Накратко за новата ми книга „Броеницата”
- 28 Април 2022
Христос воскресе!
Изпълнявам обещанието си отпреди празниците да напиша няколко думи за новата си книга.
И така, в момента се печата „Броеницата”, подзаглавието е „На попрището жизнено далеч отвъд средата”. Издателството (традиционно) е „Факел”, обемът – съвсем поносим (за вас), жанрът – съвършено непонятен (за мен). Вече споменах, че след романа ми „На живо” това е вторият ми опит да направя равносметка на живота си, както и да представя субективното си виждане на времето, през което съм тук.
Ама и време ни се случи. И на мен, и на книгата да се роди на бял свят. Особено тия дни напоследък. Това обаче не променя ни най-малко някои мои наблюдения през последните 60-70 години. И за народите, и за хората, и за самото време.
Не само совите в „Туин Пийкс”, а и народите не са това, което са. Не са това, което уж са в собствените си представи за себе си. Не са това, което си въобразяват, че са. Народите живеят в огромни илюзии за себе си, а мащабите и количеството на илюзопроизводството са право пропорционални на мащабите и степента на целокупното им невежество. За някои народи тази скръбна истина е дваж по-присъща предвид някои специфики на народопсихологията им. Като мнимото юначество, да речем, или мнимата им мъдрост. И все в тоя порядък самозаблуди и самооболщения. След „целта оправдава средствата” най-голямата глупост и най-голямото кощунство, което човечеството тиражира от памтивека нашир и надлъж по света, е „глас народен, глас Божи”. Де да беше Божи.
И хората не са това, което пишат в автобиографиите си дори когато са пределно искрени. Искреността не ни пази от самозаслепението ни за самите себе си. Ние със сигурност не бихме се разпознали, ако „прочетем” автобиографиите си през очите на близките си, а и на случайните ни спътници в живота.
Затова и историята, която създават народите са себе си, и историята, която създават хората за себе си, във всички случаи се разминава с действителността. По правило – драматично до неузнаваемост.
И с времето е така. Не с реалното, неведомото нам, а с онова, което ние фабрикуваме и ползваме за вътрешна народно-личностна злоупотреба. Ако реалното време би могло да види как го представяме в учебниците си по нова и особено за по-старата история, и то като нас не би се познало. И би се ужасило и от склонността ни към манипулации, и от наглостта ни, и от лицемерието ни, и от подлостта ни, и от неведението ни за процесите, които текат на тая земя. Несъмнено ширещото се неведение би било най-щадящата оценка и най-меката присъда за нас.
Какво да стори зрял човек, ако му се прище да си направи равносметка на живота? И на своя си личен живот, и на живота на народа си какъвто го е изживявал и съпреживявал народния живот, и на времето, в което е бил благословен да поживее тук долу?
Какво да стори зрял писател?
Не знам правилния отговор. Мога да кажа какво сторих аз. Съобразих се със споделеното по-горе. Тоест постъпих както смирено са постъпвали мнозина литературни предходници, които са образец за мен. Написах каквото написах с ясното съзнание, че всичко написано ще е субективно, далеч от реалната голяма истина и за народа, към който принадлежа, и за себе си, и най-вече за реалното време, което вероятно ще да се е смяло от сърце на усилията ми. Написах го честно, откровено и абсолютно свободно според моите си мери за честност, откровеност и творческа свобода.
Написах тази книга такава, каквато е, защото нямам понятие как другояче следва да се подходи, ако човек все пак търси своите си стойностни отговори за нещата, които носят смисъла. Направих си словесно харакири, самоизкормих се доста болезнено, но искрено и простодушно, каквото бива да е – според мен – всяко изповедално самоизкормване.
Така и ще си отида един ден – с убеждението, че ако отделяме повече внимание и харчим повече жизнена енергия за изповедалните ни равносметки, тогава реалната история на човеците би била съвсем различна. А не такава изкормена. И за жалост – не само словесно.
Защо „Броеницата” ли? Че защо не? Не е ли животът ни наниз от смаляващи се в далечината на времето ни златни кехлибарени зърна от хора, събития, промисли, озарения?
Защо подзаглавието е „На попрището жизнено далеч отвъд средата”? Обяснил съм го в епилога на книгата. Ето какво пиша там:
„От уважение към гения на Данте, това е причината за играта на думи. „На попрището жизнено в средата намерих се в лес тъмен по зла чест, че правий път сбъркал бях в мрачината.” Гениите по правило живеят сравнително кратко, ала спътници са им люде от ранга на Вергилий. Ние, съвременните простосмъртни, за щастие или за „зла чест” живеем много по-дълго, но най-често сами сме си спътници из „леса тъмен”. Господ пък е все така милостив да предоставя на всинца ни – и на гениите, и на нас останалите – възможността поне да опитваме да разберем с крехкия си разум на „правий път” ли сме, или съвсем сме се „сбъркали”, затънали „в мрачината”. Опитваме, опитваме, опитвам и аз…
А какво и доколко разбираме – само Господ Бог знае.”
Господ – да. Ние – не. Ала никой не ни пречи да опипваме наоколо в сумрака.
По-долу може да прочетете малка част от 7 глава.
„Бях се сетил за една илюзия, която ме занимаваше понякога.
Представям си го така, просто схема. Хората вършат едно-друго, живот след живот, имам предвид душите им. Господ гледа, мисли, преценява. Сетне или им праща помощ в някой от животите им и те тръгват по по-читав път. Според както са заслужили и заслужават. Или не им праща помощ. Според както са заслужили и заслужават.
С народите е абсолютно същото, мислех си. Обезсърчаващото е, че народите, както и хората, никога не знаят заслужават ли или не Божията помощ. И се раждат, и растат, и се вихрят извънредно поучителни илюзии сред народите, досущ като при човеците. С народите дори е по-поучително, понеже е по-мащабно, оттам и по-видимо. Народите някак никога не се склонни да повярват, че не заслужават Божията помощ, ако въобще я приемат за Божия. Нека да е просто помощ. Откъде накъде да не я заслужават! Я какви сме хубавци, казва си всеки народ сам на себе си и сам за себе си. И нали Бог е милостив, много често народите дочакват помощ. Какво вършат с тази помощ, как я приемат, как се разпореждат с нея, е съвсем отделен въпрос; има си цяла наука, цял дял от познанието –историята – за онези, които са любознателни. Къде са илюзиите? Илюзията, ако я сведем до нещо общовалидно за всички народи, е една: народите винаги са убедени, че помощта за тях е заслужена и неотвратима, сиреч такива като Левски и Ботев винаги ще се родят из недрата на съответния заслужил народ, ако го е закъсал и се нуждае от помощ; че Левски и Ботев ще се родят – няма къде да идат освен при нас! – и ще оправят работата на този народ, защото на него му се полага. Полага му се те да го извадят от калта. И щом му се полага, целокупният народ може да скръсти ръце, тоест да продължи да придремва на сянка със скръстени на корема ръце, а Левски и Ботев да бъдат така добри да му свършат работата.
Величествена илюзия е тази. Една от най-дълговечните в човешката история, струва ми се. Особено ярко усещах нейната величественост в момента, страховито я усещах насред пъпа на Балканския полуостров, където някога си из недрата на нашия народ се бе родил Христо Ботйов Петков.
Голяма част от драмата около тази илюзия се крие в едно недоразумение. Народите нямат усет – често-често им се случва – да разпознаят помощта, нямат сетива да различат Левски и Ботев Божия помощ ли са, или са две подбалкански момчета, родени в рамките на десетина години.
А като нямаш сетива да различиш какво точно са ти пратили небесата, се отнасяш към пратениците им, както ние сме се отнесли с Левски и Ботев.
А после чакаш. Стига ти акълът да проумееш, че Левски и Ботев комай си заслужават да ги тачиш. И за всеки случай ги тачиш. Някак си. От друга страна, стига ти акълът и да съобразиш, че все така си закъсал, че никак, ама никак не си се измъкнал от калта, само дето закъсването е друг тип, а калта не е само от пръст, а съдържа и някои по-модерни и по-миризливи съставки. И чакаш. Ала Левски и Ботев все не идват. Пак. Новите Левски и Ботев. По-модерните Левски и Ботев. Не идват да помогнат. Вече 150 години чакаш.
И то добре, че ги е имало, та да си създадем поне повод за тачене. Други народи чакат вече по 200, по 300 години, по половин хилядолетие, но никой не идва при тях, след като някога не са разпознали помощта си. А някои народи никога не са я получавали. Има такива народи. И затова нищо не чакат. Съществуват някак си.
Друга също немалка част от драмата около илюзията на народите е неспособността им да съобразят, че всяка помощ е не само заслужено следствие от техните собствени усилия, но е и един вид чудо. Именно защото не знаем напълно ли сме заслужили заслуженото следствие. Затова помощта е и чудо. И е бездънен идиотизъм да не виждаш чудото в собствената си история и в историята на цялото човечество. И е бездънен идиотизъм да не проумяваш, че не може, няма как, немислимо е да имаш повече от няколко шанса да ти се помага, след като продължаваш да придремваш на сянка със скръстени на корема ръце, а много често да си отгоре на всичкото и идиот.”
Споделете
