Какво се случва, след като си се насладил на наистина хубав филм, книга, платно, музика... Чудо се случва! Гледаш надписите на филма, затваряш последната страница, зазвучават последните акорди, а ти вече не си същият. Срещнал си се с измислено, нереално, създадено от тленен човешки ум творение, за да съществува то в онази нереална сфера, която наричаме изкуство. Ала там ли остава творбата? Разбира се, че не! Нещо тръпне у теб отвътре. Нещо се е изляло у теб, нещо извира, блести, полита нагоре – ти вече не си същият.

Ала чудото не спира дотук и именно това – че не спира – е изумителното, върховното, Божието чудо. Поглеждаш през прозореца след току-що прочетената книга, излизаш от концертната зала насред шумната, насред уж безличната улица, разхождаш се из парка след току-що гледания филм – и светът не е същият. Да, именно така е: не само ти, а и светът е променен. Чудо, чудо! Може би още не знаеш какво точно се е променило у теб и в света, но усещането ти е съвършено вярно, правилно, истинно. А съвсем скоро, ако се самонаблюдаваш и наблюдаваш наоколо, ако си искрен, правдив и безпощаден в разсъжденията си, ще знаеш и точно какво се е променило у теб и в света. Няма да те отмине това познание, ще бъдеш осенен с него, ще бъдеш благословен с него – само търпение, смирение и безпощадна правдивост са ти нужни.

Ще възрази някой: ти може и да се променяш след всеки истинен филм, след всяка истинна музика и след всяка истинна книга, рисунка, скулптура, пиеса... Ала реалната действителност или както мъдро ни учеха разни брадати, плешиви и мустакати чичковци – „обективната действителност”, тя не се е променила от твоите жалки лични емоции. Или още по-точно, както мъдро ни учеха онези брадати, плешиви и мустакати чичковци – от твоите субективни емоции.

О, няма да се изкуша да споря! Толкова е нелепо дори да се опитваш да спориш! Че какво друго променя и движи напред реалния свят, ако не нашите свещени, благословени, емоционални и – слава Богу! – дълбоко лични възторзи и падения!