Автоинтервю с полупривидение

25 Септември 2019

 

Да даваш е по-голяма радост, отколкото да получаваш, понеже актът на даване е израз не на лишаване, а на жизнеспособност.

Ерих Фром

 

- С какво да започнем?

- Най-доброто би било с „добър ден”.

- Вярно. Добър да е за всички.

- Да се захващаме за работа!

- Аз питам, ти отговаряш, нали така? Както се договорихме. Да не се отметнеш сега – аз съм шефът?

- Ти си, ти си шефът. Ти си водещият. Аз се водя по теб. Апропо, ти ли избра тази хубава мисъл на Ерих Фром?

- В твоя чест. Нали ти ще даваш отговорите, бъди радостен.

- И жизнеспособен. Е, питай! И се преструвай, че не ме познаваш добре. Разбира се, най-често ще знаеш отговорите, но прави-струвай, че не ги знаеш, за да е по-автентично.

- Не допускаш ли, че най-често няма да ги знам?

- Може и да си прав. Допускам дори, че и самият аз понякога не ги знам, докато не ги изразя с думи.

- Сигурен съм, че този разговор ще ти е от полза.

- Задължен съм ти. Откога чакам някой да ме пита за важни неща, та да се изприкажа.

- И за това избра мен, хитрецо. Понеже така ти е най-лесно.

- Виж сега, избрах теб, тъй като смятам, че си най-подходящ. Ние сме си много близки. И не бих казал, че съм хитрец, а че съм находчив и разумен.

- Я как го извъртя!

- Добре, за какво ще ме питаш?

- За живота, за България, за творчеството ти.

- Тоест за всичко.

- За небето и земята… И за Бог.

- Задължително.

- Преди да почнем, имаме дълг пред читателите. Нека изясним откъде се появи това полупривидение?

- Да си призная, и аз често се чудя откъде и откога се пръкна. Трябва да е от годините назад. Няма как да се е пръкнало от нищото. Реално полупривидение е обаче, не ми се привижда. Сутрин го гледам в огледалото, от плът и кръв е, няма илюзия, няма измама. Затова е полу. Понеже е тленно. Иначе си го усещам като привидение.

- Себе си демек.

- Себе си, разбира се. Нали за себе си говоря!

- Абе аз да уточня.

- Такъв ни е статутът с някои събратя – полупривиденчески.

- Схванах.

- На читателите ти може би ще е интересно…

- На читателите ни все пак.

- Да, на читателите ни може би ще е интересно, че отначало много ми се искаше да е „Автоинтервю с полувампир”. Прецених, че не е подходящо, неточно е, подвеждащо е, лъжливо е. Харесваше ми заради играта на думи с известния филм по прочутата книга. Отказах се, не е коректно. Пък и им е лошо името на вампирите.

- Лош им е имиджът?

- Да, имидж е по-точно, щом ще използваме тази сочна прабългарска дума. Лочат кръв вампирите, плашат хората. Грозилища зъбати. Дори и да си полувампир, който не е кръволок и са му опадали зъбите, какъвто бих бил аз, пак не е добре. Мислех си – от друга страна – колко насгода и навреме ми идва откритието за Дракула, дето напоследък и той се оказа българин покрай Кришна, Буда, Исус и още неколцина древни сънародници. Мислех си, вампирите ще им се качи рейтинга сега покрай патриотичния подем заради Дракула, с тях – и на полувампирите. И ние с теб излизаме с това бомбастично заглавие. Жалко. Така или иначе, реших, че даже полувампир е малко силничко в моя случай. Фактът, че човек (аз) му иде да полувампиряса заради едно или друго, не те прави автентичен, истински полувампир, пък нека и да е полувампир вегетарианец, смотаняк, мръхльо. Та минах, докато обмислях как да озаглавим нашия разговор, през доста „полу”-та. През полувърколак (страховито, тежко, тромаво, невярно); през полупризрак (не ми харесва, първата асоциация подвежда); спрях се на полупривидение. Струва ми се, че полупривидение е коректна дума, която сравнително точна обрисува и мен, и доста такива полупривиденясали като мен събратя.

- Като сме почнали, давай да разтълкуваме новия научен термин „полупривидение”. Представи си, че пишеш нов тълковен речник.

- Да опитаме. Полупривидението е получовек-полусянка; той уж живее, ама се съмнява, че е напълно жив в полукоматозното си обкръжение и почти вампирясалата си държава. Държава материална, твърда, спечена, застинала, вкочанена в прагматика, алчност и безбожие. И обществото ѝ на държавата такова. Живее в кристал нашият човек, непробиваем, грозен, неочукан, ръбест кристал. Как да живее, освен като полупривидение? При всички случаи обаче той е съзнателен, тоест напълно съзнава, че е полупривидение. Задължително е читав човек, стреми се да е порядъчен, да не върши зло, да помага, да е съпричастен към добри каузи. Почтен човек с всичките си кусури. Тяга го тегли към духовното и духовните ценности. Цени Христовите завети именно защото са ценни и затова са ценности, а не понеже църквата ги е обявила за догми, които самата тя често не почита. Смирен е, но не е смотльо или страхливец. Нито е загубеняк. Полупривидението не го ловят радарите нито на простотията, нито на мракобесието. Изплъзва им се, защото за тях е нетленен. Дух! Полупривидение!

- Това ли е?

- Не, има още. По правило полупривидението се занимава с творческа работа. Без значение дали композира, пише или рисува, дали строи къщи, копае изкопи или пренася чували на пристанището, върши го творчески, все намира какво ново и красиво да даде от себе си. Полупривидението хем работи и твори, работейки, хем файда от творчеството и работата му я има, както рядко му се привижда, а няма, както си е най-вероятно. У нас е така с файдата от труда на полупривиденията, понеже нали са читави, порядъчни. И въпреки това този получовек-полусянка е щастлив с онова, което е постигнал и което се стреми да постигне занапред. Представяш ли си, полупривидение, което има постижения в работата си, а при това е и щастливо! Освен ако не му се привижда, че е щастливо.

- Ти тълковен речник ли пишеш или есе?

- Полутълковен. Никакво есе. Истината пиша, но с привкус на полубалада-полуода.

- Нов научен термин, сега и нов жанр…

- Ето такъв живот живее българското полупривидение. Полуистински живот за самото себе си, полупривиден живот за околните. И въпреки това го има, то съществува, диша. И дръзва да си мисли, че е полезно дори и с малкото, което върши, бидейки на всичкото отгоре и щастливо с мислите си. Освен ако греши, както споменах.

- Господи, добре че не ти възлагат да правиш тълковен речник! Ще излезе десеттомник, а всеки том ще е колкото тухла „четворка”.

- Много си мил.

- Мил съм я! Ограничих томовете само до десет.

- Държа обаче форматът на речника ми да е по-голям от на тухлата.

- Дръж и ще ти се даде. Искаш ли всичко дотук да го приемем като предисловие?

- Готово, приехме го.

- Значи, почваме. Каква тема предпочиташ за начало на разговора ни?

- Аз ли какво предпочитам? Нали се разбрахме, че ти си шефът!

- Така е редно според мен, все пак ти ще отговаряш. Затова съм толерантен да те оставя сам да избереш по коя пътека да навлезеш в гората.

- Че ти нямаш ли си план за това интервю? Някакъв предварителен сценарий, нещо като въпросник?

- Не. Възнамерявам да импровизираме.

- О, така е идеално, много ме облекчаваш. Никак не обичам да съм ограничен в рамки. Добре тогава. Само да те поправя: по пътеката ще навлизаме не в гора, а в джунгла.

- Съвършено вярно.

- Ами да караме ред поредом.

- От детството насам?

- Може този път и обратно, ако времето ще ни е ориентир. От днес назад, пък то ще си покаже дали ще стигнем до детството.

- Ще видим. Значи, кое е последното важно нещо, което стори? Важно според теб.

- Новият ми роман, разбира се, „Неведомите пътища на упованието”.

- Сподели няколко думи за него.

- Предпочитам не толкова за него, колкото за събитията около него. Иначе, който иска, може да го прочете. Виж, получи се поучително с написването и издаването му. Странно и поучително.

- Поучително за кого?

- За мен, на първо място. За някои мои близки също. Поне така ми се струва.

- Неведомите пътища на поучението?

- Съвършено точно. Половин дума за романа: още в началото му става ясно, че между героите ми – той и тя – е останала недовършена работа от много-много столетия и хилядолетия назад. И трябва да я свършат сега, в този им живот. Доколкото могат, разбира се. Същото се получи и при мен – остана ми недовършена работа в началото на зимата. Бях написал вече романа, бях го преработил. Оставаше ми само довършителната, фината редакторска работа и да го издам.

- „Само” това.

- Само. Тогава ми се случиха разни случки, ти знаеш, но няма да разказвам подробности на читателите. Попаднах в „Пирогов”, озовах се на границата между тук и оттатък, върнаха ме, помогнаха ми да се върна. Излязох от „Пирогов”, не можех да стоя на краката си, носеха ме синовете ми. Истинско полупривидение, стопроцентово, класическо! Полупривидение за чудо и приказ... Полека-лека се възстанових с помощта и под грижите на близките си, на мои приятели. Само след два месеца седнах на компютъра и си завърших недовършена работа. През юни публикувахме романа с моя издател Румен Леонидов.

- Е, намериха ли героите ти своите пътища на упованието?

- Ведоми са, ведоми са вече техните пътища.

- Довършиха недовършената си работа?

- Милостив е Господ, свършиха каквото успяха.

- А твоето упование?

- Вярата ми в Бог и в ангелите ми хранители, упованието ми в тях очевидно са надделели там – на синора между живота и смъртта. Иначе нямаше да си хортуваме сега за вери и упования.

- Вече си добре, надявам се.

- О, добре съм. Може би и аз като моя герой, който се справи със своята полудепресия, за да може да живее пълноценно живота си, се справих до голяма степен с тегобите, което налягат всяко родно полупривидение. Възприемам, осмислям нещата у нас по съвсем различен начин – най-малкото много по-леко, много по-спокойно. Помогна ми и самият роман – уповавах се, че написването му ще подейства и на мен като негов автор и точно така стана. Разбира се, помогна ми най-вече онова, което преживях, всичко, което се навърза съдбоносно и щастливо – от свободната шокова зала в „Пирогов” в неделя надвечер, от безупречната работа на лекарите, та до благословията, че имаше кой да ми помогне не само тук на земята, но и горе на небето, та да си довърша недовършената работа. И вярвам, че не иде реч само за романа „Неведомите пътища на упованието”, но и за още други добри дела и добри книги, които имам за дълг да сторя и да напиша. Така или иначе по друг начин виждам всичко около мен сега и мисля, че бих могъл да бъда и много по-полезен на хората, с които е свързан живота ми лично и като писател. Бих могъл, ако е рекъл Господ, да бъда по-полезно полупривидение.

- Щом искаш да си полезен, сподели за майсторлъка си да надвиваш болката. Как се справя един писател с болката от почти пълната си безпомощност да промени нещата, да промени обстоятелствата, които мъчат и народа му, и самия него, разбира се? Разкрий тайната! Така ще помогнеш и на по-млади колеги, които ги боли и биха пожелали да те чуят.

- Колко си деликатен! Почти пълната безпомощност…

- Не деликатен, а точен.

- Прав си, прав си, така трябва да е… Вярвам, че е така. Разбира се, че е така. Ако е пълна безпомощността ни, тогава за какво работим в края на краищата? А иначе не е кой знае какъв майсторлък. Нито е някаква тайна. Основното е съзнанието, че трудът ти не е напразен, не е отишъл напусто. Ако писателят не може да убеди самия себе си, че има полза от книгите му, че всяка, буквално всяка дума, която пише – понеже тя излиза от сърцето му, понеже е честна и правдива, – тази дума носи полза някому точно в момента, когато този някой я прочете думата, такъв писател няма смисъл изобщо да се захваща за перото. Това е същността на майсторлъка да лекуваш болката си, задето си почти безпомощен пред мрака: вярата, че твоето слово е способно да донесе добро, да предизвика радост, наслада у събрата ти, че е заредено със силата да стимулира нов размисъл у ближния ти, да внесе покой, утеха, упование, а оттам и да облекчи живота му, да вдъхне стимул на живота му. Вярата, че като споделяш светлината си, стимулираш светлината и на мнозина други в битката им с мрака.

- Ти имаш тази вяра.

- Слава на Бога, имам я. И още нещо искам да добавя как оцелява българският писател насред болките си. Това вече не е майсторлък, то е условие, без което творецът не може да съществува. Говоря за паралелния свят, който писателят създава, за способността да живееш живота на своите герои в техния свят. Този свят е художествен, измислен е, нереален е, фантастичен е – както искаш го наречи. Аз обаче постоянно съм потопен в него. Там се развиват, там действат, там страдат и ликуват моите герои. Този друг свят много прилича на реалния свят, но той е различен свят – топъл, близък, цветен; свят, пълен с добро, със справедливост; свят, където героите ми могат да преживеят нещо лошо, зло, кошмарно дори, но където в крайна сметка царува правдата. Този свят – какво като е измислица! – следва да е в сърцето на писателя и в разума на писателя, тоест в двете свещени места, от които зависи качеството на живота ни и самия живот да го има ли, да го няма ли. Така оцелява писателят, за да не се откаже да твори в общество като нашето. Всекидневното ни пребиваване, честото ни бягство, ако щеш, в този свят, нереалния, е лечебният ни цяр, той е нашият прекрасен писателски номер, хитрият ни финт, чрез който намираме начин да продължим да съществуваме и да творим.

- Спомена справедливостта. Тя е постоянна тема в творчеството ти – и в прозата, и в публицистиката ти. Ще се опиташ ли да обясниш…

- За справедливостта малко по-късно, ако не възразяваш. Нека кажа нещо тъкмо за публицистиката.

- Такава ѝ е съдбата на справедливостта – все я отлагаме…

- Съвсем скоро ще стигнем и до нея, обещавам. Моля те, нека споделя защо често на писателя „не му стига” чисто художественото слово, та се захваща с публицистиката. Не ни е достатъчно иносказанието, смачкани сме, заклещени сме, задушават ни задължителните рамки на тясно художествените изразни средства. Че кой не се е захващал с публицистика, като му додее! Имаме нужда да изразим пряко мислите си, да изкрещим мнението си, позицията си, да споделим болките си, високо да предупредим, да призовем, да се присъединим директно към някаква стойностна кауза. Ако си писател, разбира се, а не буквописец, който не го е еня за безобразията и идиотщините, в които е потънал народът му и заради собствените си грешки и малоумия, и заради престъпните свинщини на управниците му.

- Добре, дай да изясним. Какво толкова не е наред у нас?

- Погледне ли добронамерен човек на едро, всичко комай е наред. България е член на световни и европейски организации, които са откъм правилната, откъм светлата страна, ако малко поизнасилим думата „светло”. Колкото и несъвършени да са тези организации. У нас се установи някакъв вид странна „демокрация”, която аз лично не мога да формулирам, но нека приемем, че все пак е демокрация. Булгарише демократише, я, я... От друга страна, нищо не е наред. Нищо! Я, я. И хората безпогрешно го съзнават. Както и да се лъже и политически, и медийно, хората чудесно виждат и съзнават, че в държавата им нищо не е наред. Нито сме оригинални, нито сме самотни българите – много често е било и е така в човешката история: хем уж е едно, ама е съвсем друго. Нищо оригинално няма и в това, че народите се мирят с черната нечист, която те самите пораждат, търпят, че и даже харесват, че и даже обожават управленците си кръвопийци (това са те истинските вампири!), без значение дали тези вампири управляват в условията на терор, на диктатури, което е страшно, или в приспивната атмосфера на привидна демокрация, сиреч на лъжа, на фалш, на „уклончиво” спазване на основните права на човека, както е у нас.

- Това е мекият вариант на черната нечист, така ли?

- Да, обичаме си ние на баницата мекото. Свикваме вече с този „булгарише” вариант на странна „демокрация” и радостно го наричаме истинска демокрация и европейски път на развитие. Че малко ли е – няма кръв (почти), няма терор (почти), няма забрана да изразяваш мнението си (почти), няма забрана да гласуваш… Ерго – демокрация, та дрънка! Нашенска. Булгар! Булгар!

- Някой е виновен за такава търпимост към този хал и за самия хал, разбира се.

- Не някой, а всички! Всички ние сме виновни, че търпим. Но: кой създаде хала, който търпим?

- Това все едно аз съм го попитал.

- Ние си го създадохме. Ние сме виновни. Целокупното ни общество е виновно. Макар че хиляди и стотици хиляди, милиони измежду нас, почти всички измежду нас смятат, че те лично не носят никаква вина и съответно никаква отговорност.

- Видите ли…

- Истината е, че ние, огромната маса от българите, ние бягаме от отговорностите си, ние затръшваме вратата на кармичните си задължения към нас самите, към род и родина, ние загърбваме и газим закономерностите, които закономерно ни трошат главите изотзад. И още ще ни ги трошат, колкото и да се жалваме от всичко, като винаги изключваме себе си, стане ли дума за отговорност. Абсолютно невъзможно е едно съвременно общество да живее по начина, по който съществуваме ние, и то да се състои от 99% агнеци и 1% лоши, довеяни от неведома хала върколаци, които го манипулират, лъжат, крадат, изнудват, изнасилват. Нищо подобно!

- Май че стигнахме до справедливостта.

- Я колко си проницателен!

- Ти го каза.

- Наистина стигнахме. Обществото ни абсолютно справедливо живее по начина, по който самò избра да живее.

- И той е?

- Да живее (напълно заслужено, абсолютно справедливо!) в условията на пълна липса на публична справедливост, на обществена справедливост. Две беди съсипват съвременна България: едната е липсата на обществена справедливост, държавна, институционална, законова справедливост или казано другояче – законност; другата беда е безогледната наглост на публичното лъжене: и самата повсеместна лъжа, сред която живеем, и степента и обхвата на наглостта ѝ, които са чудовищни.

- Тези двете беди не пораждат ли отчаяние?

- Пораждат и още как. Не мога да преценя колко хора съзнават дълбочината на тази черна драма, ала са в пъти по-малко от отчаяните заради нея.

- Първо за първата беда: справедливостта.

- За липсата ѝ! Липсата на справедливост у нас, този нравствен вакуум, тази безкислородна атмосфера неминуемо ражда отчаяние у повечето хора. Мнозинството от хората не са герои, не са бойци, не са родени да издържат на такива натоварвания. „Издържат” с ударения и на „ъ”, и на „а”. Повечето от хората са обикновени хора. И такива следва да са. Бог не иска от нас едва ли не всичките да сме герои. Втриса ме от мисълта за общество, пренаселено с герои. Бог ни е създал предимно обикновени хора. И причинно-следствената верига при обикновения човек е обикновена, простичка: липса на справедливост, която липса ражда отчаяние; отчаянието ражда депресия – скрита и явна; а депресията води до отказ от активен пълноценен живот. Ето оттук се пръкват българските върколаци, които управляват България вече 45 плюс 30 – значи 75 години. То и преди това е било пълно с върколаци, но 45 години бяха явни, откровени, садистични много често, а в последните 30 години – прикрити, фалшиви, подли, лицемерни, гнусни. Та от резултата на тази адова причинно-следствена верига националният отбор на върколаците получава идеално месиво за месене и опичане, сиреч ние, българите, народът ни, което месиво търпи, избягва да мисли, защото мисленето причинява болка, редовно ходи да пуска някакви хартийки в едни големи кутии (за предпочитане срещу заплащане или някакъв друг ефимерен келепирец) и се самозалъгва, че пускането на хартиите е упражняване на демократичен вот и че въобще всичко е като в европейска демократична държава. И цялата тази идилия, която месивото преживява – търпежа, отчаянието, депресията, отказа да се бори, всичкото това цъфти и връзва, докато месивото чака да умре и да му свърши мъката, занимавайки се предимно да плюе в тая орисия, понеже нали няма прокопсия. За месивото.

- Доста черна картина рисуваш.

- Нищо черно няма. Това е реалността, с която всички сме свикнали и в която живеем. И която дори харесва на мнозина от нас. Реалността на една сравнително добре приета европейска страна. Другаде е по-зле.

- Пак в Европа?

- Пак. Да не споменавам някои братски и полубратски страни. За нас: щом срещаме толкова усмихнати лица по улиците, щом срещаме толкова радост, любов, щастие, значи не е доста черно, а просто черно или черновато покрай неунищожимото, слава Богу, неизтребимото цветно. И понеже свикнахме с черното, приемаме го за сиво, а сивото си е направо бяло, само дето е мръсничко. Ако не мислехме така хладнокръвно, да го наречем, чернилката щеше да ни съсипва и личния живот, изобщо да ни отравя съществуването. Очевидно не е така, значи чернотата не е непоносимо черна и ние просто свикваме с нея.

- Или свикнахме…

- Което ни най-малко не променя факта, че липсата на обществена справедливост у нас ражда отчаянието, неминуемата обществена апатия (тя пък е майка на самозалъгването относно цветовите гами в кочината), както ражда и повсеместно безразличие към делата народни. Трябва да си титан на духа, за да живееш в несправедливо общество без мощни движещи сили към промяна и такова общество да не те смачка и да те не те направи апатичен и безволев. Колцина измежду нас са титани на духа?

- Как да се справим с липсата на справедливост?

- Почакай малко.

- Ще почакам, но после ще те питам.

- Ще ми се да добавя още няколко щриха за липсата на публична справедливост. Здраве, образование, скрита безработица, цени, пенсии – всичко, абсолютно всичко, от което се оплакваме, че не е такова, каквото искаме да бъде, е следствие от липсата на справедливост. Липсата на справедливост е майката на липсата на добро здравеопазване, майката на лошото образование, на ниските пенсии, на високите, несправедливите, нереалните, безумните цени на парно, ток, на едно или друго. Лъжата е другата майка. 75 години вече е така. Все още се чудя как може да има хора със здрав разум, тоест да не са психопати, които да не проумяват, че девети септември дойде с лъжа и възцари тотална несправедливост. А десети ноември дойде уж за да отмени девети септември. И понеже е „уж”, възцари лъжата, че всичко се е променило, сиреч, че сега вече справедливостта е възтържествувала най-сетне, което нагло лъжене породи нов тип несправедливост – и тя скверна, отвратителна. Нещо като „демократична несправедливост”, ако мога така да се изразя. Да, този път без кръв. Или поне без толкова много реки кръв, колкото през 45-те години между девети септември и десети ноември.

- Ненаказана кръв.

- Естествено. Логично. Но нека забравим сега миналото. Липсата на справедливост предопределя, че не само вчерашното, а и днешното зло остава безнаказано. Съвременното зло. И голямото, и малкото. И политическото, държавното зло; и криминално-битовото зло. Всяко зло, което руши устоите на обществото, остава като цяло безнаказано. Получава се омагьосан кръг. Очевидно е, че когато злото е ненаказано, това е липса на справедливост, на законност; а липсата на справедливост, в която живее обществото, предопределя и все повече задълбочава безнаказаността на злото. Днес. Как живее един народ, как се чувства един народ и съответно всеки член на този народ, всеки отделен човек, когато живее с мисълта, че злото по правило не се наказва? Особено голямото! Но и криминалното, очевадното криминално зло.

­- Живее, живее…

- И друго нещо архиважно. „Щрих” на квадрат, на куб. Когато няма справедливост, няма производителност. Липсата на публична справедливост води до липса на производителност. Липсата на справедливост е непроизводителна. Не в смисъл да произвеждаш капачки за буркани, мотокари или атомна енергия, за да си я трошиш в главата, понеже дори няма на кого да я продадеш, а производителност на живота, на човешкото съществуване. То, нашето съществуване, на хомо сапиенсите, е съвършено непроизводително без обществена справедливост. Няма сполука за България, така да го кажа, та белким схванат за какво говоря и някои хора, с които имаме определени разминавания относно що е сполука и има ли тя почва у нас.

- Не се заяждай.

- Не се заяждам. Стремя се да бъда ясен. Продължавам. Липсата на публична справедливост, понеже не е производителна, избутва човека от пътя му, разделя го, отделя го от предназначението му на този свят, от Божия му път, от Божия промисъл за пътя човешки. Първо отделихме църквата от държавата, после я отделихме и от народа, а сега вече отделихме и Бог от България. Така си живеем: отделно Бог, отделно България. Защото Бог не може да съществува вън от обществената справедливост, а у нас обществена справедливост няма. Така си живеем: Бог отделно, ние отделно. А като живееш отделно от Бог, и други неща ти идват отделно. Щастието ти е отделно, покоят ти е отделно, упованието, удовлетворението от живота, смирението, взаимопомощта със събратята ти отделно, накратко – всичко, което е Божие, отделно, и ние отделно. Да повторя: няма как Бог да е с нас и Божията благодат да е с нас като съборно общество, ако в това общество липсва справедливост.

- Връщам се на въпроса си. Как да се справим с липсата на справедливост?

- Ще ме извиниш, но няма да отговоря. Изкушавам се, но стига толкова. Поне сто пъти съм писал кое как е дошло, защо и откъде накъде е дошло и най-вече как да го изритаме някъде там, откъдето няма да се върне никога. Не сто, хиляда пъти съм писал.

- Хайде още веднъж.

- Това нашето да не е Шехеразада! Има раздел „Публицистика” в сайта ми, там съм отговорил безброй пъти.

- Значи не?

- Не. Сега ще кажа само едно: когато критична маса българи пожелае да живее справедливо в прилична справедлива държава, на тая критична маса сама ще ѝ дойде на ума как да постъпи и как да спечели битката с върколаците. Тогава и Бог ще ѝ помогне, и ангелите хранители на България ще ѝ помогнат.

- Амин. Ей, да не забравим лъжата, втората ни голяма беда!

- Това оставаше! Такова чудо-юдо забравя ли се! Във всеки роман, разказ, есе, във всеки публицистичен текст пиша за лъжата – голямата, обществената, държавната лъжа. Разбира се, и за „битовата” лъжа между хората, но това в момента не е тема на разговора ни.

- Мисля си, няма ли по-големи беди от лъжата?

- Има, и то много по-големи. Ниската раждаемост и ниската граница на смъртността при възрастните са по-големи беди. Но ако държавата ни не беше лъжлива, щяха да се раждат повече деца и щяхме по-дълго да живеем. Поне това е ясно, струва ми се. Поне за това не бива да спорим като общество. И още в много класации щяхме да сме на по-прилични места, да не беше лъжата. Ето формула, простичка, достъпна: много лъжа – малко истина. Повсеместна лъжа – сиротна, дрипава истина. Липсата на публична истина, демек царството на повсеместната публична лъжа у нас, липсата на споделената от обществото и пред обществото истина за нещата от живота у нас води до пагубни последствия за психиката на човеците в България. Разбира се, това не се отнася само до нас, а навсякъде с човеците по света е така, където истината е робиня и затворник. Ясно е, че неистината в личния ни живот се проектира в публичния, а обратното е още по-очевидно – общественият ни живот, удавен в лъжа, влияе зле на личните ни взаимоотношения, разяжда ги, разкапва ги. Такава е логиката на живота – двата типа лъжи са взаимосвързани. Така или иначе, видимо с просто око е, че липсата на публична истина съсипва из дъно личния ни живот, макар че хората до голяма степен не го съзнават или така са претръпнали, че не обръщат внимание на лъжата. Не знам какъв гениален художник трябва да си, за да нарисуваш картината какво би било, ако публичната лъжа намалее с 10%. Или пък публичната истина се увеличи с 30%. До какво би довело това у нас, до какъв разцвет на тая изстрадала страна и на живота ни във всички области, включително и в личния ни живот. Аз не мога да нарисувам тази картина, представям си я, но не мога да я опиша с думи.

- Ами да спрем да лъжем и не само ще си я представим картината, ще я изживеем.

- Остава само да внесем спирачката.

- На лъжата ли спирачката?

- Аха. Тя е изобретена отдавна, само че малцина у нас ги е еня. Не е кой знае колко читава спирачка, понякога отказва, често не лови добре, но си е все пак спирачка и цивилизованите народи не си свалят крака от нея.

- При нас ще ръждяса.

- От неупотреба.

- И злоупотреба. Помниш ли „лудия” ни герой от „На живо”?

- Това го приемам като реторичен въпрос. Да обясня на читателите: „На живо” е роман за живота на човек, който на зряла възраст почти откачи в безспирните си опити да намери пътя си, истинския си път, пътя, който го удовлетворява, „пътя към храма”… Та този достоен (тогава вече) мъж реши в „лудостта” си да се стреми да не лъже и отначало дори си записваше колко пъти на ден все пак е излъгал, и то уж не користно. След няколко дни се отказа от опитите си да не лъже, понеже осъзна, че не може да не лъже постоянно, ако не иска да досъсипе съсипания си живот.

- Въпросът е за какво лъжеш и в каква степен лъжеш.

- Именно. В България публичното лъжене е издигнато в норма до степен на шизофрения. Няма нито една сфера на обществения живот, където лъжата да не е царица, която лъжата да не е превзела и където да не се лъже от сутрин до вечер в мащаб до 100%, както обичат да се изразяват напоследък в заливащите ни идиотски реклами.

- И?

- И?

- Какво правим?

- Чакаме. Чакаме да се освестим. В този спорт с чакането поне сме ненадминати. Я неволята ще дойде, я Годо ще се отбие… И така някак си, чакайки, ще спрем да лъжем. Всичко: от андрешковатия ни президент до най-ошашавената кметица наместник в най-забутаната паланка.

- И, чакайки, някак си ще ни споходи и справедливостта.

- А, да, и тя… Ще се опитам го да опиша нашия хал откъм космоса. Обективно, безпристрастно, през спокойния поглед на пришълеца отдалеч. Представи си, кацат някакви добронамерени марсианци насред София. С опознавателна мисия. Дата: 3-ти март, затова са ни избрали за домакини. Разговарят с обикновени хора по улиците.

„Защо 3-ти март ви е национален празник?”

„Ами защото тогава един руски граф българофоб е уредил подписването на предварителен договор между две империи, които винаги са ни мислили злото, като първата едно време ни е държала в робство пет века, а другата – половин век наскоро.”

Марсианците кимат любезно.

„А нямате ли по-приемливи дати в историята си?”

„Имаме – 24-ти май, 6-и септември” – разказваме им ние какво-що за буквите ни и за Съединението.

„Тогава защо 3-ти март?” – недоумяват марсианците.

„Ами 3-ти март ни е много натамън да се караме всяка година заради него.”

Марсианците едва кимат, ама пак любезно.

„А каква ви е държавната уредба?”

„Представителна демокрация” – отвръща фукливо някой многознайко.

„И кой представлява народа ви?”

„В смисъл?” – уточнява умникът.

„Кои са представителните лица на народа ви?”, обясняват му търпеливо марсианците.

„А, това ли!” – вдява отворкото и занарежда: „Боко Тиквата ни е премиер. Цецо Лъжецо е най-добрият политически организатор, ама го организираха в запаса, та сега си го имаме само като национален мозъчен тръст. Данчо Ментата е най-признатият ни финансист. Болен Волен ни е най-емоционалният политик. Връзката на политиката с бизнеса я държи Корпулентният Шопар на Мама, а Митьо Гестапото и Гецата Свинаря са ни връзката на бизнеса с традициите. Имаме си и яка опозиция – Корни, една запъхтяна потна мома от Крушовица, а отскоро и Славчо Червеното Учиндолско Ферари. И още…”

„А правова ли ви е държавата?” – прекъсват го малко нервни вече марсианците.

„Има си хас! Цацата, Пацата и Ваньо Гешефта са ни все по правото. На Пацата му викат и Пацо де Терасо. И още…”

„А как сте с религията?” – прекъсват го още по-нервни марсианците.

„Бомба сме! Там най-голямата ни бомба е владиката Кольо Тапета, той е и Кольо Поршето, Кольо Ролекса и…”

„Благодаря, ама сме ограничени във времето” – за кой ли път го прекъсват марсианците, качват се на летящата чиния и отпрашват обратно към Марс със скоростта на космическо порше.

- Толкова с опознавателната им мисия.

- Поне що се отнася до някои стабилни страни в Югоизточна Европа. Това би опознал един независим, необвързан, страничен наблюдател. Както и да го извъртаме, това е положението днес. Засега. Нищо лично. Просто това имаме като публични личности, както би се изразил Цецо Лъжецо Мозъчният Тръст.

- Терзае ме смазващ въпрос, дълбинно мъчителен. Не за публичните личности, а за публиката им. Защо нашите с теб сънародници масово и доброволно се подлагат на такова унижение – да бъдат управлявани от негодници, а напоследък от негодници полуидиоти или много често и пълни идиоти?

- Имам отговор на този въпрос. Не един, доста отговори имам. Нито един не е лицеприятен. Колкото и да боли от тях, позволявал съм си в много мои писания да ги изкажа високо и да ги развия. Сурови биха били отговорите ми и сега, дори жестоки. Нека обаче ги спестя днес, за да не унижавам допълнително събратята си. Стига им унижението, че се подлагат на такъв позор и почти без насилие са готови да живеят в него.

- Щом така си решил, спести ги… Слушам ти марсианските видения и си мисля за децата на тая държава, където няма справедливост и царува лъжата.

- Естествено е полупривиденията да имат видения.

- О, да, дума да не става!

- И аз ги мисля децата, там е най-голямата болка. Какви условия им създаваме да живеят... Ала благодаря на Бога, че вече са различни деца, коренно различни. Друг сой деца оплодотворяват Земята.

- Смяташ, че те ще преустроят лъжливата ни несправедлива държава?

- Не знам, надявам се. Сигурен съм в друго: добре ще е да са наясно в каква държава са се родили, откъде идват, към какъв народ принадлежат. Ще е добре да са наясно с истината, не с онова, на което най-често ги учат у дома и почти винаги в училище и което пише в учебниците. Те растат все едно някой ги е взел отнякъде си и ги е захвърлил при нас от немай-къде. Нямам идея индиго ли са тези деца, копи-пейст ли са, но без родова памет, без истинни знания за миналото, никой не може да бъде пълноценен в настоящето. Ние като семейство и общество не разбираме, че никой не заблестява от нищото, никой не идва от нищото. Или аз нищо не разбирам от този живот, новия.

- Та какво с децата?

- Ясно какво. Пълноценни според потенциалните си заложби ще са малцина. Както впрочем винаги е било. Ама сега заради неглижирането на родовата ни памет ще бъдат още пò малцина.

- Отделно наследството, което ще им оставим.

- Ние, създателите на обществото с малко справедливост и с много лъжа. Да им имам наследодателите и наследството на дечицата! Ама кой се замисля, че тях няма да ги вълнуват парите и имотите, сградите, заводите, нивите и брутния обществен продукт, които ще им оставим, а посоката, по която ще сме насочили родината си, тяхната татковина – ето кое ще ги вълнува и ще е основополагащо за тях! Кой се замисля, че резултатите от изборите ни, които ние възрастните всеки ден правим, в голяма, а може би в огромна степен ще облекчат или ще затруднят живота на идните поколения?

- Гатанка: познайте от три пъти ще облекчат ли, или ще го затруднят?

- Действително страхотна гатанка! Понякога не мога да повярвам, хващам се с ужас за главата, че не правим елементарните „сметки”, а те са такива простички, така простичко ни бодат очите! Толкова ли е непосилно за обществото ни да съобрази, че сме на абсолютно погрешен път по отношение и в отношенията си с бъдещето ни, сиреч с децата на България? Толкова ли е сложно да се проумее и съответно да се свърши поне нещо, нека да е малко, ама това малко да е стойностно, да е значимо? Не е ли ясно като бял ден, че най-, най-важното дело днес за България е образованието, детското здравеопазване, законодателството за децата, свободното време на децата ни и какво правим, за да го прекарват те по-полезно и приятно за себе си а оттам и за нас? Именно с цел какви ще са те утре, когато ще трябва да се справят с наследството на нашите избори, именно с цел да им е по-свободно и по-плодотворно да се реализират, за да вървим напред като общество и държава. Трудно, бавно, мъчително, но все пак напред. Не, не, ние сме в плен на абсолютното си малоумие, на вездесъщия си идиотизъм, в плен на самоубийствените си нагласи. Сякаш сме си рекли: щом им даваме на децата храна (не на всички обаче), след като им осигуряваме лечение и лекарства (не на всички обаче), след като ги пращаме на училище (не всички обаче и се правим на умрели лисици за тези, дето не стъпват в училище), след като сме им създали щастливо детство и юношество (ха-ха!), значи сме си свършили работата с тях. Че малко ли им е! Че детството на прабаба му на филанкишията е било сто пъти по-трудно, а прапрадядо му бил останал сирак на десет години, ама станал човек! Абсолютно малоумие, липса на визия за бъдещето на децата в България. Голяма визия, дългосрочна визия, визия, подплатена със закони и начинания, с действия, които наистина променят начина, по който растат тия деца, средата и условията, в които узряват. И кой да я създаде и да я реализира тази визия – Калинка Малинкова?

- Може би все пак неволята.

- Тя ще да е.

- Вярвам, те сами ще се оправят.

- Без нас и въпреки нас. Те са по-умни, те са космически деца, най-вероятно са дошли с програмата си за оцеляване и за просперитет след оцеляването. А България е идеален тренировъчен лагер за оцеляване.

- Не забравяй, тя си е техен избор.

- Не го забравям. Боли ме, че ги включихме рано-рано в битката на доброто със злото. Искам да кажа – резултатите от нашата битка много рано ги засегна. Сякаш не мислим доброто на тия деца, а не е така. Просто злото така ни е покорило, така ни е смачкало, толкова апатични и безсилни ни е направило, че ние дори за тях не намираме кураж и сили да се преборим!

- Страх ли те е?

- Не, лично мен не ме е страх за тях. Те са окумуш деца, те няма да се оставят на идиотияти ни.

- Да поговорим за доброто и злото.

- Какво за тях?

- Как виждаш разположението на силите у нас?

- Днес?

- Днес, в края на лято 2019-о след Христа.

- За военните дислокации пак ще се въздържа. Хич не ме бива. Ще напомня обаче нещо значимо, фундаментално за нашия човешки живот. Казвам напомня, защото всички го знаем – малцина активно, разумно, повечето подсъзнателно. А то е: доброто може да живее без злото, макар такава благодат да се случва толкова рядко. Обратното, злото не може да съществува самò без доброто, то не е субстанциално, то не си е самодостатъчно като доброто. То не може да оцелее, то погива без доброто.

- Ако човек се замисли, може да настръхне от дълбочината на проникването на злото в нашия обществен живот.

- Ами да настръхнем за малко. Ето, нека се замислим за дереджето на светия ни, с извинение, синод. В края на 2019-ата година след Христа. Одеве споменах как наричат един от най-обаятелните членове на този синод. Нищо лично, да се повторя, аз само свидетелствам. Или да погледнем правителствата ни само през 21-ви век. Няма да си тровим нервите за целия 20-и век, че и по-назад до Освобождението. Само 21-ви век. От кабинета на „величеството”, пак с извинение, което щяхме да представим на марсианците като Мадридския Мошеник, до днешния на министерски сбиритък на Тиквата. (Вметка: ето ти още една липса на справедливост. Ако Цецо е Лъжецо, то Тиквата къде трябва да е в йерархията на нейно злосторничество Лъжата?) Та да ги разгледаме синодът и кабинетите ни през призмата на борбата на доброто и злото или по-скоро на приоритета на доброто над злото. Нали на тоя пусти приоритет служат и синодът, и правителствата ни?

- Да бе.

- Да де. Калкулацията – нищо лично – за 21-ви век ми изглежда така: и синодът ни, и правителствата ни изгониха на практика и малкото читаво, и зрънцето добро, което бе на позиция да взима важни, управленски решения за цяла България или за цялата ни църква. Общонационални решения. И какво остана? Остана предимно злото на най-ръководните постове, веднъж, и примирените с него алчни послушковци надолу по веригата – лакеи и роби на злото, дваж. Въпросът е: какво правят сега, като няма добро вътре в тяхната кочина – правителствена или синодална? Вътре в затворения им кръг на ада? Там няма достатъчно добро, там няма дори минималното необходимо добро, с което да воюват! А злото, повтарям, не може да съществува без доброто, то не е субстанциално!

- И какво правят?

- Самоизяждат се, самопогубват се, прегризват си гърлата един другиму, това правят! И слава на Бога, че така е сътворил природата на злото, иначе щеше да ни е още по-тежко и по-страшно. И по-дълго щяхме да съжителстваме с него.

- Звучи добре.

- Е добре. Никой не ги е карал да остават насаме със себе си.

- Подсещаш ме за плъховете в онзи железен варел в „Дата Туташхиа”.

- А ти ме подсещаш за смисъла на живота. Все по-често се замислям за смисъла на живота в залеза на живота ми, наблюдавайки и участвайки в тази битка между доброто и злото. Ще кажа нещо банално.

- Нека!

- Няма друг смисъл комай – включително раждането и отглеждането на децата ни са вътре в тази парадигма добро-зло, а не някъде изолирано; та няма друг смисъл в този наш благословен живот, освен да правиш каквото можеш за каузата на доброто, в полза на доброто, в служба на доброто. Според както го разбираш доброто. И да се надяваме, че по-голямата част от хората разбират що е добро и що е зло и могат да ги разграничават.

- Ако повечето от нас не можеха, нямаше да ни има отдавна.

- До днес е така. Да вярваме, че и оттук нататък все ще е така. Имам предвид, че злото непрекъснато мимикрира, преструва се и постоянно се преоблича като добро. И все по-майсторски го прави.

- Върни се на смисъла на живота, моля. Нищо че е банално.

- Откакто съществува разумното човечество, все това се питаме: какъв е смисълът, какъв е смисълът? Един месец можем да си говорим за най-различните му аспекти. Всичко обаче се свежда до най-простичката задача – да направиш съзнателно колкото може повече добро и възможно най-малко зло – при това неволно. Нищо друго. И това добро, дето го вършиш, да е в рамките на общохристиянските ни ценности що е добро, а да се въздържаш да правиш онова, което човечеството е приело, че не е добро, че е лошо. Не е кой знае колко сложна философия.

- Преди малко спомена за залеза на живота. Не е ли малко рано? Не пропускай, ако обичаш, че и аз съм пряко засегнат.

- Я по-смело! След това, което преживяхме с теб тази зима, понятия като рано и късно стават доста относителни. На почти 65 години човек може да си позволи да употреби думата „залез”. Залезът на слънцето може и да е доста дълъг, нали? Часове наред!

- Така пò ми харесва.

- Не се превземай, дойде време и за ранните равносметки. Натежават и съжаленията.

- Знаех си аз…

- Чакай де. Колкото и да е бодър духът на човек, колкото и вярата ти в Бог и в доброто да е силна, колкото и да си уверен, че вършиш нещо смислено и праведно, каквито и да са резултатите от този смислен и праведен труд, съжаленията за пропуснатите шансове, за слепите пътища, за загубеното време не могат да бъдат избегнати. Макар и на теб много да ти се иска.

- Ами иска ми се.

- Иска ти се, но не може без съжаления. И съответно лесно се стига и до пагубната мисъл за безсмислието на живота.

- Внимавай, и аз те слушам!

- Не като цяло безсмислен, а че за дълги периоди е бил безцелен, че не си направил каквото е трябвало, че си дал много по-малко, отколкото си могъл… В никакъв случай не бива да си позволяваме тези размеквания, не бива да се отпускаме по течението на този мътен поток, защото той е способен да ни заклещи в някоя пещера, откъдето няма измъкване.

- Олекна ми.

- Мисля си дори, човек следва да се обръща назад само докато прави равносметките си – и ако може, нека да са по-обективни, по-цялостни, по-позитивни, с ведро чувство и ясен разум за онова добро, което е сторил, а не за каквото е пропуснал.

- Съвсем ми олекна. И кога намираш време за „обективните” си равносметки? Нали те виждам, че се стремиш времето ти винаги да е запълнено!

- Е, за равносметки винаги има време. Но наистина се мъча да се обръщам назад само в „равносметкаджийските” си минути. И гледам тези минути да са позитивни.

- Я разкажи за дневния си режим! Какво прави един писател всеки делничен ден? Без да броим „равносметкаджийските” отплесвания.

- Един писател или аз?

- Ти.

- Знаеш, че не обичам да приказвам за тия работи.

- Кой е шефът?

- Впрочем… Защо пък не? Дневният ми режим е подчинен на основния ми девиз. Не девиз, правило. Не правило, нагласа е най-точната дума. Моята нагласа е: прави добро всеки ден, докато си жив. По възможност и в деня, когато вече няма да си жив.

- Очакваш да умреш следобед?

- Надвечер или вечерта, та да остане време да се свърши нещо добро, преди да падне завесата.

- Давай нататък.

- Вече говорих за личната ни преценка що е добро, личната ни визия къде минава разграничителната линия със злото. Сега да добавя, че тази преценка винаги трябва да се осъвременява, да се обогатява с опита ни и с белезите от раните ни, да бъде проекция на височината, до която си достигнал – като мислене, като мъдрост – по пътя си нагоре.

- Върни се към дневния режим.

- Пак ли се увлякох. Докладвам: събуждане, кафе, работа. Аз съм от писателите, които пишат сутрин, обмислят какво да пишат сутрин, тюхкат се, че няма какво да пишат – пак сутрин. Обяд. Почивка. Грижи за дома. Грижи за близките. Край на работния ден. Резюме: от събуждането гледаш да направиш добро, да не се разсееш и да пропуснеш да сториш доброто. За да не се разсееш, трябва да имаш фокусирано намерение за правиш добро, а и твърда воля. За да притежаваш волята, трябва да си съвършено убеден, че си на прав път, сиреч че пътят е „прави добро, докато си жив”, ама активно добро, а не съзерцателно и пасивно. За да си на прав път, трябва да си поддържаш и физическата, и психологическата форма, като всекидневно търсиш и намираш доказателства за правотата си да вършиш добро, пък каквото ще да става.

- Не е лесно.

- Не е и трудно. Да не би да вършим подвизи! Вършим дребни добри неща. Дал Господ поводи. Виж, важното е да живееш със съзнанието, че и да умреш днес, след пет минути, няма да съжаляваш, като идеш горе и погледнеш отгоре, защото си свършил каквото си могъл към момента на смъртта. Докато си тук долу.

- Я разкажи за фланелката с надписа „ТИ СИ ТУК”.

- О, с удоволствие. Случи ми се преди три-четири месеца. Късна пролет, ранно лято. Цъфнали липи, слънце, красота. Следобед. Водя двамата си внуци на текуондо през градинката зад храма „Свети Николай Софийски”. Относителна тишина. Дечица играят около паметника. Хванал съм момчетата от двете ми страни. И изведнъж ме връхлетяват такава радост, такова щастие, такова умиление, че съм жив, здрав, че нищо не ме боли, че ходя, че слънцето грее над нас, че небето е синьо над нас, че всичко е наред, че държа две от най-скъпите ми същества за ръце, че мога да си общувам с тях, да им се радвам, докато си мълчим. Че сме заедно на този Божи свят тримата. Все още. Всичко това става за миг-два. И такава смирена благодарност нахлува в сърцето ми към Господ и ангелите ми хранители, че ме запазиха, че ме върнаха към живота, че ми дадоха възможност да бъда още и още с моите близки в този ми живот, да свърша, доколкото мога, поне част от недовършената си работа, която очевидно съм имал, имам и ще имам, надявам се, вярвам… И в този момент си вдигам главата. По пътеката срещу нас върви момче, 16-17-годишно, с черна фланелка и с надпис на гърдите на английски: „YOU ARE HERE”. Покъртителна синхрония! Спрях се, обърнах се след младежа, разказах набързо на моите момчета какво съм изпитвал допреди няколко секунди, колко много ги обичам, колко съм щастлив с тях и край тях, колко съм благодарен на Бог, че можем отново да сме заедно и пак да се грижа за тях, да им помагам… И че на гърдите на онзи батко, дето се отдалечава, пише „YOU ARE HERE”, ти си тук. Големият ми внук вече знае доста добре английски. Ококори се и възкликна: „Стига бе, дядо, не може да бъде!” „Напротив, може, точно това пише на гърдите на онзи батко” – отвърнах. А той вече заобикаляше паметника и се насочваше към храма на Христа. Ето така.

- Чувствам, че вече си в настроение да поговорим за писателството.

- Ама си и чувствителен. Съгласен. Само дай да сменим думата. Хубава е, ала е суровичка. Чуй я как звучи – писателство. Може би да го назовем някакъв вълшебен огън, неведом дълг, нещо като смирена Божия служба пред олтара на словесата. Нещо по-нежно да е, по-крехко, по-ефирно.

- Ще дръпнеш ли завесата да надникнем в лоното на тази Божия служба, на тази Божията благодат?

- Ето, дръпвам полека.

- Първо, планирането. Винаги ли правиш планове за книгите си? Кой, какво, къде, кога, как, сюжет, финал?

- Какви ги говориш! Че тогава къде ще остане моето удоволствие, моята тръпка?

- Значи?

- Значи, че ми се случва да почна да пиша само при едва оформен замисъл, при яснота единствено за голямата картина на романа. Впрочем, дори и замисълът понякога не е съвсем избистрен. А иначе сюжетът в детайли, подробностите, разгръщането на действието чак до финала – оставям го да си се разгръща на воля. Свобода!

- Случва се и обратното.

- Разбира се. Често знам какво ще напиша от игла до конец. Да, включително подробностите. Като гледан наскоро филм. Остава ми „само” да го прожектирам с думи.

- И все пак, ще ни разкажеш ли как „се готви” една книга? Нещо за кухнята?

- А, не, кухнята е важна, но не чак толкова. Кухнята си е кухня. Печка, хладилник, плот за рязане на чушки и домати, за кълцане на месо. Тенджери, тигани… Виж, Божията благодат, докато замисляш, обмисляш, премисляш и очертаваш бъдещото си писмовно отроче – това е извън кухнята. То е усещането, че се докосваш до нещо абсолютно велико и гръмовно, абсолютно грандиозно. Нещо ласкаво, фино, мекичко – и същевременно твърдо като скала, силно като скала и вечно като някаква такава вечна скала. Нещо, на което можеш да се опреш, да почерпиш сила – и същевременно да положиш глава на него и то да е меко като възглавница, като пух, като памук. Нещо като меките скали край Варвара.

- Ееех…

- Фантастично усещане за съприкосновение, за единение дори с тази сила, която излъчва благодатта към теб и ти помага да твориш. От най-първоначалния замисъл, през всички етапи на подготовката, на писането, до самия край на последната редакция. Фантастична благодат, фантастично общение! Невероятна красота.

- Харесва ми, че се отпусна. Сигурен съм обаче, че няма да споделиш нищо за самия творческия процес.

- Познаваш ме, приятелю. Винаги съм се стремял да не говоря за такива съкровени неща. Много е лично. Но ще разкажа с благодарност едно свое наблюдение за думите и за потока им. Изповядвам го с благодарност, че съм приласкан да бъда част от такава благословена мистерия.

- Хм, изповядай я тая мистерия.

- Във всекидневното, в битовото общуване често се затруднявам вече да намеря точната дума. Изплъзва ми се, палавницата, не идва и не идва. Виждам и много по-млади хора, особено по телевизията, да кършат пръсти, докато се чудят и мъчат как да се изразят. Когато влезеш обаче в потока на Божията благодат, думите някак си идват от самосебе си. Не казвам, че ти диктуват, не. Просто този ритъм, тази хармония, тази последователност на разгръщането на мисълта, на описанието или на диалога, или каквото и да е там, намират сами подходящите думи. Сякаш творбата се саморазгръща без видимо мое усилие. Често ми се случва. И тогава знам, че романът се пише, се осъществява, се въплътява, както съм го замислил. Не в идеалния вид, разбира се, защото замислите на писателя винаги са идеални, а плодовете на труда му винаги са материална плът: материални са нашите несъвършени думи, но са благословени да носят идеалния ни замисъл в една или друга степен. Е, с това усещане, че си в потока, когато думите се леят от самосебе си, имаш чувството, че си по-близо до идеалния вариант, отколкото до другия, суровия. Много по-леко се пише така, почти не се натоварваш, почти не спираш, почти не се запъваш, не търсиш изказа, връзките… Благодат!...

- А после, като го препрочетеш? При преработката, при редакцията?

- Най-често си мисля: това не съм го писал аз. То е и логично. Ето тези пасажи, тези откъси – не ти се вярва, че ти си ги написал, все едно не са излезли от теб. И може би е точно така. Може би тези текстове се раждат от онази матрица, която се тъче между твореца и Божията творческа сила. Тя му помага, матрицата, това общо магическо поле, то твори, то. Твори единението между Бог и твореца. Тази съвместно изтъкана благословена паяжина… И на твореца му се струва, че не го е писал той. Прав е. Действително не е той, а го е писало полето, което той е успял да съгради като съ-градител на Господ, защото е успял да предразположи Господ да поработи в милостта си с него, с тленното земно същество. Сложно е. И не е никак сложно. Основното е винаги да си в готовност и в състояние да се отвориш към небето. А за това, разбира се, е необходимо да бъдеш съвършено честен и правдив по отношение на това, което пишеш.

- За да предразположиш Господ за съвместна работа?

- Точно така! Всякакъв фалш, всякаква задна мисъл, всякакви планове, „тънки” съображения как ще звучи това в текста, дали е съедобно, дали е „читабелно”, дали няма да отблъсне читателя, дали ще продаде книгата, дали не знам си какво… Всяка такава мисъл унищожава матрицата, разпада на парцали творческото духовно поле между човека и Всевишния, къса фината магическа паяжина. А, и още нещо за матрицата. Тя е страхотно красива тази матрица. И актът ѝ на създаване е красив, изплитането; и самата тя; и начинът, по който тя ти помага да пишеш, е еманация на красотата. Красота и радост – космическата радост, че това го има, че то се случва, че ти си част от него, че всичко това е Божий замисъл и промисъл.

- А после, след красотата и радостта? Като сложиш най-сетне точката.

- Облекчение. При всички творци е така: каквото и да си свършил – талантливо или не, или пък някъде в широкия разкрач по средата, както е най-често, – иде облекчението. Приключил си някакъв етап, някакъв труд. При мен как е: осъзнавам, че с финалната точка съм фиксирал още една гледна точка. Край, запечатах я с думи! Още една гледна точка за картината на съвремието ни или картината на света откъм съвремието ни – в помощ на идните поколения по-лесно да възприемат картината на нашия ден. И е без значение дали си писал съвременен или исторически роман, политическа статия или „философско” есе – всеки ред рисува картината на съвремието ти, няма как да е иначе. Та: ето ви още една гледна точка, мили съвременници, първо; после, мили деца, мили наследници. Ето така виждам аз съвремието си, така функционирам аз и съответно героите ми в този свят. Разбира се, фиксирайки гледната си точка, ти създаваш паралелен жив свят – говорих вече за това. Лично аз изпитвам огромно удовлетворение, че съм създал още един жив свят, художествен, измислен, но жив, създал съм една затворена вече между първата буква и точката затворена картина на нещо, което се е случило там някъде, пък в същото безкрайно духовно поле, откъдето съм черпил Божията благодат и творческото си вдъхновение. Там, където живеят героите ми – живи и в някакъв благословен смисъл безсмъртни.

- Обобщавам: писателският труд е благодат и мъка едновременно.

- Едно уточнение и една добавка. Сладка мъка, първо. Любима мъка. Не си я давам за никаква друга мъка на тоя свят. И, второ, трудът ни е благодат, мъка и – добавям – въпиеща несправедливост.

- Боже мой! Откъде кацна сега тая въпиеща несправедливост?

- Обяснявам. Най-неблагодарният творчески труд е писането, и то на проза. Което именно е въпиеща несправедливост в сравнение с останалите, които си гледат кефа. Художниците или композиторите, да речем. Сяда Бетховен и за пет минути опрасква „Лунната соната”. Или Моцарт: тра-ла-ла и пак тра-ла-ла – и за десет минути „Малка нощна музика” е готова. Тя затова е малка, понеже я е изкомпозирал за нула време. Или вземи Рафаело. Хрумва му нещо, грабва четката и след петнадесет минути е нахвърлил „Сикстинската мадона”. Пикасо да не го коментирам – той е губел сигурно по една-две минути на рисунка. Майтапска работа.

- Схванах.

- Ами Гоя? „Голата маха” – пет минути, „Облечената маха” – десет минути!

- Ясно. Съчувствам.

- А ние един герой да изградим, криво-ляво приличен, горе-долу да е от кръв и плът – сложи го минимум половин година.

- Клетниците прозаици…

- Юго е писал „Клетниците” сума ти години в изгнание.

- Да, да… Правиш-струваш, но все я докарваш до героите си. И най-вече колко са живи! Преди малко ги изкара и безсмъртни!

- Не съм ги изкарал, те са безсмъртни. Кой да ги убие вече на хартията?

- Виж го ти него!

- А че са живи, вярно е. Да, имал съм сгода няколко пъти да пиша за това. С риск да се повторя: много често приемам литературните си герои като по-живи от реалните хора, с които живея, от стотиците хора, които съм срещал. Малцина от хората, които познавам, са по-живи в съзнанието ми от героите на романите ми. И дори еднакво живи. Да поясня: живите хора нямат никаква „отговорност” за тази ми чудатост, те нямат общо с моите възприятия, с чувствата ми, с преценката ми за емоционална близост. Просто при мене е така. Обичам да другарувам с героите си. Другарувам си с тях постоянно и ще другарувам до края на дните си, стига те да ме искат. От време на време препрочитам книгите си, за да си припомня какво правят моите приятели, че то се забравя с възрастта – някои подробности, някои обстоятелства. И с всеки нов прочит те ми стават все по-близки, още по-скъпи. Те са верни другари, макар и да остаряват и одрипавяват с времето. Прекрасни момчета и момичета… Говоря за добрите ми герои, пък и не само те…

- Понякога се усещам толкова самотен… Да предпочиташ да живееш с героите си и особено онова чувство, че те са ти много по-близки от повечето реални хора.

- Абе ти забрави ли, че играем роли? Какви усещания, какви чувства те патят тебе! Ти не трябва да имаш чувства! Само питаш и кимаш!

- Вярно, забравих. Поправка: какво бихте казали за самотата на писателя в съвременния свят?

- А, това вече е друго. И можеш да си ми говориш на „ти”.

- Благодаря.

- И аз много благодаря за оригиналния въпрос. Обичам да ме питат какво бих казал за загадката, че две и две е четири.

- Хайде вече сериозно.

- Хайде. Не бива да се върти много-много тази изтъркана плоча. Всякакви преструвки, парвенющини, всякакъв снобизъм, които писателите непрекъснато си позволяват на тази тема, са кощунствени според мен. Самотата си е самота. И следва дълбоко да я уважаваме и да ѝ пазим достойнството. Няма истински писател, човек, който се старае да създаде нещо стойностно чрез думите, да не се чувства често самотен. Самотата идва вероятно от съпреживяването на паралелния свят, който той сътворява, от невъзможността да споделиш с когото и да е и да изразиш с адекватни думи духовния си кипеж и духовния си възторг от труда си по извайването на този художествен свят… И най-вече невъзможността да изповядаш какво точно преживяваш, докато съпреживяваш този свят, а ти го съпреживяваш постоянно и след като си го сътворил. Да, творецът се чувства някак си отделѐн, някак различен от другите – но не в снобския смисъл на израза. Като белязан малко се усещаш, понякога дори те обзема страх от самия себе си и за самия себе си.

От друга страна, самото сътворяване на този паралелен свят те сближава с реалния. Опознаваш по-добре истинския свят чрез творчеството, той ти става още по-разбираем, усещаш го още по-жив. Сътворяването на паралелния свят обаче те сближава не само със земния, но и с космическия, с Божия свят, който се състои от толкова различни светове – включително и от твоя нереален, художествен, личен творчески свят. Дано думите ми да са ясни и точни поне наполовина от това, което ми се ще да изразя пред читателите.

- А дано.

- От една страна, от друга страна… Да разкажа, скоро беше. Бях сам на село да поработя. На голяма Богородица по старому ми се обади големият ми син, съобщи ми тревожни новини за наши близки. От една страна, съпреживяваш болките им, трудностите им, тревожиш се, става ти мъчно за тях, помагаш с каквото можеш. Ти си с тях в мислите си, значи не си сам: щом живееш с болките на ближните си, не си сам. А и действено помагаш според силите си… От другата страна – тъкмо самотата на писателя, съзнателна, умишлена, търсена самота, подсилена и от чисто физическата ми самота на село, тази необходима самоизолация, за да твориш, тя така те сближава, както казах одеве, и с вселената, с космоса… Същата тази вечер наблюдавах фантастичното звездно небе, може би първата от много време абсолютно тиха, безоблачна ранна нощ, абсолютно щедра, покойна, без полъх на планински ветрец, с нежния свиртеж на щурците, с двете „Мечки” на северозапад, с ярко очертания Млечен път… Да, физическа самота, но не и духовна, не и в сърцето ти, не и в разума ти, които така безболезнено те свързват с всичко, което се крие там горе… Не, не е самотен писателят. Самият творчески акт те прави завинаги съпричастен с небето, откъдето идва магията на сътворението. Самотен си само физически, и то привидно. Духовно обаче винаги си с Господ.

- Виждаш ли връзка между самотата на писателя, дори и да е привидна, и непризнаването на труда му у нас?

- За самота ли иде реч, или за неудовлетворение, обида, отчаяние?

- Че неудовлетворението, обидата и отчаянието не раждат ли самота?

- И това е вярно. Много болезнена тема подхващаш.

- Тема като тема.

- Добре, щом казваш… Няма писател, който не иска да бъде признат публично, гласно, официално, масово. И да е най-саможивият и затворен в себе си човек, той пак иска да е много известен, награждаван, обичан, ценен, постоянно канен на срещи, отрупван с цветя… Много четен – разбира се, на първо място. Каже ли писател обратното, лъже, да му се чудиш на акъла защо.

- Ти, ти как се справяш?

- Трудно ми е да заявя, че се справям добре. Няма да взема и аз сега да лъжа. Дума да няма, смятам своя труд за неоценен и непризнат. Естествено е, че ми се иска да бъда стотици пъти по-четен, известен, хиляди пъти по-обичан… Ще ми се и на мен да ми звънят медии, сайтове, да се надпреварват да ме хвалят критици… Апропо, останаха ли критици в България?

- Намират се, намират се.

- Шегувам се, дори си имам приятел критик. Накратко: така или иначе някак си се справям, макар и недобре. Като отсея суетата си, самолюбието, егоизма, еголюбието, единственото важно, което остава, е оценка на неколцина души около мен, повечето живи. И, разбира се, признанието за моето творчество от онези, които ме учат на добро и на любов, на стойностен труд и отговорност – небесните ми учители. Благословен съм в това отношение, понеже от време на време имам възможност да научавам тази тяхна оценка и това напълно ми стига. Лично на мен. Не си и помислям, че на събратята ми писатели им е лесно, бидейки лишени от такава обратна връзка с небето, с каквато съм помилван аз.

- В „Роялът на ангела” ти разказа за всичко това.

- Каквото ми бе позволено, разказах го. Да се върнем на неудовлетворението, обидата, отчаянието. Истината е, че и мен много неща ме дразнят, озадачават, потрисат ме, когато ме подсетят за непризнаването на писателския труд у нас. Впрочем – и за признаването, какво се признава също ме потриса. Не говоря само за качество на текстове, за талант, а и за тъканта на посланията, за същността на тематиката на българския писател. Както и за радостта, утехата, упованието, за размисъла, за мъдростта, която творецът носи на читателите си. Никога не разбрах и не разбирам – така и ще си умра с отворени очи, непроумял, – защо на хората като цяло им е по-интересно да четат за криминалните престъпници и убийци братя Илиеви, понеже били живели бързо (има такава книга за бързия им живот, дето постоянно ми я набиват в очите де що сайт отворя напоследък), за незабравимия Тодор Живков да четат, да гълтат прекрасните книги за Бойко Борисов, за Цола Драгойчева и Пеко Таков с Мако Даков, но не им е интересно да четат книгите на Ивайло Петров, дори на уж най-признатия Радичков, на Георги Марков, да не го пропусна, макар че един куп пишмандемократи се кълнат в него, ама не са прочели и пет реда от книгите му, „Жените на Варшава” не са прочели! Не четат Константин Павлов – сложен е, не четат Борис Христов – честен му е кръстът… Да не споменавам още и още прекрасни български поети и писатели. Е, какво по-естествено от това да не се четат и моите книги? Не са интересни като братя Илиеви или Бойко Борисов моите герои, не са затаи-дъх-късащи-сърцето сюжетите ми като тайнствените сладко-тръпчиви легенди около ВИС и СИК. Че какво интересно има във „Визитацията”, тоест какво мисли Христо Ботев за съвременна България и какво заявява пред парламента ни или директно на президента в очите? И какво се случва „там на Балкана”, преди геният да си се прибере обратно на небето? Не е интересна книга и „Седем нощи в Светлината”, тоест какво си говорят нашият Господ Христос и едно четири-петгодишно българско дете, докато се разхождат из етажите на мирозданието. Скука. Ботев, Христос – какво могат да ти кажат те? И не, не преигравам. Приел съм го. Нещо повече – ценя жребия си. И го обичам.

- Горчилка остава обаче.

- И това е така, но тя е остатъчна някаква такава горчилка. Като горчилката от турското кафе… Можеш да гледаш на нея, да гадаеш, да разпознаваш кои са стойностните неща в живота ти. И между тях признаването на писателския ти труд не е на първо място. А и не бива да е. Суета са нашите амбиции.

- Така пише в дебелите книги.

- Че нали тях цитирам! Четох напоследък един мъдрец, разсъждава за блаженството… Я чакай да взема книгата. Ето: „То означава да се освободите от тревогите за това, как ви възприемат околните, означава дистанциране от постиганите от вас резултати и цялостно потапяне в житейските ви занимания. То означава да не преследвате щастието, а вместо това да носите щастие на всичко, с което се заемете.” Само бих добавил – да носим щастие и на всички, които по един или друг начин се докосват до труда ни, съпричастни са с труда ни. Та така по въпроса за разните признавания и непризнавания.

- Изчерпахме ли темата?

- Тя е неизчерпаема! Почакай, хрумна ми нещо за „реализацията” чрез околните. У нас. Представям си следната трогателна картина. Има един поет Ангелов…

- У нас?

- Пак у нас. Да. Той е председателят на писателския съюз, оня съюз, наследникът на още пò оня. Та си представям как поетът Ангелов ме приема в съюза им примерно в четвъртък, а в петък ме награждава с първа награда за съвременен роман. Аз съм съвършено щастлив. В залата ръкопляскат колегите ми Иванов, Петров, Георгиев, чиито имена никога не съм чувал, както и те не са чували моето до днес. Оживление, някои дори се събуждат. А в събота „Блиц” и „ПИК”, „Монитор” и „24 часа” публикуват обширни репортажи за награждаването ми и богатата ми творческа биография на ползу роду… Жив да не бях!

- Защо бе? Много добре ще ти се отрази на имиджа. Дори ми теква сега, като подхвана тези мечти… Само помисли каква слава ще е за теб, ако след съюзната награда ти се обади президентът Румен Радев и ти рече: така и така, уважаеми господин Пекунов, посъветвахме се тук с Иво Христов и решихме да ви удостоим със „Св. св. Кирил и Методий” във връзка…

- Кой Иво Христов? Тоя, дето ни смята за дебили, или оня, за когото най-добрата държавна уредба е православната джамахирия с азиатски привкус?

- Тук ме хвана натясно… Абе и с двамата се е посъветвал.

- Ще откажа, понеже са ме подценили. Ще се обидя, че не ми предлагат орден „Стара планина“.

- Ей, много сте обидчиви това пишманлауреатите!

- Нали?... Даже не ми е смешно. Ясно, в дъното на цялата тая игра със славата и „мечтите” е егото ни. Оня мъдрец, за когото говорих по-горе, предлага една своя мисъл, гениална е. „В крайна сметка, напомня ми моето его, те не са прави, а аз съм прав, а моето его много повече предпочита да бъде право, отколкото щастливо.”

- Парадокс!

- И то какъв! Когато иде реч за писателски труд, творецът просто е длъжен да надвие егото си, за да оцелее. То много иска да бъде право, така е. И наистина предпочита, дяволското, да бъде право, отколкото щастливо. Ако обаче писателят успее да надмогне, да одолее егото си, разбира, че никаква „правота” не му е нужна, никакви чужди признания за написаното от него, че е важно или ценно. Разбира, че смисълът се крие в щастието. Да си щастлив от това, което правиш, от самооценката си и оценката на онези, на чието мнение държиш. И още един цитат: „Вие идвате на този свят без нищо и си тръгвате без нищо. Единственото, което можете да направите с живота си, е да го раздадете.” Замени „живот” с „талант”.

- Красиво.

- Красиво и вярно. Единственото, което писателят може да стори с онова, което носи в сърцето си, в разума си, в душата си, е да го раздаде, да раздаде себе си. И толкова. Оттам нататък хората ли ще отсъдят, времето ли ще отсее, Господ ли ще въздаде – това не е грижа на писателя. Точка.

- Сега вече приключихме темата.

- Давай напред!

- Давам. Успех, признание или обратното – каквото и да означава това в България, всяка книга си има своя съдба. Какво мислиш за съдбите на твоите книги?

- Всяка със съдбата си, това мисля. Бог с тях.

- Не съм доволен от отговора ти.

- Какво му е на отговора ми? Създадох ги, отгледах ги криво-ляво дотук. Живи са, не боледуват кой знае колко. Ако взема и да се кахъря за съдбата им оттук нататък, ще се побъркам, а не искам да се побърквам. Затова съм ги оставил на Бога. Бог с тях.

- Така е по-ясно. А чувствата ти към тях различни ли са? Написа много книги, доста романи.

- За това мога да споделя по-подробно. Допускам, че при мен е като при добрите, истинските майки. Към всяко дете има различно отношение, разни емоции, разнообразни болки, но чувството е едно – всеотдайна любов. Ще разкажа за болките си. Всяка моя книга предизвиква и до ден днешен определена болка у мен.

- В какъв смисъл болка? Обясни.

- Разбира се, пак опираме до оценката им, до следата, която съм очаквал да оставят, до литературното им здраве. Наистина съм като майка, която жали всяко от петнайсетте си деца, боли я заради тях. Леки са обаче моите болки, поносими.

- И все пак смъдящи.

- Да, смъдящи. Само за „И рече Бог” (2010) и за „Роялът на ангела” (2017) не изпитвам болка. Може би защото всичките ми други книги бяха заченати от земни идеи, а бащата и майката едновременно на тези двете е небето. Те са нещо като титани измежду простосмъртните ми деца. Прометеевци.

- А какво правиш с болката за останалите си книги?

- Поправям те: болките. За всяка книга болката си е отделна. Нищо не правя. Знам, че нищо съзнателно не мога да сторя, за да утихнат. Старостта ще е лекът. Тя и идващото с нея постепенно избледняване на усещанията, забвението, умората, която настъпва и ни превзема със старостта. Знаеш ли, харесвам остаряването.

- Ти да видиш!

- Съвсем откровено говоря. Остаряването, побеляването, мъдростта – харесват ми. Остаряването носи специфична радост, особена тръпка, особен покой. Това са чувства, родени от предчувствието. Предчувствието за наближаващия светъл момент, когато ще се прибереш при Отца си, ще се върнеш в небесното царство при твоите стари приятели – ангелите ти хранители, ще се събереш с душите на близките ти, отишли там преди теб, ще си идеш у дома си в царството на справедливостта, мира, блаженството. В края на краищата, какво обезпокоително намираме в завръщането в бащината къща? Естествено, всичко това се отнася за хората, които вярват.

- Ще възразиш ли да се върнем на земята? Разкажи за някои конкретни болки заради конкретни книги.

- Защо не, ама набързо и по хронология. Първа, разбира се, е болката по „Верникът и Неверникът“ (2003). Преведохме я на английски с моя приятелка, опитах се да намеря някого да я издаде някъде из двумилиардния англоезичен свят, но не стигнах доникъде. Вероятно на стотина, двеста, на хиляда души измежду тези англоезични люде би им било интересно какво е ставало на Балканите през ХVІ-ХVІІ в. в Родопа, погледнато от малко по-различен, по-духовен ъгъл.

Много добри думи и много любов получих заради „Зрящият и Незрящата” (2007), ала и този роман така и не успя да иде някъде навън.

Споменах вече колко ме боли за „Визитацията (2009), романа ми за Христо Ботев и неговото „посещение” в съвременна България; както и за „Седем нощи в Светлината” (2013), другия ми роман за Христос, написан след „И рече Бог”.

- Да беше „Седем нощи в тъмнината”…

- Да беше, ама Христос и нощем е все в Светлината. Ако нося някакви по-големи болки, те са за двете ми дечица „На живо” (2008) и „Да върнеш лятото” (2017). За „На живо” особено. Говорих за него, когато обсъждахме лъжата. Като чуя и прочета, че не е написан все още задълбочен роман, който се опитва да осмисли времето на тъй наречения социализъм или комунизъм в България, винаги ме заболява. Отдавна не ме яд, отдавна не се дразня, но все още ме боли с тъпа утихваща болка. Как така не е написан! Написан е и е издаден преди повече от десет години! „На живо” проследява живота в България от смъртта на Сталин до началото на ХХІ век, тоест половин век. На представянето му Васко Кръпката изнесе концерт в кино „Влайкова” с покойния вече Спарки, Бог да го помилва, публика, купон, млади и стари заедно, иху, аху, браво… И това беше. За първи и последен път в живота си написах книга, в която главният ми герой е вярващ комсомолец апаратчик и активен комунист апаратчик. Номенклатура от един момент нататък. Чугун! Е, поне до едно време. Опитах се някак си да се превъплътя в човек, чийто типаж, чието мислене ми е съвършено чуждо като личен опит… Малкият ми син смята, че това е най-хубавият ми роман. Не мога да преценя дали е прав. Препрочитам си го сравнително често, че поне аз да не забравя през какво минахме.

- Кои?

- Ние всичките. Включително онзи чугун и аз от двете страни на барикадата, докато той не се освести.

- Този ти герой комай е един от най-любимите ти?

- Да, категорично е един от героите ми, които най-много обичам. Той ми е като брат, този „пребоядисал се” комунист, този комсомолски активист, олицетворение на всички онези, от които цял живот съм странял и които презирах: организационни работници, партийни чиновници, платени секретари, все едно червата си виждах в тях. А той се превърна в един от най-скъпите ми приятели, най-верните ми другари, в един от най-почитаните от мен учители по пътя ми към правдата и доброто… И към смирението.

- А „Да върнеш лятото”? Там пък защо те боли?

- Може би защото е най-нежната ми книга. Може би… Посветих я на любовта и на светлината, която любовта носи на хората. Явно тук и сега не са актуални нито любовта, нито светлината.

- Масово актуални?

- Да, масово актуални. „Масово” звучи много добре.

- И стигнахме до „Неведомите пътища на упованието”.

- Тя излезе скоро. Не знам как ще е с нея. Може би тя ще е първото ми дете, което ще ми носи само радост.

- Я да обобщим. Има ли нещо в творческия ти живот, което напълно да те е удовлетворило? Никаква болка, а само радост, нищо освен радост?

- Да, има: преводът и издаването на четирилогията на Конкордия Антарова „Два живота”.

- Най-после!

- Получи се много красиво с тази книга, толкова естествено попадна тя у мен! И бих казал – неотвратимо. Спонтанно някак си реших да я преведа заради синовете си на първо място, понеже те тогава не знаеха добре руски, за да се насладят в пълна степен и на философията, и на литературния език. Те обаче научиха езика именно заради „Два живота”, за да я четат в оригинал. Красиво… Получи се добър труд. Къртовски, изтощителен труд, но бях изключително щастлив през тези няколко години, докато работех над тази дълбинна проза. Само за 4-5 години успях да я преведа паралелно с написването на моите книги, с натоварената си тогава служебна работа. Преборих се за авторските права: издателите имаха горчив опит с други държави, дълго не ми даваха правата. Накрая ми се довериха, дадоха ми правата без пари, подариха ми ги. Намерих български издател… Целият тираж е напълно изчерпан, тук-там се намират бройки от 2-ри и 3-ти том. В момента българският превод може да бъде прочетен изцяло само в сайта „Спиралата”, където е качен с мое разрешение.

- Две думи за „Два живота”?

- В сайта ми. Тук – наистина две думи: това е най-красивата проза, която съм чел през живота си, този роман в четири тома, най-хубавата, най-изумителната, най-фантастичната литература, до която съм се докосвал. Фантастична в буквалния смисъл и фантастична в преносния – като майсторство, като качество, красота, като послание, мъдрост… Завинаги свързах съдбата си с тази четирилогия, а и със самата Конкордия Антарова. Надявам се да се срещнем горе в небесните селения. Ще ѝ се поклоня доземи, ще целуна ръката ѝ, ще си поговорим, ще обсъдим едно-друго, свързано с тази книга. Пък и не само за нея…

- Значи тя е имала успех? Книгата.

- Не знам. Никога не разбрах какво е успех. Но като за България бива. Нямам представа доколко книгата е променила към добро живота на читателите, до които е стигнала, но аз лично познавам доста хора около себе си, за които този роман е извор на вдъхновение, утеха, смирение, извор на доброта, любов към хората, на огромна радост от човешкото съществуване. Какво повече би могъл да желае един преводач, докоснал се до безценното и успял да го сподели с много хора.

- А сега резонният, вечният въпрос, който толкова много ти е втръснал, като четеш интервютата с творци. Казвай сега за творческите си планове!

- Не ме разсмивай.

- Добре де, сподели какво мислиш по принцип за плановете на творците.

- Мисля, че не бива да си правим никакви планове. Поне дългосрочни и средносрочни. Напоследък ми се наложи пак да си припомня, че човек е внезапно смъртен. „Пирогов” е изключително подходящо място за припомняне. Припомних си го за кой ли път, но вече го и запомних завинаги като точка първа в житейската ми философия. Едно е да си го знаеш като любима фраза от любим писател, друго е да го преживееш – в буквалния смисъл да го пре-живееш. Апропо, в българския превод звучи много бледо, много постно.

- Пак ли ще взимаш книга?

- Книгата с главно „К”. „Майстора и Маргарита” е Книгата! Да чуем: „Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното!” Уж казва Воланд на български. А ето как го е написал Булгаков: „Да, человек смертен, но это было бы ещё полбеды. Плохо то, что он иногда внезапно смертен, вот в чем фокус!” Така че оттук до края на дните си ще мина без творчески планове, понеже „фокусът” винаги те дебне някъде наоколо и трябва да се съобразяваме с него, планирайки. Да имаме винаги наум, че „фокусът” може да се е фокусирал междувременно, докато ние планираме.

- В нас?

- В нас, в нас, не в комшията! А иначе – намерения да искаш! Имам идея за нов роман, обмислям го, трупам бележки, записвам хрумвания, оформям в главата си нещо като предварителен и доста суров полусюжет. И ако не се случи някой „фокус”, ще се опитам да го напиша въпросния роман. Както обикновено ще е шантав, причудлив, така да се изразя, но отново ще остане вътре в щедрите граници на любимия ми „магически романтизъм”, идеята за който пък откраднах от магическия реализъм на Маркес.

- Че това си е цял творчески план!

- Да повторя – смирено намерение, ако е рекъл Господ. Това е намерението ми за непосредственото бъдеще. Краткосрочно намерение. Имам идеи за други книги, имам идея да пиша още много, ама много години, десетилетия още, докато съм жив… Имам идеи да обикалям света, да се любувам на красотите, които Господ е създал, и да ми хрумват нови творчески идеи, докато се любувам. Може би някой ден ще напиша пиеса, тя ще се играе в Народния театър пред препълнена зала…

- Там сме.

- А може би няма да стане така, понеже „фокусът” ще е решил другото, онова внезапното. Моята работа е да се уповавам на Божията милост… Пропуснах одеве, имам още една болка, историческия роман „Милост Божия”, който се надявах да видя издаден в Словения, тъй като един от главните ми герои идва у нас преди стотици години от тогавашната територия на днешна Словения. Идва у нас да изживее Божията благословия на любовта и приятелството… Та уповавам се на Божията милост да ми даде разум и здраве да пиша още дълго. А, и да съзнавам какво пиша. Главата ми да е наред, умът ми да е наред, уповавам се на сладките приказки, че при творците главата последна отказва да работи. Ще диктувам на някой самарянин, ако тялото ме предаде, а главата още работи.

- Неведомите пътища на упованието.

- Да, неведомите пътища на упованието. Уповавам се на неведомите пътища на Божията милост.

- Взимам управленско решение: слагаме точката тук с Божията милост.

- Както наредиш, шефе.

- Според мен това автоинтервю отиде към половин тухла четворка.

- И то при положение че се съгласяваше с мен. А аз знам, че не си съгласен поне с половината от това, което споделих.

- Което си е вярно, вярно е.

- И би спорил, докато не ме подлудиш. Шефе…

- Напоследък обаче съм станал много консенсусен. Е, предимно в автоинтервютата.

- Давай да приключваме, че ще се изпокараме кой точно е консенсусен. И тогава ще стане пълна тухла четворка.

- И все пак аз съм по-консенсусен. Именно затова приключваме.

• < Предишна
• Следваща >