Всичко има смисъл. Господ не познава безсмислието

 

Upovanie cover

Дойде времето и на новия ми роман „Неведомите пътища на упованието”. Отново издателство „Факел”, отново съвместно дело с неуморимия Румен Леонидов. По-долу е четвъртият последен откъс от романа.

 

- Имаш ли някакви въпроси? – поинтересува се небесният водач.

- Хиляди – отвърна веднага човекът.

- Имаш право на три. Толкова ми е мярката за теб.

- Благодаря.

- Аз обаче ще те питам по-напред. Искаш ли вече да се прибереш у дома?

Антон чу въпроса и блокира. Не можеше да повярва, че не знае какво да отвърне. Не можеше да повярва, че не е способен да определи иска ли да се върне на Земята при близките си, при децата от сиропиталищата, при хората.

- Ако трябва да бъда напълно откровен… – продума плахо.

- Трябва, трябва – вметна Учителят.

- Не мога да преценя – призна си Антон.

Дочети...

Ще е благодат за теб, когато прозреш отвъд стената

 

Upovanie cover

Дойде времето и на новия ми роман „Неведомите пътища на упованието”. Отново издателство „Факел”, отново съвместно дело с неуморимия Румен Леонидов. Публикувам няколко откъса. По-долу е третият.

 

 

Елена го чакаше на ъгъла само с дамската си чанта, докато той бе преметнал сак на рамо.

- Взел съм си международния паспорт, разни документи – съобщи ѝ вместо поздрав.

- Много добре, но надали ще ти потрябват – кимна тя.

- Как така няма да ми потрябват? – недоумя той.

Тя мълком го поведе по тротоара покрай шумния трафик.

- Няма ли да вземем такси до летището? – наруши той мълчанието ѝ.

- Няма – пак го изненада тя.

- Тоест?

- По-просто е – погледна го някак особено Елена.

Антон изтръпна от този взор, който властно му напомни коя е тя и на какво е способна.

Дочети...

Старата добра приятелка от памтивека

 

Upovanie cover

Дойде времето и на новия ми роман „Неведомите пътища на упованието”. Отново издателство „Факел”, отново съвместно дело с неуморимия Румен Леонидов. Публикувам няколко откъса. По-долу е вторият.

 

След още дни на колебание и нарастващ яд към себе си Антон позвъни на входната врата на собствения си дом. Бе отишъл в късната вечер без предупреждение, без покана, без нито дума поне за намек какво възнамерява да върши.

Жена му не бе особено изненадана, но не скри, че никак не ѝ е приятно така да нахълтва в личното ѝ време, пък защо не и пространство. Повече от пет месеца вече този апартамент бе нейното лично пространство, нали така?

Дъщеря му не си беше у дома. Не че момичето щеше да му пречи или да го затрудни в изповедта му, но така бе по-добре.

- Гладен ли си? – попита го жената, с която бе живял толкова много години в труден, сложен, понякога доста бурен брак.

- Само чай, моля – отвърна той.

- Някакъв по-специален?

- Не, не – заръкомаха Антон, преди да се усети как налудничаво се държи. – Стопли в каната вода и ми донеси някакъв билков от онзи в пликчетата. Бих искал да поговорим.

Тя кимна, отиде до кухнята и се върна след две минути.

- Да не си подал най-после молба за развод? – осведоми се, докато се настаняваше срещу него. – Без да ме предупредиш?

Дочети...

Имаме още много недовършена работа

 

Upovanie cover

Дойде времето и на новия ми роман „Неведомите пътища на упованието”. Отново издателство „Факел”, отново съвместно дело с неуморимия Румен Леонидов. Публикувам няколко откъса. По-долу е първият.

 

Ескалаторът на метрото пълзеше нагоре. По навик мъжът гледаше лицата на хората, които слизаха със съседния ескалатор. Не се съсредоточаваше конкретно върху някого, а погледът му спираше за секунда-две само върху лицето, запечатваше го в съзнанието си. След миг очите му вече бяха върху друго лице.

Долу прогърмя влакът, от който бе слязъл, затихна в тунела.

Както всяка привечер лицата на хората болезнено си приличаха. И на тези, чиито взор бе забит в телефоните им, и на другите, които просто бързаха проклетият ескалатор да ги свали долу, понеже насрещният влак вече глухо тътнеше, преди да се измъкне от тъмницата на светло.

По лицата се четеше умора. Незаличима, наслагвана ден след ден умора от края на тазгодишния август до тези декемврийски дни. Плюс старите слоеве умора от предишните години и десетилетия. Някои лица бяха белязани от отчаяние, също много старо, Господ го знае откога. Безразличието лежеше по лицата доста по-често от отчаянието, тъпотата – по-рядко. Мъжът знаеше, а и виждаше, постоянно виждаше, че лицата на сънародниците му изразяват и радост, и озарение, и благочестие, и смирена вяра, и онази тиха мъдра тъга, която е един от изворите на всичко чисто в помислите ни. Знаеше и виждаше, ала предпочиташе да обръща внимание на съсипията, обезсърчението, равнодушието, глупостта.

Дочети...

2018. Любови на село

 

Кой е казал, че няма истинска любов у нас? Предана, сърцераздирателна, обречена любов! Има, има такава любов! Ако не в града, то поне на село.

Дочети...

Изгонете търговците на души от храма на живота ви и ще познаете какво означава свободно да дишаш и свободно да гледаш право в светлия лик на правдата

 

I Reche Bog

 

Това е последният откъс от романа „И рече Бог“. Преизданието на книгата отдавна вече е в книжарниците.

 

 Само за минути около магазина се скупчи хилядно множество, което бързо утихна, когато Христос вдигна високо десница с вперен някъде далече над народа замислен взор.

- Аз съм, скъпи чеда мои – проговори кротко. – Аз съм, Господ Бог ваш. Аз съм, Христос, Спасителят ваш.

Божественият мек глас звучеше високо и ясно. Чуха се викове, възклицания, стенания, тълпата се люшна напред. Мнозина отзад обаче не бяха чули добре, питаха, молеха предните да им повторят.

- Истина ви казвам, любими мои – огледа се бавно Христос, – този път няма да ме разпънат публично. Този път няма да пострадам заради спасението ви. Не е нужно вече.

Отвсякъде зашъткаха и скоро над площада легна пълна тишина.

Дочети...

Аз съм част от Христа, моята душа, моята същност е част от душата, от същността на Христа, а не е пленник на земната тлен

 

I Reche Bog

 

Дойде време за преиздание на романа „И рече Бог“, вдъхновен от Висшите ни Духовни Учители. Вниманието към него отново бе привлечено заради книгата ми „Роялът на ангела“ (изд. „Факел“, 2017). Там най-подробно описах как „слезе“ до мен идеята за „И рече Бог“, как се разгръщаше замисълът, как благодарение на ангела Ханс и моята близка приятелка Вергиния Мартева получих всички мъдри послания, включени в романа. В „Роялът на ангела“ споделих и цялата чиста радост около реализацията на „И рече Бог“.

Книгата вече е в книжарниците. Периодично публикувам в сайта си откъси от романа. Това е предпоследният.

 

 

- Далеч оттук стотици милиони хора наричат външния план на живота мая – продължи тихо Христос. – Наричат го илюзия. В определен смисъл – и то много дълбок смисъл – външната форма на живота наистина е илюзия. Нищо от маята няма дълготрайно значение. Нищо от измамната, земната, материалната, реалната ви уж действителност в действителност няма да пребъде. В истинската, в Божията, в моята действителност, дъщери и синове мои, външната форма на живота тук не е важна. Видимото, тленното в крайна сметка е без значение. Има значение само растежът на душите ви, по-скоро цъфтежът на душите ви по моя път – пътя на истината и вечния Единен живот.

Дочети...

Аз съм този, който пресътворява упованието в земна реалност

 

I Reche Bog

 

Дойде време за преиздание на романа „И рече Бог“, вдъхновен от Висшите ни Духовни Учители. Вниманието към него отново бе привлечено заради книгата ми „Роялът на ангела“ (изд. „Факел“, 2017). Там най-подробно описах как „слезе“ до мен идеята за „И рече Бог“, как се разгръщаше замисълът, как благодарение на ангела Ханс и моята близка приятелка Вергиния Мартева получих всички мъдри послания, включени в романа. В „Роялът на ангела“ споделих и цялата чиста радост около реализацията на „И рече Бог“.

Книгата е готова, вече трябва да е в книжарниците. Периодично публикувам в сайта си откъси от романа. Това е четвъртият.

 

Човекът безмълвно се молеше, когато Христос тихо приседна до него. Молеше се в същия храм, където Господ позова Петър Спасов да тръгне след него. Спасителят смирено слушаше проникновената молитва, която на този свят знаеха само той и слепецът, слушаше и приемаше топлите, нежните, съдбовните за художника думи. Макар и негласни, те ясно звучаха в необятното Божие съзнание и за кой ли път изпълваха Христа с благоговение пред това велико небесно създание – човека, способно и на такива изключителни подвизи.

Слепецът свали допрените си длани, прекръсти се три пъти, но не стана да си ходи. Белият му бастун едва-едва докосваше крака му.

Дочети...

Блазе томува, който не загърбва, а се е обърнал с открито лице към светлината!

 

I Reche Bog

Дойде време за преиздание на романа „И рече Бог“, вдъхновен от Висшите ни Духовни Учители. Вниманието към него отново бе привлечено заради книгата ми „Роялът на ангела“ (изд. „Факел“, 2017). Там най-подробно описах как „слезе“ до мен идеята за „И рече Бог“, как се разгръщаше замисълът, как благодарение на ангела Ханс и моята близка приятелка Вергиния Мартева получих всички мъдри послания, включени в романа. В „Роялът на ангела“ споделих и цялата чиста радост около реализацията на „И рече Бог“.

Преизданието ще се появи през юни. Периодично публикувам в сайта си откъси от романа. Това е третият.

 

- Аз познавам баща ти. – Савов спря да се усмихва, лицето му се изопна от очакването на нещо неприятно. – Не, не съм дошъл да ти прося услуга или пари. – Лицето на оплешивяващия се отпусна, макар и никак да не му харесваше, че странният млад мъж му говори на „ти”. – Дошъл съм да ти кажа няколко думи.

Дочети...

Самотата е цената, която истинският творец доброволно заплаща за правото да твори правда и красота

 

I Reche Bog

Дойде време за преиздание на романа „И рече Бог“, вдъхновен от Висшите ни Духовни Учители. Вниманието към него отново бе привлечено заради книгата ми „Роялът на ангела“ (изд. „Факел“, 2017). Там най-подробно описах как „слезе“ до мен идеята за „И рече Бог“, как се разгръщаше замисълът, как благодарение на ангела Ханс и моята близка приятелка Вергиния Мартева получих всички мъдри послания, включени в романа. В „Роялът на ангела“ споделих и цялата чиста радост около реализацията на „И рече Бог“.

Преизданието ще се появи през юни. Периодично ще публикувам в сайта си няколко откъса от романа. Това е вторият.

 

Радостина полека избърса очите си.

- Дъще, кажи му – кимна ѝ Христос към Петър.

Жената бързо смачка хартиената носна кърпичка, пъхна я в чантата си и тъкмо да попита сащисана: „Какво да му кажа, Светли Боже?”, в главата ѝ тихо заромони ласкав глас, който не беше Христовият глас, звучащ одеве в храма в умовете и на трима им. Непознатият глас я приветства, позова я да се съсредоточи. Съвършено изумена, тя едва успя да промълви:

- Чувам глас.

Дочети...

Най-прекият път да се слееш с Господа Бога е да се слееш с братята си, служейки им с любов и без корист

 

I Reche Bog

Дойде време за преиздание на романа „И рече Бог“, вдъхновен от Висшите ни Духовни Учители. Вниманието към него отново бе привлечено заради книгата ми „Роялът на ангела“ (изд. „Факел“, 2017). Там най-подробно описах как „слезе“ до мен идеята за „И рече Бог“, как се разгръщаше замисълът, как благодарение на ангела Ханс и моята близка приятелка Вергиния Мартева получих всички мъдри послания, включени в романа. В „Роялът на ангела“ споделих и цялата чиста радост около реализацията на „И рече Бог“.

Преизданието ще се появи през юни. От днес периодично ще публикувам в сайта си няколко откъса от романа.

 

Младежите мълком следяха движенията му. Нещо в тясната аудитория се бе променило. Те усещаха, че предстои нещо важно, голямо, нещо може би величаво, нещо съдбовно за тях, но усещането им бе някак смътно, неопределено и те все още не разпознаваха предстоящото като величаво или съдбовно.

Дочети...

На въжения мост

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

Мъжът с боровата тояга стоеше точно в средата на въжения мост и си приказваше сам. Вероятно е по-право да се каже, че мъжът стоеше насред люлеещия се мост, понеже някой читател може да остане с убеждението, че мостът бе от ония старите, които бяха направени от въжета. Вярно, и този селски мост се крепеше на две дебели въжета, ала те бяха стоманена тел. Изобщо целият мост беше от метал – и плоскостите, върху които се стъпваше, и разните скоби и болтове с гайки, и двете по-тънки въжета, служещи за перила. Здрав мост беше, макар и ръждясал вече, а мъжът с боровата тояга стоеше точно в най-долната част на дъгата и си приказваше сам.

Дочети...

В парка

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

Мъжът седеше на пейката и гледаше гората наоколо, ала умът му бе другаде. Хубав мъж, спокоен, достоен по някакъв очевиден начин. И пейката бе хубава, здрава, удобна. И оригинална: представляваше два яки ствола, съответно обработени и боядисани, които лежаха направо на земята. Макар да нямаше облегалка, беше удобна. Поне да си седиш, а умът ти да е някъде далече.

- Здравей, момче! – поздрави бодро старецът.

Момчето, което бе около петдесетте, а може би и доста над петдесетте, не се стресна, въпреки че се стегна и за миг затвори очи. По-скоро трудно се върна оттам, където беше отишъл в мислите си.

Дочети...

Образ и подобие

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

- Готина мацка, а? – отбеляза безпристрастно младежът.

Не го произнесе сухо, а именно безпристрастно.

- Не ви закачам – каза възрастният мъж.

Осъзна, че младите хора го плашат вече по някакъв особен начин. Осъзна го, без да се учуди ни най-малко. Кой знае откога го плашеха. Едва сега го осъзнаваше.

- И аз не те закачам – отвърна младокът. – Просто ми направи впечатление, че често я заглеждаш.

- Механично.

- Механично, но честичко.

Младият се засмя без злоба, без сарказъм, без грубост или каквото и да е желание да се заяжда. Може би в гласа му прозвуча лека ирония, ала добродушна, весела. И пак някаква такава безпристрастна.

Дочети...

Оптимистична теория за част от българския народ

 

Това беше краткото заглавие. Нямаше как, наложи се да съкратя пълното, а то е:

 

Оптимистична теория под формата на ретрофентъзи за конкретни отломки нищожни от българския народ, изретрофентъзирано в късното лято на 2016-а от изгрев до заник-слънце озарен, че и нощем, насред селския ми двор в Балкана, с изключителното участие на скъпите на сърцето ми (по реда на появяването си): Иван Хаджийски (в краткото заглавие), Пейо Яворов (в пълното заглавие), Йордан Йовков, Елин Пелин и Иван Вазов (в самата оптимистична теория под формата на ретрофентъзи)

 

Дочети...

Красиво и вярно

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

- Да продължавам ли? – вдигна поглед жената.

- Ти ли питаш? – засмя се кратко мъжът.

- Понеже винаги се интересуваш от такива истории.

Жената сведе очи и продължи да си играе с чашата за чай.

- Да не закъснееш? – рече домакинът.

- Ще взема такси. Историята си заслужава. А е и кратка.

- Още чай?

- Не.

Мъжът се облегна удобно на любимото си място в кухнята и се приготви да слуша. Гостенката му обаче мълчеше и въртеше празната си чаена чаша с два пръста.

- Кога беше това?

- А, скоро – отзова се ясновидката. – Преди година-две. Жена да видиш. Към петдесетте, но никога не можеш да ѝ ги дадеш. Дама. Изискана дама. Просто излъчва финес. Макар и да беше съсипана. Семпло облечена, с вкус. И абсолютно смачкана отвътре, убита. Просто търсеше утеха. Сяда, тъкмо почва да ми разказва живота си след трагедията…

Дочети...

Водокеф

 

Мъжът спря в средата на въжения мост. Загледа се на запад към гористия връх, но не изпита познатото съжаление. Беше му додеяло вече няколко години поред да съжалява, че дори не може и да си представи как би изкачил този връх, от който се ширваше такава вълшебна панорама. Опита се поне да си представи панорамата, да я възстанови в паметта си такава, каквато беше едно време. Не успя, едно време беше твърде отдавна. Сведе очи към реката, която почти безшумно течеше под него. Облегна се на дебелата стоманена тел, която служеше за парапет, и се отдаде на покоя и крехкото усещане за сигурност, което често се ражда от повтарянето на един и същ ритуал в продължение на много години.

Дочети...

На прага

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

- Ти вече знаеш всичко, което ти е необходимо, за да продължиш напред сама.

Младата жена кимна на баща си, но не защото бе съгласна с него. При тези обстоятелства бе немислимо да му възрази, че в действителност не знаеше почти нищичко. Камо ли пък онова, което ѝ е необходимо, за да продължиш напред сама. Не знаеше какво означава да продължи. Не знаеше къде е напред. Нямаше никакъв опит какво означава да си абсолютно сам.

- Ще се справиш – добави окуражително той.

Тя огледа спретнатата болнична стая, празното второ легло до него, тръбичките, които влизаха във вените му, и другите, които излизаха изпод завивката му, апаратурата до главата му. Върна очите си върху неговите и пак му кимна.

- Предполагам, че никак не е леко да загубиш млад родителите си – продължи успокоително възрастният мъж. – Така се случи, дете, късно ни споходи щастието с майка ти. Щастието с теб...

Жената нежно докосна хлътналото му слепоочие.

Дочети...

Победата над Родопа (в цвят)

  

Съвместна публикация с www.fakel.bg

 

С възрастта остават все по-малко тъмни страни на битието, с които не се примиряваме. Не иде реч за никаква мъдрост, за никакво духовно смирение – просто се примиряваме. Осъзнаваме най-после, че тъмното се променя извънредно рядко, а ако чудото се случи, промяната най-често е в посока към по-тъмното, а не към светлото. И се примиряваме. Допълнително играе роля и самозаблудата ни, че самите ние с нищо не можем да променим природата на мрака.

Разбира се, не сме прави да се примиряваме. Липсата на примирение у нас служи на светлината – най-малкото води до запазване на статуквото, на баланса между доброто и злото на тоя свят. Да не говорим колко благодат е видяла земята ни, когато непримирението със злото ни е карало и да действаме на ползу роду и на ближните ни.

Както и да било. Мисълта ми е, че все още не мога, а и не искам да се примиря с почти абсолютната ни липса на българска историческа памет. Изумявам как е възможно да не помним не само по-дълбоките корени на всичко, което живеем, в което живеем и с което живеем днес, но да изличаваме тотално паметта си за случилото се буквално вчера и онзи ден. Недоумявам как е възможно да не правим – като народ, като цяло – и най-малкото усилие да помним. Да, съществуваме в постоянна, във всенародно възприета и всенародно обикната „епопея на забравеното”. В този смисъл изобщо не се налага и да споменавам за теглене на съдбовни поуки от миналото, за учене на безрадостни, но безценни уроци, за неповтаряне на тежки грешки и грехове, за народна мъдрост, легнала върху народния опит.

Тъй. Няма да ги споменавам. Няма и да се примиря обаче.

Дочети...

Бог с нас

  

И този разказ е част от новата ми книга „20" („20 къси диалогични разказа").

 

Жената седеше, вторачена в голяма икона далеч пред очите ѝ. Не знаеше кой е светецът, изобразен на иконата. Не го и виждаше вече, потънала в мислите си. Не познаваше добре и старата римска базилика – разрушавана от варвари и земетресения, превръщана в джамия и отново сполетявана от земни трусове, преди да добие днешния си облик, – понеже жената живееше далече и влизаше тук най-много за трети път. И отново съвсем случайно.

В църквата течеше вътрешен ремонт. Вдясно от олтара работници вадеха от мазето счупени тухли, опадала мазилка и други боклуци, качваха ги през някаква дупка в пода, товареха ги на количка и ги изнасяха навън пред централния вход. Зад самия олтар бучеше бормашина, пробиваше нещо, храмът тътнеше, изведнъж ставаше тихо, после бормашината пак затрещяваше.

Дочети...

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com