието ѝ. Умълча се, но не заби поглед в тревата под себе си или в тихо бълбукащата вода, а очите му бавно обхождаха дълбокото ждрело, в чието дъно бе кротнал насаме с мислите си.

Ждрелото бе сурово, скалисто и по своему красиво. Човешката ръка го бе съсипала с бруталната си намеса, ала допотопната каменоломна не работеше вече от години, та ждрелото бързо-бързо лекуваше раните си и заприличваше на себе си. Стотина метра по-нагоре зееше отвора на пещерата, откъдето напролет излизаше на свобода мътната буйна вода. Сега в началото на лятото там бе сухо. Облите камъните по дъното на малкото езерце отпред, което се образуваше през април-май, лъщяха на слънцето. Това езерце за месец-два се радваше на щастието си да бъде началото на реката. После пресъхваше. А водата се скриваше под камъните и – бистра като сълза – се появяваше изпод земята сто метра по-надолу досами краката на петдесетгодишния мъж, за да се превърне след още сто-двеста метра в буйна целогодишна планинска река.

Умът на човека обаче бе далеч от магията на природния кръговрат.

- Май не беше добра идея да ти изповядам живота си – обади се той. – Такава скука!

- Скука?

- Исках да кажа досада. Не преигравам, наистина го мисля.

- Държа да си довършиш разказа – бълбукна ласкаво реката.

- Само с едно изречение – кимна той. – Тъкмо си въобразих, че комай съм се справил със себе си, че съм се смирил най-сетне, че и отношенията ми с най-близките ми някак се понагласиха къде от самосебе си, къде и с общите ни усилия, а се оказа, че продължавам да бъда неугледна буца от страх, гняв и огорчение.

- Кога го осъзна?

- Преди година.

- Ти не си неугледна буца – поправи го нежно реката.

Мъжът едва-едва поклати глава.

- Сподели ми какво изживяваше като благословен къс светлина, временно омрачен от страх, гняв и огорчение.

Човекът преглътна. Когато проговори след минута, в гласа му звучеше дълбока благодарност.

- Обещах ти само едно изречение – рече почти шепнешком.

Реката прие с ромонеща деликатност решението му.

- За какво предпочиташ да разговаряме? – попита.

- За търпението. Ти ми подсказа одеве. Ти ми намекна одеве.

- Така беше – потвърди реката.

- Обясни ми. От една година отново съм насред окото на торнадото и се нуждая от съвета ти. Обещавам ти, че ще се вслушам какъвто и да е той.

- Ето го – някак забуча водата. – Ти си добър човек, ти си още и християнин и се заблуждаваш, че страхът, гневът и огорчението ти идват от негодността ти да простиш и от недостатъчното ти смирение.

Мъжът не реагира. Бученето отново премина в ромон.

- Нищо подобно, приятелю. Ти си годен да простиш и вече прости комуто трябва. И смирението ти е достатъчно. Дай Боже всекиму толкова смирение! Не, приятелю, твоят страх, твоят гняв и огорчението ти се дължат на нетърпението ти. Съветвам те сериозно да поработиш върху нетърпението си. Моят съвет е да вземеш и да взимаш пример от мен.

Човекът подсъзнателно се извърна наляво. Основно водата извираше изпод камъните в коритото си; мъжът обаче се бе вторачил как водата пробиваше и на няколко места в основата на пясъчно-каменистите склонове на хълма. Сякаш планината сълзеше. Планинските сълзи бяха си издълбали тънки вадички през пясъчника и по тях успяваха бързо да стигнат до голямата вода. Тези сълзи гледаше той и си мислеше, че им се бе любувал десетки пъти през тези толкова много години, но за първи път му идваше наум, че приличат на сълзи. Или не приличат, а са си сълзи.

- Ще те помоля да ми обясниш – помоли глухо след време.

- С удоволствие, приятелю – отзова се мило реката.

Ала не започна да му обяснява, докато той не се наведе, докато не загреба няколко пъти с шепи да наплиска лицето си. Пи от последната шепа и остави студената вкусна вода да потече по брадата му, по гърдите му, да закапе по тревата.

- Прелест! – прекара ръка през косата си.

- Откакто навърши дванайсет години – заговори реката, сякаш не го бе чула, – нетърпението минава като червена нишка през целия ти живот. Така го виждам живота ти. И не е нишка нетърпението, а дебело червено въже. Като ония за бесене, само че червено.

Мъжът облиза мокрите си устни.

- Нетърпението лека-полека стана твой господар, а ти доскоро дори не го забелязваше. Нетърпението се превърна в твое второ аз, в твоя втора природа. То беше и все още е видимият израз на постоянното ти желание да избягаш от настоящето. Маса хора също бягат от реалния си живот, но предпочитат да се връщат в миналото си. При теб това бе невъзможно, понеже бягството в миналото щеше да възкреси ужасите, затова ти бягаше в бъдещето. Бягството в бъдещето обаче е чревато с пагубно нетърпение. Бягството в бъдещето ражда нетърпеливи илюзии, илюзорни мечти. И твоето нетърпеливо бъдеще никога не се сбъдваше. Крах след крах се стоварваше върху твоите илюзорни мечти. Не би могло и да е иначе.

Реката утихна, ромонът някак заглъхна. Мъжът чу птиците във върбите отсреща, чу далечния тътен на преминаващ високо горе самолет, но не вдигна глава да го потърси с поглед. Сетне отново долови гласа ѝ:

- Вероятно се питаш дали съм наясно защо си бягал от настоящето, от реалния си живот, от единствения си живот. Не се питай, наясно съм. Каквото и да преживяваше, колкото и хубави неща да правеше или да ти се случваха, миналото вече бе свършило поразиите си. Миналото бе преизпълнило отдавна-отдавна деня ти с несигурност, с недоволство, с раздразнение и гняв… И най-вече със страх – утробен, неизкореним, вездесъщ страх. А страхът, от своя страна, вече бе родил демоните и комплексите ти за вина и автоагресията ти.

Водата забълбука по-силно, човекът буквално усети силата ѝ, сякаш дебитът за миг се бе увеличил с магическа пръчка. И същевременно знаеше, че не е вярно. Настръхна целият.

- Сега ще ти кажа нещо извънредно важно за теб – произнесе равно реката. – Ще го сторя, понеже вече си готов да го чуеш и да го разбереш. То ще промени живота ти към добро. И ще успокои живота ти, можеш да имаш пълно доверие в думите ми.

Птиците отлетяха, ждрелото напълно утихна, ако не броим топлият глас на реката.

- Ти преодоля много бариери по пътя си към мен, иначе нямаше и да разговарям с теб. Дълбоко в подсъзнанието ти обаче още живурка онова пагубно, пъклено, уродливо неистинно вярване, онази разрушителна измамна нагласа, че си лош. От четиридесет години тази себеразрушителна убеденост живее у теб. И живееше прекрасно десетилетия наред. Логично е, ако се замислиш и успееш да се погледнеш отстрани. Иначе как детето да си обясни защо му се случваха разните случки, които ти се случваха. Детето у теб не можеше да намери друго обяснение, освен че е лошо дете. Разните случки, които ти се случваха, би следвало да се случват само на лоши, на неправилни, на дефектни деца. Именно до такъв извод стигна и детското ти подсъзнание, доста логичен извод впрочем. Логичен и погрешен. Логичен и кошмарен. После ти порасна, ала уплашеното до смърт дете с уродливото вярване се скри окончателно в подсъзнанието ти и продължи да си живее прекрасно. Наедря. Обнагля. И се превърна в изчадие адово.

Мъжът бе обхванал глава с ръце. Бе му неудобно така сгърбен, но не се сещаше да свие колене и да облегне главата си.

- Напоследък ти стигна до детското изчадие адово, напипваш го, усещаш го как още мърда и те трови, но го притискаш, притискаш, завираш го в ъгъла, въздух не му даваш. И то едва-едва живурка. Ала все още не смееш да протегнеш ръка и да го стиснеш за гърлото. Все още не смееш да го извадиш на светло в съзнанието си. Ето, днес го вадим заедно. Впрочем ние го извадихме. Хайде сега и да го погребем заедно.

Човекът уплашено вдигна очи към водата.

- Да, да, сега, заедно – рече ведро, спокойно реката, сякаш ставаше въпрос той да хвърли пръчка в бързеите надолу.

- И как? – пошепна мъжът.

- Представи си го!

- Детето…

- Онова дете. Несъществуващото. Измамното. Илюзорното. Лошото, негодното. Не ти, а то, изчадието адово.

- Все пак е дете – опита още веднъж човекът.

- Измислено дете – настоя шумно реката. – Илюзия, смъртоносна илюзия. Или тя, или ти. Изборът е твой.

Мъжът най-сетне буквално стовари глава върху вдигнатите си колене, застина така. Само раменете му равномерно се вдигаха и отпускаха, вдигаха се и се отпускаха. Сетне и те постепенно застинаха.

- Видя ли, че не беше толкова страшно – обади се по едно време реката.

Ромонеше успокоена и весела.

- Не забравяй да благодариш на Бога – добави още по-радостно. – Благодари му, че през всичките тези години ти се оказа по-силен и от съзнателните си комплекси и ужаси, и от подсъзнателните си илюзорни кошмари. Нему дължиш всичко.

Човекът се размърда, погледна я с леко зачервените си очи.

- От доста време само това и правя – благодаря на Бога.

- С основание – вметна реката. – Иначе нямаше да те има. Само сянката ти щеше да мъждука някъде по Божия свят.

Мъжът кимна мълком. Изтръпналите му крака го заболяха, прищя му се да се изправи, но не го стори, а само се поразкърши, както си седеше.

- Помниш ли как се къпеше преди двайсет години? – засмя се изведнъж реката. – Ей там, по-надолу при големия камък?

- Помня – отвърна бързо той.

- Ти се къпеше с децата си и си мислеше, че си щастлив. Поне относително щастлив, така се надяваше.

- Струва ми се, че точно тогава бях относително щастлив – произнесе предпазливо човекът.

- Не, мили мой! – смееше се щастлива реката. – Тогава не беше щастлив. Нито относително щастлив, нито абсолютно щастлив. Сега си щастлив. Сега, тук, точно в този момент. Аз те направих щастлив.

Мъжът я наблюдаваше как извира ли, извира изпод земята, бълбука весело между камъните, понася се надолу към онзи голям камък, около който се бе къпал с децата си преди двайсет години, как тече, тече, тече все по-широка и по-пълноводна надолу по пътя си, как тече търпелива и щастлива по пътя си, как тече търпелива тук и сега – и знаеше, че тя говори истината. Знаеше, че тя го бе направила щастлив. Тук и сега.

- Какво да сторя, за да задържа щастието? – попита я и нещо като усмивка се появи на лицето му.

- Усмихни ми се – рече реката.

- Как търпеливо да задържа щастието? – усмихна ѝ се той.

- Не е необходимо да го задържаш, приятелю – отговори му реката. – Нищо не бива да държиш! Нищо не бива да правиш, за да си щастлив! Нищо! Повтарям – нищо! Просто си спомняй, че си щастлив и бъди щастлив всеки миг!

- Всеки миг, когато си спомня – пошегува се той, все така усмихнат.

- Е, спомняй си по-често – пошегува се тя. – А защо не непрекъснато?

Човекът протегна ръка, пъхна я във водата. Подържа я така, извади я, погали нежно-нежно реката.

- Тръгвай сега – подкани го ласкаво тя. – Чакат те за обяд.

 

 

 

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com