Инвалиди

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа"). 

 

Двамата зрели мъже се наслаждаваха на отпуската си. Единият малко над, другият малко под петдесетте, високи, здрави, с добре запазени фигури, те седяха на меката скала и наблюдаваха играта на кротките морски вълнички. Синята чиста вода едва-едва обливаше „Костенурката”, както те наричаха огромната гладка скала заради удобно заобления й приветлив гръб. Вълните нежно галеха „Костенурката”, плискайки я от лявата й страна, понеже главата й гледаше на юг, към Турция.

Останалата, по-голямата част от гърба й беше все още суха. Двамата мъже от много години знаеха, че следобед няма да е така. Привечер почти цялата „Костенурка” щеше да е мокра от водата. А при по-силно вълнение – те си спомняха и такива дни – прибоят покриваше напълно скалата и тя само навремени се показваше в кипналата пяна. 

Сега обаче бе предобедно време, стабилно време, слънчево. Морето далече навътре бе тихо, спокойно, като че отпуснато. Докъдето погледът стигаше, не се забелязваше нито едно бяло „зайче” по равната повърхност.

- Ще се гмуркаш ли вече? – попита прошареният мъж.

- Не още – отвърна мързеливо по-младият.

По мургавата му кожа блестяха неизсъхнали капки вода. Надутата му току-що гумена лодка, неопреновият му костюм, плавниците и харпунът чакаха на няколко метра зад гърба му. 

- Ти помисли, че се оплаквам – добави и преглътна.

- Не.

- Признай си, очите ти те издават.

- Помислих, че преиграваш. Съвсем мъничко.

По-младият се поколеба само за миг дали да се обиди. Очите му го издадоха. По-възрастният го наблюдаваше съсредоточено и му се усмихна, когато видя, че всичко е наред.

- Ти ме помоли да си призная – рече добродушно.

- Така е – кимна другият и се засмя.

- Да поплуваме?

- Поплувай ти. Аз ще вляза след малко.

Прошареният бавно се надигна, внезапно се затича три-четири крачки и се хвърли в синьото море.

След минути приближи и рече отдолу:

- Нещо те мъчи, щом преиграваш.

Едва-едва движеше ръцете си, докато чакаше отговора. Сетне реши да се излегне по гръб, за да му е по-удобно да наблюдава приятеля си.

- Двадесет години не знам какво искам – въздъхна най-после мургавият.

Беше застанал прав на ръба на скалата, тоест на най-стръмния край на корубата на „Костенурката”, откъдето скачаха в дълбоката бистра вода.

Прошареният заплува бавно навътре, направи още един кръг, върна се бързо с кроул и пак се обърна по гръб.

- Не е носталгия - продума.

- Не е. 

По-младият не бе мръднал от мястото си.

- Не са и куклите.

- Не са. Куклите не само ми носят добри пари, но и фантастично удовлетворение. Наистина е като фантастика. Съществува ли по-чудесно удовлетворение от смеха на децата, от ококорените им щастливи очи!

Мургавият работеше в Германия като декоратор на детски куклени представления. Понякога му се налагаше и той да говори зад куклите: вече  владееше езика перфектно и не му беше трудно. Правеха представления не само в театъра, но гостуваха и с малки спектакли по детски заведения, по домовете. Действително имаше прекрасна, благодарна работа.

- Не е и семейството.

По-възрастният се гмурна да поплува под вода около скалата, за да остави малко приятеля си насаме. Видя го как проби повърхността надолу с главата, как го потърси, как приближава. Показаха се заедно отгоре.

- И там всичко е добре – пое дъх по-младият. – Дори сякаш никога не е било по-добре.

Заплуваха безмълвно наблизо.

- Научи германчетата да произнасят „ококорено око” – ухили се по-възрастният.

Прихна и по-младият.

- Предизвикваш съдбата – каза тихо приятелят му.

Отдели се, свърна обратно, заобиколи скалата и се качи горе по полегатата глава на „Костенурката”. Спря на същото място, където бе застанал одеве мургавият, но седна на ръба и блажено отпусна уморените си нозе над морето.

На свой ред по-младият се отпусна по гръб долу във водата срещу него.

- Излъгах, че не знам… Знам аз какво искам – започна да говори бързо, а краката му лениво се поклащаха току под повърхността. – Искам да преместя Родопите в Германия. И не само Родопите, а и части от Рила, Пирин, Балкана. Това море наоколо също. Искам да не си идвам два пъти годишно за по две-три седмици – сега и през януари, когато приключи коледната и новогодишната лудница покрай ония деца там. Искам моите деца да довършат образованието си като ония деца там по немската програма, но на български език. Искам приятелите ни да са там, без да се местят оттук. Искам родителите ни да са там, без да се местят оттук. Искам детството си там, без да е мръднало оттук. Искам... 

- От една страна – вметна усмихнат прошареният.

Другият помисли, внезапно се засмя високо и дори два пъти изпляска ръце от удоволствие, пръскайки вода наоколо си.

- Точно така, от една страна – почти извика. – От друга страна – продължи равно, – искам да преместя тук немския театър, германската си заплата, германския транспорт, германските магистрали, германската администрация и за каквото още ти дойде наум германско. И част от Алпите, разбира се, не е лошо да вземем насам.

Млъкна, очите му угаснаха.

- Аз съм пълен наивник, болен мечтател, капризен фантазьор, разглезен галеник на съдбата.  В някакъв смисъл все още съм комунист, въпреки че никога не съм бил такъв. По някакъв причудлив начин – макар и много рядко да се случва – все още харесвам онова идиотско време, в което мина половината от живота ми. 

Глухият му глас секна отведнъж. Мъжът заплува покрай скалата, качи се на корубата на „Костенурката”, мина зад гърба на приятеля си и взе да нахлузва неопрена си за подводен риболов.   

- И двамата сме инвалиди – обади се по-възрастният, без да се извръща.

Тихото приплясване на вълните ни най-малко не пречеше да се чува идеално. По-младият все така мълчеше и се дообличаше.

- Ти си инвалид, защото се измъкна съвсем в началото и не ти се наложи да преживееш последните двайсет години сред нас. Тези двайсет години бяха лечебни. А ти все още си болен с оная зараза отпреди 1989-а. Ти не можеш да надскочиш онова време. Повечето от вас там го сториха, ти не успя. Не се вини, просто си такъв.

Мургавият обу плавниците си и метна харпуна в лодката.

- А аз съм инвалид – продължи прошареният, – защото все още не мога да погледна живота с очите на свободния човек, застанал далеч от хаоса тук. Шансовете ми да успея не са големи. Аз съм сред хаоса. Хаосът е станал част от мен самия. Ала въпреки това се боря и ще продължа да се боря да прогледна.

- Пожелай ми късмет – обади се по-младият и захапа шнорхела си.

- Късмет – рече по-възрастният.

Очите зад маската се поусмихнаха, мургавият вдигна с лекота лодката си, хвърли я във водата и сам се хвърли след нея.

  

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com