За доброто дело няма чужди, няма свои
- 23 Юли 2013
Публикувам дословно поредното писмо за нашето общо начинание „Добро дело”. Заглавието е на авторката.
Спомням си един от първите уроци, които получих от дядо си. Бях на около 4 години. Пътувахме в автобуса. Една възрастна жена стана, за да ми освободи място. Тогава дядо каза на жената: „Не, тя вече е голяма. Нека се научи да отстъпва място на тези, които имат нужда.” Дядо ми беше толкова категоричен, а аз горда, че вече съм голяма и мога да бъда полезна. Той ме учеше на всички тези малки действия, на отношение към хората, които срещаш в ежедневието си – без значение дали са ти близки, непознати, съседи...
Историята, която искам да разкажа, не е за моя дядо, а за приятел на майка ми, на когото животът се е стекъл така, че е останал сам на този свят. Жена му е починала много млада, той няма деца, а единственият му роднина – неговият брат, е много, много болен и не живее в България. Преди няколко месеца се установи, че нашият приятел Р. е болен от рак на белите дробове, трета степен. Освен тази крайна диагноза той от години е с глаукома (почти нищо не вижда), с диабет и с други придружаващи заболявания.
От две години насам винаги когато имам възможност го навестявам. А преди месец в полунощ ни се обади негова приятелка, че той е крайно зле. Започнаха и първите кризи. Веднага с майка ми отидохме при него, той почти си отиваше. Практиката на здравната система е да не приема по спешност онкоболни – нали са пътници, какво да им се помага... Но тази вечер случихме на хора – лекаря от бързата помощ и шофьора. Взеха ни с линейката, аз галех Р. и го успокоявах, че всичко ще е наред. Когато получи кислород, той се усмихваше като малко дете. Молихме се на докторите да му помогнат в спешен кабинет. Не го приеха в болницата, прибрахме се и от тази вечер започнах да се грижа за Р. Трябваше да се намери машина, доставяща кислород в домашни условия, трябваше да се търси най-добрият вариант за него, за да е под постоянно медицинско наблюдение, защото кризите зачестиха. Всичките битови неща… И най-вече – имаше и има нужда от любовта на хората около себе си, от топлината и простичките грижи.
След дълга селекция и съвет на приятели намерих добър хоспис за Р. В деня, преди да постъпи, стана ясно, че не може вече сам да се къпе. Помогнах му и той беше толкова щастлив и благодарен. Мислих си – малки идваме и малки си отиваме. Въпреки неговата слабост той има силен дух и чувство за хумор – те са, които го държат. Трудно му беше да приеме влизането си в хосписа, но почти всеки ден го посещавам, както правят и неговите приятели. В хосписа записаха моето име: на мен ще се обаждат, когато нещата се влошават.
Обикнах Р., моля се Господ да му помага в това негово страдание! В един от нашите разговори го попитах вярва ли в безсмъртието на душата? Да, каза той, вярвам, не ме гледай, че не говоря за това. И така, аз ще съм до него тук, докато е нужно.
И още няколко думи за друг човек: жената, която чисти входа. Има три деца. Изключително бедна. Помоли ме за малко пари назаем. Когато дойде да ми ги върне, не ги приех… Или със сина ми, качвайки се по стълбите, носихме сладолед. Тя беше там с едно от децата си – сладоледът стана негов… Или дрешки за тях...
В Доброто дело няма малко и голямо. Във всяка една минута човек има възможност да действа. И това е силата на Доброто – то към още добро води!
Споделете
