Защото задължените сме ние
- 24 Юни 2013
Публикувам със съвсем малка намеса третия разказ от нашето общо начинание „Добро дело”. Освен за съпричастието ще ми се да благодаря на авторите, че почти не ми се налага да работя върху текстовете им. Ето един случай, когато да ти вземат хляба е добро дело.
Това, което ще споделя, вероятно ще се стори на мнозина като измислица, но е чистата истина. Снощи, или по-скоро през нощта, не успявайки да заспя, си мислех как да мотивирам хората и какво да направя, така че да споделяме добрите неща, които днес сме направили. Бях вдъхновена от едно семейно решение, преди вече години, когато по идея на мъжа на моята сестра всеки от нас вечер имаше да разкаже по едно добро дело, което е извършил през деня. Няма нужда да обяснявам нито защо това е нужно, нито какво се случи... Но ми се иска да напиша само едно изречение: тогава някак се оказах погълната от мисълта: „А аз какво ще разкажа довечера, когато се съберем около масата?”
Изключително впечатлена съм и съм радостна да участвам в това прекрасно начинание.
А сега по същество.
Моето добро дело:
Един петък след много натоварена седмица вървях към къщи изтощена, мрънкаща, оплакваща се, недоволна, но с две пълни чанти в ръцете си, когато вниманието ми беше привлечено от дребен, прегърбен дядо, който носеше празна платнена чанта. Спря се срещу входа на едно заведение за хранене, поколеба се, прочете менюто и продължи напред. За няма и минута през главата ми преминаха с бясна скорост сигурно стотици мисли и една потребност – да направя нещо за него. Забързах крачка, изпреварих го, спрях го и му сложих безмълвно в свитата от старост ръка 10 лв. Дядото ме погледна с невярващи, изумително сини искрени и чисти очи и се разплака. Разплаках се и аз. Нямаше нужда от думи. Прочетох в погледа му смесица от изненада, неудобство и благодарност... и избягах. Не исках да ми благодари. Не исках да се почувства нито за секунда задължен. Защото задължената съм аз. Защото задължените сме ние.
Добрите дела към мен:
Моят колега, който ми направи студен чай, защото не се чувствах добре. Моята приятелка, която има търпението да ме изслуша, за да се почувствам разтоварена от грижи, макар нейните да са далеч по-сериозни от моите. Мъжът, който стопли душата ми с държането и отношението си към мен, без да ме познава толкова добре и без да е длъжен да го прави.
Споделете
