1.

 

Нека се абстрахираме от критичните житейски ситуации: скръб по починал близък; тежко болнично лечение; възстановяване след катастрофа; друга голяма мъка...

Нека се взрем в най-обикновеното ни всекидневие. Възможно ли е сутрин с отварянето на очите си да не намираме повече поводи за радост, нежели за напрежение, притеснение, страх, гняв?

Възможно ли е да приемаме, че светлото около нас е по-малко от тъмното? Възможно ли е да приемаме, че доброто около нас е по-малко от злото? Та нима в края на краищата не сме живи и здрави, щом е утро и сме будни в собственото си легло? Нали? Само да се озърнем, само най-повърхностно да се замислим – и ще намерим стотици поводи за радост! Нали? 

Защо тогава само един на хиляда измежду нас започва деня си така, както желае Господ Бог да започваме дните си? 

Впрочем, Той иска така да завършим и последния от дните си.

 

2.

 

Питах се преди дни: защо само един на хиляда измежду нас започва деня си така, както желае Господ Бог да започваме дните си – с радост? Ето няколко отговора, които съвсем не изчерпват темата. 

Най-често радостта извира отвътре навън; още по-често безпокойството ни сполетява отвън навътре: много по-лесно е да те сполети нещо, отколкото да го създадеш. Мисълта може да се изрази и по друг начин: най-често човек дарява сътворената от самия него радост; още по-често приема тревогата, причинена от някакви външни обстоятелства. Сиреч, много по-лесно е да получиш нещо чуждо, нежели да родиш и дариш нещо свое. 

Радостта е титанична работа на духа ни; унинието е пасивно (и затова леко, удобно, комфортно) състояние, продукт на най-ниските етажи на личността ни. 

Радостта изисква съсредоточено внимание; напрегнатостта и раздразнението не изискват нищо, освен да се оставиш на течението на страстите. 

Радостта е работещо самообладание; песимизмът е позорно лутане на егото ни из джунглата на дребното и илюзорното. 

Радостта е осъзната служба на Бога; страхът е малодушно робство в скръбните селения на небога.