700 думи за компромиса и за предателството на самия себе си
- 11 Март 2019
Продължавам поредица от кратки текстове на теми, които ме вълнуват. Допускам, че вълнуват не само мен. Опитвам се да изразявам в най-лаконичен вид поне малка част от онова, което мисля. Няма текст с над 1000 думи. В стереотипните заглавия предупреждавам читателя колко думи „тежи товарът“, който му предлагам за размисъл.
Прави ми впечатление едно дълбоко неразбиране. Да поразсъждаваме накратко над него.
Много безкомпромисни люде възмъжаха напоследък. Възмъжаха и издигнаха високо знамето на безкомпромисната борба с компромисите. Биткаджии. Възженяха и биткаджийки, които по нищо не отстъпват на мъжете. (Как стоят нещата с безкомпромисните измежду останалите полове не се наемам да изразявам мнение.)
Биткаджиите и биткаджийките са много добри в битките. Дълбоко обаче не разбират разликата между правенето на компромис и отказа да бъдеш себе си, предателството на самия себе си. Те не правят разлика между тези два типа поведение, които фундаментално не се припокриват. Биткаджиите наричат и едното, и другото с едно и също име: ту всичко е компромис според тях, ту всичко е отказ от себе си, от принципите си. Още по-лошо е, когато наричат компромиса отказ от себе си, а отказа – компромис. Тогава вече кашата става пълна. Тази каша не е вкусна каша. Тя обърква, вреди, трови.
Истината е другаде. Най-лесно ми е да дам пример с купа вода. Нека да е пълна, да речем, до една трета или дори до половината. Когато правиш компромис, все едно изсипваш в нея малко или повече сол, захар, лимонтузу, сода. Водата променя леко или доста състава си, вкуса, вида си дори. Няма как да е иначе, направил си компромис. После доливаш купата догоре с чиста вода, солта захарта и лимонтузуто вече почти не се усещат, содата вече почти не я размътва. Всеки Божи ден ние хората – включително уж безкомпромисните биткаджии и биткаджийки до един без никакво изключение – правим компромиси. Много, малко, по-големи или по-дребни, болезнени или привични, разумни или безсмислени, с благородна цел или от малодушие, но ги правим, защото иначе животът е невъзможен. Вършат всякакви компромиси и мъдрите, и глупавите, и силните, и слабите. Проблемът с компромиса е един единствен: да го сториш така, че да останеш себе си и да не погазиш принципите си. Правили са го и го правят милиарди човеци – значи може.
При отказа от себе си, при предателството към самия себе си сипваш мастило в купата с вода. (Има предателства към самия себе си, когато сипваме цианкалий, но в масовия случай е само мастило.) Ако сложиш малко мастило, тя става светлосиня; ако налееш повече мастило, водата съвсем ще посинее. Сипете догоре вода в купата, тя – водата – пак ще е синя. И повече няма да е вода, а вода с мастило или разредено, разводнено мастило. Без значение до половината ли ще е пълна купата или догоре. Това вече е отказ да бъдеш себе си. Това вече е да погазиш принципите си, морала си, мирогледа си, вярата си… Тогава вече сме претърпели крушение, тогава вече ни е обладал страхът да държим на себе си и на своето, умората е изиграла огромна роля, апатията, безверието, цинизмът, отчаянието, че нищо не можем да променим. И злото вече шества и побеждава.
И няма връщане назад във всеки конкретен случай на предателство към себе си. Понеже купите ни не са бездънни и многотонни, та да разтворим, да изличим мастилото в конкретния случай. Което не означава, че човекът, отказал се веднъж от себе си поради някакви причини и при някакви обстоятелства, автоматично престава да бъде морален, принципен, порядъчен човек. Просто му се е случила случка. Лоша случка. Ала животът е справедлив, милостив е към нас. Той ни дава възможност да поправим стореното, с по-нататъшното си поведение да изтрием от „досието” си оная мизерия с мастилото.
Да приключвам.
Не съществува човешки живот без компромиси. Няма такъв вариант при вида хомо сапиенс. Иначе отдавна да ни няма на тая благословена от Господ земя.
Съществува човешки живот без отказ от себе си, от идеалите си. Рядко, но съществува. Вероятно е много тежко цял живот да бъдеш себе си, без нито веднъж да се себепредадеш пред обстоятелствата. Вероятно е истински подвиг.
Именно затова никак не е редно да ругаем или издевателстваме над такива твърди и последователни хора, когато те правят неизбежните в живота компромиси. Никак не е редно в биткаджийския си порив – и поради неразумието си – да не правим разликата. А не е чак толкова трудно да проумееш кога човек се е отказал от себе си. Просто трябва да се вгледаш по-внимателно. Да го видиш какво върши. Да го чуеш. То винаги се забелязва. Личи си.
Ако имаш желание и възможности, разбира се, да забелязваш и да проумяваш.
Споделете
